Два разказа

[Night_Raven]

Следват два разказа, които съм писал преди време в много депресирано състояние. Наскоро се сетих за тях и реших да ги споделя тук. Искам да предупредя, че от тях струи силна доза песимизъм и мрачност, които са ми доста присъщи на моменти. Просто пренасяне на чувства на хартия. Съжалявам ако повлияят негативно на нечие настроение, защото е възможно. Дано се харесат на някого.

Приятно четене.

 

Ореолът на щастието

 

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Our Farewell и Evanescence – Anywhere.

 

- Не, съжалявам. – бяха последните й думи. Тогава дойде онзи и за да влезе вътре го побутна. Тя повтори:

- Съжалявам.

Затвори вратата.

Той остана на прага безмълвен. Всичко се развиваше добре. Поне така мислеше. Нима всичко се обърка така изведнъж? Думите още кънтяха в съзнанието му.

Това беше единствената истинска любов в живота му. Машинално тръгна към малката ограда, която ограждаше къщата й. Физически беше там, но мисленo бе другаде. В съзнанието му се смесваха образите на настоящата ситуация и минали радостни мигове. Вървеше бавно. Нещо го подтикна да разтвори дланта си и да отвори капачето на кутийката. Пръстенът беше малък и красив. Златни нишки обвиваха диамантчето в центъра. Напомняха на роза. Далеч не беше това, което му се искаше, но повече и не можеше да си позволи. Пръстенът му напомняше за нея, нежен и изящен. Беше го избирал с много любов.

Излезе на тротоара и затвори малката вратичка на оградата. Имаше скъпа и черна кола спряна точно пред къщата. Сещаше се чия е. Вървеше и стискаше кутийката. Беше доста студено и ръмеше, но той не усещаше това. Беше изцяло погълнат от мисли. Нахлуваха в съзнанието му като лешояди. Мислите за щастливите мигове прекарани с нея изпъкваха за малко и пак потъваха в нестихващия хаос. Прибра кутийката в джоба си. Костваше му много труд и време за да събере пари за да купи този пръстен.

Думите й все още ехтяха някъде там. Не преставаха. Дъждът се засилваше. Той не усети. Други двойки минава прегърнати. Чудеше се какво не му достигаше за да е щастлив. Къде беше сбъркал? Той ли сбърка въобще? Дъждът се засилваше постепенно. Улиците бяха почти пусти вече. Той не спираше да върви. Болеше го. Болеше го отвътре. Неутешима болка. Само тя му беше останала. Родителите и роднините, за зла участ, вече ги нямаше. Приятелите му бяха далеч. Тя беше единствения остров насред океана от болка и мъка. Той я обичаше, тя него явно не. Болката го разяждаше отвътре. Допреди малко мисълта за нея го сгряваше. Сега също не усещаше студа само че по малко по-различен начин. Изведнъж съзнанието му се започваше да се поизбистря. Остана само болката, но тя не спираше. С всеки изминал миг се засилваше, колкото повече осъзнаваше какво бе станало. Трябваше да пресече. Явно обаче и шофьора на камиона също го бе видял късно. Клаксона го изкара от унеса и той погледна наляво, но вместо да се отдръпне, той застина на едно място. Асфалтът беше мокър и камиона не успя да спре. От сблъска той отхвръкна на известно разстояние. Кутийката изпадна от джоба му и се търколи. Удара със земята успя да върне още повече от съзнанието му. Болката в сърцето му леко отстъпи за да има място за физическата болка. Двете се смесваха в една непрестанна спирала. Кутийката спря да се търкаля. Беше стигнала почти до отвора на канализацията. Тялото му беше прекършено, но той беше още жив. Събраха се няколко души. Той гледаше към мрачното небе. Капките се сипеха върху лицето му и той премигваше със сетни сили. Водата се стичаше и се смесваше с кръвта. Неспособен на каквото и да било движение, той все още беше в съзнание. Там, в съзнанието му, обаче, отново беше настанал хаос. Всякакви мисли изплуваха и потъваха. Той не различаваше нищо конкретно. Бурното море от мисли изведнъж се успокои и образът й се появи. Ясен и ярък както никога досега. Последната му мисъл. Мислите за това, което се беше случило буквално преди минути, го напуснаха. Образът и бе чист както в момента, в който се срещнаха. Опита се да го задържи колкото се може повече. Опита се да се усмихне и затвори очи. Усещаше, че отново са заедно и няма да се разделят никога вече. Остана само физическата болка.

