ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ НА ЕНТОНИМА “БЪЛГАРИ” 1

[Sir William]

ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА ПРОИЗХОДА И РАЗВИТИЕТО НА ЕНТОНИМА “БЪЛГАРИ”

 

(Мое мнение: На пръв поглед е доста скучно изследване, но в никакъв случай не е безинтересно.)

 

Според Джемшид Сайяр [1], в древността често етнонимите са произлизали от съответни топоними. Името перси идва от името на областта Парсуа близо до езерото Урмия, но като етноним има смисъл на “широкогръд юнак”. Етнонимът “мидиец” произлиза от “Мада” (страна, място), но е зареден със смисъла “опиянен, яростен в боя”. Що се отнася до българския етноним, неговият буквален превод, още повече неговата семантика днес са съвършено забравени. Изказани са много, но все неубедителни хипотези по този важен проблем Всички досегашни хипотези за етнонима "българи" страдат от общ недостатък: 1) липсва им историческа и фактологична подкрепа и 2) те са плод на случайни хрумвания, основаващи се единствено на морфологичната близост на българския етноним или части от него с думи от езици, които съответния автор познава добре или така си мисли. Изключение от това правило е хипотезата на Петър Добрев [4], който използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи, велики, могъщи”. Много данни, за които ще стане дума по-долу показват обаче, че това може да бъде само част от вложената семантика на българския етноним. Племената на древните българи са мигрирали от района на планината Белур (Белуртаг, Болор, съвременната Памир) към степите северно от Кавказ в първите векове на новата ера, което вече е добре документирано историческо събитие . Това са източноирански племена от вида сармати, саки, аорси (алани, тохари), населяващи първоначално страните Бахлика (Балхара), Согдиана и Таримската низина. Главен център в този район бил днешния град Балх (Balkh) , Северен Афганистан [5,6]. Този град съществува от 3500 години и е наричан с едно и също име, Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бахли и по-късно Бахди при персите [6]. В Европа градът и страната около него са известни с гърцизираното си име Бактра, Бактера, даже Бактерия. В религиозните вярвания на древните иранци град Балх играе основна роля. Богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, легендарния Гая Маретан, който основава град Балх и става първи владетел на първата държава на земята със столица град Балх. Действително, в средата на III хилядолетие пр. н.е. в района на град Балх възниква мощната цивилизация на индоиранците (арийците), която по-късно оказва силно влияние върху езика и културата на Северна Индия и Иран [5]. Около V в. пр. н. е. в Балх живее Заратустра, който реформира религията на иранския свят. През по-голямата част от своето съществуване до неговото разрушаване от арабите (709 г.), а в последствие от огузите (1155 г.) и монголците (1221 г.), Балх е бил най-големия град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока [5,6]. Град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него се е намирала планината Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх (Балх аб).

През периода VI –IV в. пр. н.е. държавата с център град Балх (Бахлика - Балхара) попада във васална зависимост от Персия, след което в нея нахлуват многочислени племена и народи. Първи там отсядат Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македоните идват партяните (248 г.пр.н.е.), което предизвиква силна миграция на местните сармати към северното причерноморие (Фиг.1). Като резултат, там се появяват аланите и първите български племена. След партяните, в Бактрия идват индоевропейските племена тохари (128 год. в. пр. н.е.), кушани (1 век след н.е.) и хефталити (втората половина на 4 век след н.е.). Независимо от тези промени, до късни времена (5 в.) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Управителят на град Балх носел титлата «таркан», производна от иранския глагол tark - съдя. Поради голямата близост между основата на етнонима българи и топонима Балх, от района на който са дошли прабългарите е нужно да се потърси етимологична връзка между тях. Много автори [2, стр. 398, 4] подчертават, че названието “балхика/бахлика” отразява една много древна форма на етнонима “българи”. Основата на нашия етноним ‘българ’ може да се раздели на две части, ‘бълг’ и ‘ар’. Някои автори приемат, че наставката ‘ар’ е частица за множествено число, което не е изключено. По-вероятна обаче е другата възможност, наставката ‘ар’ да се отъждестви с древноиранската дума ‘ар’ или ‘ир’ която значи ‘човек, мъж’ [7, стр.59]. Това е древна индо-европейска дума, от която в съвременните европейски езици е останал суфиксът "ar, er" за деятел. Например: fish -риба, fisher - рибар. Тази наставка е употребена в етнонима на много народи (авар, хазар, сувар, мишар, даже в късните маджар, хунгар, татар) най-вероятно с този и смисъл. И в двата случая, морфемата, която носи смисъла е ‘бълг’. Тя може да се разглежда като отделна дума със своя етимология, близка до топонима Балх. Близо до днешният град Балх има крепост, наричана Бала хисар – Висока крепост. От тук се смята, че Балх означава “висок, голям”. Наличието обаче и на хидронима Балх аб (река Балх) хвърля съмнение, че Балх може да означава само “висок”. Пред вид на древния произход и на индоевропейския характер на населението на района, най-логична е протоиндоевропейска етимология на топонима Балх. Съществуват две пра-индоевропейски думи, които са фонетично близки до името на този град и могат да обяснят задоволително неговата семантика. Това са думите bherэg (беръг) и bhergho (берго) [8] Със знакът ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук "шва" (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’.