Постепенно образът избледняваше. В един миг образът, болката и всичко останало изчезнаха.

Някаква сила се погрижи поне смъртта му да не е тежка.

---

 

Дъждът не спираше да се сипе.

Течението от водата пое кутийката в канализацията.

 

***

 

Денят

 

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Memories, Within Temptation – Somewhere и Evanescence – Anywhere.

 

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той се обърна да я види, но не успя. Тя явно вече беше станала. Точно тогава го лъхна миризма на закуска и кафе. С усмивка той стана и отиде да си вземе бърз душ и да се избръсне. Беше в добро настроение Необичайно добро, а и времето навън беше слънчево и денят обещаваше да е чудесен. След освежителният сутрешен тоалет беше крайно време да спре да се размотава полугол и да се облече. Докато закопчаваше копчетата на шарената си риза, си мислеше за късмета, който бе извадил и колко бе щастлив. Оставаше да закуси и началото на деня му щеше да е почти идеално. Докато вървеше през коридора чуваше звука на телевизора. Джоан гледаше телевизия, както почти всяка сутрин. Той все се канеше веднъж да успее да се събуди преди нея и да я изненада той със закуска, но все не успяваше. Както вървеше, изведнъж спря и бутна вратата на стаята вляво. Цялата беше в много приятен син цвят. Точно като за момченце. Още я подреждаха, но нямаше съмнение, че ще е прекрасна за бъдещото им дете. Той постоя замислен и замечтан, загледан в една точка. Усмивка отново се разля по лицето му. Едно топло чувство го изпълни. Тук щеше да спи синът му след няколко месеца. Затвори вратата и се отправи отново към кухнята. Вървеше като в сън. Беше щастлив. Джоан беше с гръб към него седнала на стол с чашка сок в ръка. Тя обаче усети как той влезе и без да се обръща каза:

- Добро утро, скъпи.

- Добро, мила. – целуна я – Продължаваш да ставаш всяка сутрин за да ми правиш закуска. Не искам да се преуморяваш.

- Мили, има много време до тогава. Успокой се. – каза тя и го погледна.

Сякаш слънцето засвети още по-силно. Сякаш стаята стана изведнъж още по-хубава и светла. От погледа й, той отново се почувства безкрайно щастлив.

- Притеснявам се, съкровище. Обичам те, знаеш го, и искам всичко да е наред.

- Зная, скъпи, зная. – отговори и пак се усмихна. – И каква е програмата за днес?

- Обичайната, вземам Тара от тях и отиваме в студиото. Там ще повикам пред микрофона, после ще се отбием в бара за по едно и ще се върна при теб.

- Трябва да се съберем отново. Тара и Крейг са симпатични. Една вечеря у нас би била добра идея.

- Да, ще и спомена. Дано не са заети както миналия път. Закуската е чудесна. Надминала си себе си.

- Мили, казваш го всеки път.

- Зная, но какво да направя като е така.

Джоан се засмя и след кратка пауза каза:

- Стаята ще стане чудесна.

- Разбира се, нали ти я нареждаш. О, трябва да тръгвам иначе ще закъснея отново.

Той грабна ключовете целуна Джоан:

- До скоро, скъпа. И помисли за помощничката. Ще е добре да наемем такава скоро.

- Чао, мили. До довечера. – каза тя и се усмихна.

Тя знаеше колко е загрижен той за нея. Той вече беше в колата и потегли. Пътят му минаваше през цялото предградие. Хора разхождаха кучетата си, деца вървяха към училище, хора излизаха да си вземат вестника. Обичайният делничен ден. Унесен в мислите си неусетно стигна до дома на Тара. Тя го чакаше. Той спря и тя се качи.

- Добро утро. – изпревари го тя.

- Добро да е. – отвърна той.

Отново потегли.

- Как мислиш, кой ще спечели мача довечера?

- О, Тара, много добре знаеш, че не гледам футбол.

- Зная, просто Крейг ме занимава цяла сутрин с това. – засмя се тя. – Побързай да не закъснеем.

- Спокойно, няма. – отвърна той и се усмихна.

Тара видя усмивката му и се сети за Джоан.

- Как е Джоан?

- Добре е, но продължава да става сутрин да ми прави закуска, а като й кажа да не го прави, се смее и казва, че се притеснявам твърде много.

- Ами права е, наистина се тревожиш излишно. Всичко ще е наред.

- Толкова съм щастлив, че се страхувам нещо да не се обърка.

- Познато ми е. Крейг беше същия.

- Скоро не сме се събирали на вечеря. Заети ли сте с вие двамата другата седмица? Наш ред е да сме домакини.

Тара се засмя:

- Добре, щом настояваш.

- Естествено, че настоявам, предишните две събирания бяха у вас. Време е и ние да свършим нещо. – отвърна и на свой ред се усмихна.

- Изглеждаш наистина щастлив тази сутрин.

- Така е. Днес отново влязох в стаята на сина ми. Става чудесна.

- Още ли си убеден, че ще е момче? Ами ако е момиче? – каза с лека насмешка

- Сигурен съм, че ще е момче. Джоан също. Ако се окаже момиче... е, явно ще трябва да...

- ... я пребоядисате? – прекъсна го Тара.

- Не. Да продължим с децата докато имаме момче.

Тара се засмя весело и каза:

- Наистина си късметлия. Тя е чудесна. А и виждам, че работата ти харесва.

- Така е. Права си и за двете. Така като гледам и вие с Крейг също си пасвате.

- Да, така е. Явно и аз съм късметлийка.

Тя се загледа в една точка и двамата се умълчаха за кратко време. Кратката тишина беше нарушена от поредния смях на Тара.

- Какво е смешно пък сега? – попита той.

- Сетих се вчерашната ти импровизация с хълцукането. На режисьора му хареса. Пасва и на героя, който озвучаваш.

- Казах ти вече, не беше импровизация. Наистина хълцуках.

- Нарочно или не, пасва добре и Андрю е доволен.

- Радвам се.

- Аз също.

 

Неусетно улисани в разговор стигнаха до студиото. Останалите от екипа бяха там. След кратко обсъждане се уточниха героите си и епизодите предстоящи им да озвучат.

Влязоха и застанах пред микрофоните. Денят мина неусетно. Всички се забавляваха. Епизодите се получаваха страхотни. След като приключиха работата за деня актьорите се отбиха за по една бърза бира. Да отбележат чудесния ден.

Скоро след това той и Тара отново бяха на път. И двамата бяха весели. Денят им беше минал почти идеално. Тара каза:

- Утре са последните три епизода и започваме новия сериал.

- Зная. Вече имам идея за моя герой.

- И каква ако не е тайна? – усмихна се Тара.

- Не казвам, наистина е тайна. Ще трябва да дочакаш до утре.

Тара се засмя звънливо:

- Добре, господинчо, щом ще се правиш на интересен. – каза с насмешка Тара.

След обсъждане на миналите епизоди и някои случки наскоро стигнаха до предградията и дома на Тара. Той спря колата и преди Тара да е излязла й напомни:

-Не забравяй да говориш с Крейг за другата седмица.

- Няма, а ти поздрави Джоан от мен.

- Ще го направя, благодаря. До утре

- До утре.

Той потегли към къщи. През главата му минаваха най-различни мисли. От това колко е щастлив до име за сина си. Взе последния завой и видя къщата си. Вътре беше Джоан, анеглчето му. Спря колата в гаража и влезе вкъщи безкрайно щастлив.

- Джоан, къде си?

- Тук съм, мили, в стаята на бъдещия ни син.

Той отиде до там и открехна вратата. Джоан бе застанала замислена но усмихната. Той се приближи отзад и я прегърна.

- Здравей, съкровище. – каза тя.

- Здравей, ангелче. – отвърна той.

- Как мина денят ти? – попита тя.

- Чудесно, а твоят?

- Моят беше по-скоро мързелив.

- Време беше. – засмя се той.

- Хайде, вечерята е готова.

След вечерята и двамата щастливи се отправиха към леглото. Тя беше изморена заради бебето, а той явно заради прекомерната доза щастие. Явно го бе изтощила. Нищо, утре е нов ден. И двамата си легнаха и заспаха почти веднага. Той беше уморен, но истински щастлив.

 

През нощта той усети, че вали дъжд с гръмотевици, но го усети в съня си и продължи да спи спокойно.

 

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той отвори за кратко очи и ги затвори, не му се ставаше. Отново ги отвори и разтърка. Почувства се за момент щастлив. Усмихна се за кратко, но усмивката му изчезна. От прозореца лъхаше хладина. Дъждът беше разхладил, а сега само ръмеше и беше мрачно. Той седна на леглото и прокара ръка през лицето си. Беше сънен. Трябваше да става обаче. Стана и се запъти към банята за сутрешния душ.