 

1) Протоиндоевропейската дума b(h)erэg означава "бял", а също "блестя, искря" [8]. От тук, най-правдоподобния смисъл на името на град Балх е “Белият град - Бялград”. Това съдържание на топонима Балх може да привнесе в българския етноним смисъла “бели, блестящи, искрящи”.

Възможността източно-иранската дума ‘балх’ да означава ‘бял, блестящ’ се подкрепя косвено от факта, че в древните и съвременни угро-фински езици думата ‘бял, блестящ’ звучи като ‘valge’. В древността угро-фините са били съседни племена до тези на източните иранци и са взели от тях много думи. Нещо повече, съществува добре обоснована теория, че когато древните индо-арии са мигрирали от северната си родина на юг към Согдиана и Бактрия (Бахлика), те са заварили местно население от угро-фински произход. Не случайно, Петър Добрев [Петър Добрев. Кои сме ние българите? Изд. къща Галик. 2000. София] открива много еднакви думи в езика на древните българи и малките угро-фински народи, живеещи около Волжска България. Тези думи обозначават роднински отношения, термини от селско-стопански характер и названия на животни от азиатския циклов календар, които са много древни и трайни. Придошлите индо-арии вероятно са заимствали много от тези думи от местните угро-фински народи, но е възможен и обратен обмен. Една такава дума може да бъде думата VALGE – БАЛХ, която може да бъде както местна угро-финска, така и индо-арийска дума със значение БЯЛ, БЛЕСТЯЩ. Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ – бял човек) е много близка до морфемата БАЛХ-бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛХ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”. Тези примери подкрепят твърдението, че БАЛХ може да означава “бял, блестящ” и указват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии.

Чешкият лингвист Й. Покорни е стигнал до погрешния извод, че общоиндоевропейския корен bhelg^h, bhelЌg^, bhelЌ-n-g^, bheleg^, bhl•k^ означава "изобилен, нарастващ, раздуващ, бушуващ, подтискащ, застрашаващ, разбъркващ". На тази основа, преди 40 години един съветския изследовател Флоринский [Ат.Стаматов. Tempora incognita на ранната българска история. С. 1997 г. , 1 гл, 2 ч.] допуска, че "българ" се разглобява на бал + кар, което на ирански се превежда като " висока планина", от тук българин = "планинец", което е погрешно. Не се обяснява и произхода на удареното "ъ" в етнонима. За разлика от Покорни, съвременните лингвисти считат, че основното значение на b(h)erэg е "бял" и на тази основа всички съвременни европейски етимолози извеждат европейските названия за белия цвят от тази протоиндо- европейската дума. Необходимо е обаче това ново добре обосновано мнение за значението на b(h)erэg да се използва и за обяснение на семантиката на българския етноним, което все още не е направено.

 

2) Протоиндоевропейската дума b(h)erg(h)o означава "висок, голям, разраствам се, раздувам се". От тази дума е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала ‘бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред населението от района на Балх думата bhergho е преминала в ‘балкан’- планина. Наличието и на хидронима “Балх аб”- реката Балх говори, че най-вероятното значение на думата “балх” е било само или главно “бял”, защото една река не може да бъде наречена “Висока река”. Ако все пак смисълът на думата b(h)erg(h)o е бил също вложен в семантиката на топонима Балх, това би могло да привнесе в етнонима българи етимологичен смисъл изразен с думи като “висок, голям, велик, силен, мощен”.

 

3) Авестийската дума berezañt (прилагателно от barz- висок, бял) има значение, което съвпада със смисъла на двете посочени по-горе думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berezañt възхожда пряко от праформата bherag – висок, бял. Така, според някои изследователи, източноиранските думи b(h)erэg, b(h)erg(h)o и berezañt произхождат от обща праформа със значение “висок, бял”. Тези думи стоят в основата на българския етноним.

За да си обясним как от началната форма bherэg се е стигнало до ‘балх’ трябва да се обърнем към забелязаната по-рано от П. Добрев [4] трансформация р - л при много санскритски и праидноевропейски думи. В табл. 1 представяме наши примери (№ 1-6) и примерите № 7-10 на П. Добрев. Фонетичната трансформация р - л в древните индоевропейски думи е известна още в езика на Ригведа [9]. Подобен преход р ® л е забелязан и в средноиранския език пахлави, говорен първоначално в района на град Балх от 3 в. пр. н.е. до 7 в., за което свидетелства успоредната употреба на двете форми на иранския бог на земеделието, Бурзен – Булкен [10]. Това означава, че фонетичната трансформация bherэg - bahlэg - balkh е настъпила сред населението от района на град Балх преди неговото преселение на север от Кавказ. Наличието на много думи с подобна фонетична трансформация р-л в съвременния български език (табл.1) се обяснява с връзката на древните българи с тези източно-иранци. Възможно е в езика на част от населението на района звукът ‘h’ от началната сричка ‘bh’ изобщо да е отпаднал при което името на града и района става ‘Blэg’ (Блъг), от тук формата блъгари. Ако се вярва на хипотезата, че българския етноним идва от топонима Балх град (Бял град), за народите съседни или близки на ранните българи и за самите древни българи етнонима българи би трябвало да е имал буквален превод “бели хора”, със значение “красиви, блестящи, извисени”. По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани, което значи “блестящи”. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са били основно население на Бактрия – Бахлика - Балхара и са родствени с прабългарите. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохари е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си ‘арши’. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието ‘арши’ означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава “бял, блестящ”. Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.

През VII – X век, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял с иранска добавка “ар”-човек. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели хора”. Даже древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки. Едно възможно обяснение защо източноиранските народи така упорито са се придържали към употребата на определението “бял” в своя етноним е дадено по-долу.

Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, асите и тохарите, които всички са били наричани ‘БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ’. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е значел “бели хора”, с контекст “блестящи, благородни”.

 

В много исторически документи, древните българи са известни с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е била наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари, както се вижда от следните свидетелства. Пътешественика Абу-Хамид Ал-Гарнати, който посещава Волжска България в 1135-1136 г. пише, че в страната Белар (Волжска България) не живеят тюрки, но около град Саксин (Итил, делтата на Волга) номадстват тюрки. Съгласно съобщението на Ибн-Фадлан (X-ти в.) научаваме, че българите от рода буляр-белар са вземали тюркски жени като наложници. Например, дъщерята на царя на огузите, които номадствали по границата на Волжска България станала наложница на владетеля на рода Биляр — Алмуш. Тези названия на древните българи могат да се обяснят с факта, че прародината на древните българи е била планината, известна в древността като Белур или Болор, днешната Белуртаг или Памир! Обаче, в съвременния български език съществуват множество думи, образувани на основата БЕЛУР и всички те означават “бял, светъл”. Явно още в древността, този смисъл е носил и българския етноним. Пряко доказателство за това предположение служи названието “сребърни” за куберовите българи създали Волжско-Камска България. В много индоевропейски езици думите ‘бял, блестящ’ и ‘сребърен’ са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен ‘сребърни’, също и ‘бели, блестящи’. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи [12]. Забележително е това, че в този текст етнонима ‘българи’ директно е заместен с думата “аржан”-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел. Тази древна индоевропейска дума означава “благороден, аристократичен” и се употребява в съвременния немски език, примерно edelwiess (благородно бяло) - високопланинско цвете. Друго пряко доказателство е факта, че част от прабългарите (вътрешните българи или българите на бат Баян), включени в Хазарската държава са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като “аси или яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.