 

Студеният душ на реалността обаче вече го беше залял. Щастието му беше изчезнало. Трябваше да тръгва скоро. Макар денят му тъкмо да започваше, на него му се искаше вече да свършва за да си легне и да сънува отново за Джоан, за Тара, за мечтите си.

На моменти искаше да заспи и да сънува за това без да се събужда повече. Там той беше щастлив. Макар и само сън.

Само това му беше останало.

 

Душът изсъска и студената вода го обля...

 

 

Night_Raven

Редактиран Май 11, 2006 от Night_Raven

[infinity1305]

Night_Raven,поздравления за идеята да споделиш разказите си с нас

Пишеш увлекателно и с удоволствие ги прочетох.

...Бих искала да..разбера само,защо са толкова мрачни...иначе са хубави

[Night_Raven]

Мрачни са, защото имах нужда да излея чувствата си някъде, а когато си в чужбина, още не си се установил напълно и не си улегнал, нямаш компютър, познати там или връзка с тези в България, единствният събеседник и душеприказчик е листът хартия. Още повече ако си имал тежки периоди през живота си и изчезнат нещата, които да те разсейват от мрачните мисли, те намират начин да изплуват и трябва да излязат отнякъде. Самите разкази са писани с много мъка на сърцето и затова са така мрачни. А и по принцип съм си песимистично настроена натура още отдавна. Не си пожелавам подобно състояние отново, нито бих го пожелал на някого другиго. Редактиран Май 8, 2006 от Night_Raven

[infinity1305]

Ще те развеселя малко с две поговорки за песимиста...

"Песимистът е просто добре осведомен оптимист..."

"Един оптимист може да видисветлина и там,кадето я няма.Но защо песимистът винаги тича да я гаси? "

 

Разбирам те много добре,особено като стане дума за онази голяма наша болка,наречена носталгия...Но ако тези чувства ти помагат да твориш,не се колебай -понякога така се раждат истински ценни писания.

[danina]

Впечатлена съм Night_Raven!

Личи си, че разказите са написани с много чувство и тъга.

Все пак има и нещо хубаво от преживяната от теб болка- всеки от нас е преминал през определена степен на депресия, но не всеки е написал такива хубави разкази.

Има една мисъл, която много харесвам и често си припомням:

" Човек незнае какво печели, когато губи и какво губи, когато печели".

И още една:

" Всяко зло, за добро"

Припомняй си ги в трудни моменти. На мен поне ми помагат.

Иска ми се да напишеш още някой разказ, но този път да е непоправимо оптимистичен и то продиктуван от преживяно от теб щастие.

Пожелавам ти го от сърце!

[Night_Raven]

Благодаря за пожеланията. Първата цитирана от теб мисъл не я бях чувал, но в нея има адски много истина. Втората си е класика, но аз като негативно настроена личност използвам и обратната: "Няма ненаказано добро". Да, знам, че подобен начин на мислене не е особено добър, но просто така разсъждавам. Това, което животът ти е причинил/отнел, може само той да поправи/върне. Животът моделира човек, така той може бидейки оптимист, да премине през фазата "реалист" и да се озове на пейката на песимистите, както се получи и с мен. Животът ми промени мисленете и само той може да ми го промени отново. Това важи за всеки човек по мои наблюдения.

Хората около мен са ми свикнали на черния хумор и че винаги имам готово лекочерногледо виждане на нещата премесно с циничен хумор. Това не значи, че не виждам светлината в мрака, а че е по-слаба и по-често я изпускам от поглед.

Опа, май твърде се задълбах с психологическите си анализи.

 

Леко офтопик: преди още повече време бях започнал да пиша в една тетрадка нещо подобно и след първите няколко листа я връчих на другият песмист в класа ми като му казах да прочете словата и да ми каже на другия ден мнение. При все, че този човек беше преминал през много скръб и болка, на другия ден ми каза, че не иска от мне никога повече да пиша такива неща, каквито съм писал в тетрадката. Да чуя именно такива думи, от неговата уста и с тона, с който ми го каза връщайки ми тетрадката, почти ме изкара от равновесие. Направо ми дойде като гръм от ясно небе. Оттогава (дали заради именно тази случка или не) не съм изпадал в толкова потиснато състояние. Тези разкази явно се приближават донякъде до него.

 

Весел разказ? Надали ще има нещо художествено и весело, защото ме наляга музата да пиша предимно в депресирано и угнетено състояние. Заместители на весели разкази са няколкото статийки, които публикувах, както и тази, върху която работя сега. Ако всичко е наред, най-вероятно ще се сетя и за какво още да напиша материал.