В първите години на Българското канство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой [2, стр. 277-278], в чието име стои етнонима българи/блъгари. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище (Рис. 2). Това са Белград –столицата на днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния и др. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи. През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. В някои исторически карти, градът се нарича azuoK (Куча), което означава "бял" на езика на ефталитите от Западната част на Таримската котловина, където е имало и все още има град Куча (Бял град). Вероятно, антското Белград е превод на прабългарското azuoK (Куча). През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД. След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своето канство. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града – Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Нандор фехер-вар, което буквално значи ‘български бял град’ от унгарскато наименование ‘нандор’ на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”. Друг пример за свързване на етнонима ‘българи’ с ‘бял’ е древният и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В първите години на българската държава този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Белград, Велика, Велеград, Пулхериуполис. Последното име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Белград. От своя страна, славянското Белград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до “Български град”, ако ‘Български’ се преведе като БЯЛ. От другите наименования на града може да се заключи, че “Български” може да означава и ‘велик, голям’. На съвременен албански градът се нарича Берат, производно от албанската дума “bardh“- (barth) - бял. Албанската дума bardh е много близка с праиндоевропейската дума bherэg – ‘бял, блестящ’, но без трансформацията р ® л.

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като ‘белия град на династията Дуло’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ. Към този списък трябва да се добави и граничния град Сяр (Сер, Серес), в днешна Северна Гърция. До Междусъюзническата война този град е населен предимно с българи, който са прогонени от гръцките войски през 1913 год. В античността, този град носи названието Сике до VII-ми век, когато дошлите Куберови прабългари и славяни го преименуват на Серес, Сяр или Сер [Петър Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327]. В периода VIII - XI-ти век, в града и околността живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина Пангей. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища. Обща е техниката на изработване, застъпваните сюжети са почти еднакви с тези от Североизточна България - изображения на елени и други диви животни, ловни сцени, рунни знаци, рисунки на кръстове и други слънчеви символи и др. [Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII - X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981; Д. Овчаров, Куберовите прабългари, в. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12]. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура върху керемида от Мадара, известна с погрешното си название "фигура на шаман" (всъщност, прабългарите не са имали сибирски свещенослужители - шамани !). Названието Сяр, Серес на български език означава "бял, сивобял". От тук, серес - биволи означава биволи с бяла звезда на челото. Това название е еднотипно с названието на големия древнобългарски град от VII - XI-ти век на река Дон, Саркел - Бяла кула, Бяла крепост. Думата "сар" или "сар" или "серес" е прабългарска дума, означаваща "бял" и вероятно произлиза от древното индоиранско название на Слънцето - Сурья.

С извесна предпазливост, към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и градовете и крепостите Бялград в южните Родопи, Белоградчик в западна Стара планина, град Бяла близо до Варна, крепостта Бялград до Преслав, град Белград в областта Тиквеш в Р Македония и град Алба Юлия (бивш Бялград) в Румъния, с. Бялиград до Момчилград, Източни Родопи, с. Белоградец, Варненско. Тези градове и крепости също са били разположени по границата на Българското канство. В много от тях има исторически останки от прабългарите. Самата столица Плиска (Плискова - Бляскава), също има име, означаващо Блестящ бял град. Връзката между топонимите Бялград (Белград) и българския етноним можем да си обясним така. На древните ирански езици, GARD е означавало "стена, крепост, град", което почти съвпада с днешното българско и славянско "град". Например, столицата на Персия е носела името PARSUGARD - Градът на персите. При скандинавците средновековният Киев се е наричал KANUGARDR (Канугард), което руски автори обясняват като производно от КАН – ГАРД, "кански град" или "градът на кана", вероятно "градът на Кий - Курт - Ковача - кан Кубрат". Персите наричат днешната столица на Сърбия - Белград с името Balghirad (Градът на балхите). Ясно е, че "балхите" това са българите. От тези примери идва идеята, че многобройните български гранични топоними Белград могат да бъдат форма на иранското Balg gard - "българска крепост или град". В тези гранични крепости е имало български гарнизон, а някои от тях са били и важни административни центрове. Следователно, напълно основателно всеки един от тези центрове е можел да бъде наречен "българска крепост" или на езика на прабългарите "Бълг гард". Точно така се е казвал и днешният Дюла вехервар - Бълград. В последствие, тези названия са славянизирани до Белград, понеже славяните са знаели, че "бълг" значи "бял" на техния език.