 

EDIT: поглеждам си поста и осъзнавам, че пак съм му изтървал края. Сигурно ако съм в правилното настроение, ще мога да започна да пиша и да философствам докато не заспя на клавиатурата. Нямам спиране, а понеже и за EDIT-а май пак усещам отприщване, ще сложа точката тук.

Редактиран Май 9, 2006 от Night_Raven

[mireto]

Night_Raven,

 

Разказите ти са много хубави и макар и мрачни, както ти сам ги определяш, лично аз след като ги прочетох не останах с песимистични чувства. Точно това за мен ги прави хубави - почувствах се добре, защото се замислих върху това, което имам, а върху това, което нямат героите в тях. Много често ведри и положителни, на пръв поглед четива, създават отрицателни емоции и водят до отчаяни настроения. Може би на хората им става мъчно, защото например поглеждат себе си и виждат, че животът им не е толкова розов или че просто си е обикновен живот. Вярно повечето хора, не знам и аз защо е така, но го забелязвам доста, са черногледи, малко или много. Когато някой разказва нещо лошо много повече го слушат, естествено дават съвети (желани или нежелани), когато на някой му се случи нещо лошо, ще се съберат много хора да му кажа колко лошо нещо му се е случило, но много често когато стане нещо хубаво или позитивно, те го подминават. Понякога съм си мислила, че хубавите неща се смятат за даденост, те си се случват от само себе си, защото трябва да се случат, някой е длъжен да направи така, че те да се случат и след като се случат не им се обръща внимание, те сякаш не са интересни. Не мисля, че ако спрете някой съсед или случаен минувач на улицата и започнеш да му разказваш колко си щастлив със семейството си, колко успехи имаш в работата си, колко добър спортист си и т.н. той ще отдели повече от 5 минути от забързаното си еженевие, за да слуша колко сте добре. Ако обаче се е случило нещо лошо, много хора, ще прекарат много дълго време, за да слушат, да дават съвети, да се вайкат заедно с това, за чиято мъка се говори.

Лошите неща, си мисля, че се случват, за да се научим да оценяваме хубавото около себе си. Ако няма лошо, как бихме разбрали кое е хубаво? Как би имало баланас, ако няма отрицателна страна на живота. Ако ни се случват хубави неща, малки и ние не ги осъзнаваме, започват да ни се случват повече лоши неща, пък дано оценим това, което релно имаме. Това са само мисли, може и да не е така, едва ли някой и би могъл да каже. Много хора имат много, би трябвало да са щастливи, имат всички основания да са такива; всичко им е наред, но отделяйки време за мислине и говерене за негативни събития, тяхното щастие изчезва, то вече няма нито стойност, нито форма. Доста често се случва и това, че хората изживявават чуждото нещастие, отделят време за съчувствие и дори се идентифицират с проблемите на тези около тях. Разбира се, не става дума за коравосърдечие и егоизъм, да не гледаме какво се случва около нас и да не уважаваме мъката на другия, но не ми харесват хора, които загърбрат хубато, което имат, за да говорят за болката на другите. А още по-вредни, според мен, са тези, които изискват слушател и някой да потъва с тях в мъката им.

Хубавите неща не ни се случват, защато са длъжни и защото трябва, ние си ги предизвикваме. И става дума не само за това, което ни се случва, но и за това как приемаме нещата, които ни се случват, какво занчение отдаваме на хубавите, респективно на лошите неща. Не е толкова лошо да ни се случват лоши неща и реално не можем да предотвратим всичко, което не искаме да ни се случи, но можем да извадим поука. Или както в конкректния случай: разказите са песимистични, сами по себе си, но факта, че те са средство и повод да осъзнаем щастието си или това, което имаме и ни кара да се чувстваме добре, ги прави много положителни.

Благодаря ти за това, че ги сподели с нас.

[baby_face]

Малко странно за повечето предполагам, но на мен "Денят" не ми звучи хич песиместично Намирам просто един човек, който мечтая за отминалото време.. човек, който все още не е забравил мечтата си и само тя му е спасение

 

Вече другият разказ го намирам за трагичен. Жалко наистина се получава, когато човек бива изоставен, а дори не може да осъзнае защо, как.. Много хора са го преживяли това (поне до блъскането де), но и много са се замисляли за самоубийство, макар за мен това да не е решение.

 

Иначе мерси за разказите, Night_Raven, харесват ми