В района на Северното Причерноморие и Северен Кавказ, в VI – VII век е образувана държавата Стара Велика България. От тези времена, в този район са останали градовете Белгород Приднестровский, град Белгород близо до Харков, както и град Саркел, останките на който днес са залети от река Дон (Фиг. 3). Град Белгород е основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари. На юг от Белгород, на река Дон се е намирал важният хазарски град Саркел (по хазарски Шаркил), който е бил населен предимно с българи. Градът е бил обграден от крепост, построена от камъни с ярко червен цвят (цветът на вòйните). Гърците превеждат това име като Бяла крепост. В X век русите го превземат и го преименуват на Белая вежа (Бяла крепост). Името Саркил се състои от две части “сар” и “кил”. “Кил” на ирански означава дом, крепост (сравни с “кула”). “Сар”вероятно значи “бял”, защото на чувашки език “шур кил”-значи “бял дом”. На български език “сур елен, суро агне значи “бял елен, бяло агне”. На хазарски “бял, блестящ” е звучало като “шелляг”, което е близко до “шур, сар”. Имайки пред вид етническия състав на населението на града и указаната по-горе традиция, названието Саркел – Бяла крепост може да се преведе като “Българска крепост”. В юго-източния край на Стара Велика България, в съвременния Дагестан са се намирали още два гранични български града, Балх и Булгар Балк, в район гъсто населен с българи [11]. Техните названия пряко произхождат от името на древния град Балх, Белия град. В този район се е намирал и град, чието име по арабски и еврейски е записвано като БЛНГР, една от столиците на Хазария – днешният град Буйнакск. Днес името на този град условно се произнася като Беленджер и се смята, че произлиза от етнонима на основното му население – древните българи.

В днешна Украйна и европейската част на Русия е имало още два града, наречени Белгород, Белгород Киевски и Белгород Рязански. Първият е известен от 980 год като град – крепост, намираща се на юг от Киев до днешното село Белгородка. Така, на огромната територия на бившия Съветски съюз има шест града с името Бял град, като всички те лежат по границите на Стара Велика България. В същото време, на територията на Балканския полуостров има общо 9 града с такова име при това всички те са били по границата на Българското канство. Трудно е да се измисли някакво случайно съвпадение в названията и местоположението на тези градове и крепости. Изглежда, в своето време те са служили като гранични крепости, защищаващи важни пунктове на тогавашните български държави. Затова независимо от състава на околното население, те са наименувани по еднотипен начин – Българска (Бяла) крепост (град). Могат да се приведат и множество косвени доказателства. В българското народно творчество река Дунав традиционно се нарича “тих бял Дунав”, но смисъла на този израз вече е забравен. В него думата ‘бял’ би могла да бъде синоним на ‘български’. От историческа гледна точка това е напълно оправдано, тъй като от 6 до около 15 век век река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името “българска, т.е., бяла” река.

Преди идването на куберовите българи, река Волга се е наричала Итил, което на езика на коренното угро-финско население означава “река”. Съгласно официалната руска ономастика, името Волга идва или от угро-финската дума ‘valge’, която значи “бяла, блестяща” или от славянската дума “влага” (не е ясно обаче какво и е толкова влажното на река Волга). Хипотезата името Волга да произлиза от “valge” не обяснява защо след идването на българите, угро-фините са заменили своето наименование Итил – река с друго свое наименование valge -бял. Най-вероятно, угрофините са сменили името Итил с името на новия господстващия етнос в района, българите, но са превели смисъла на етнонима българи (бели) на своя език като “valge”- бели. Това изглежда напълно правдоподобно, пред вид на чудесното съвпадение на смисъла и звученето на двете думи, българската “българ - бял” и угро-финската “valge” - бял.

Представената по този начин семантика на етнонима “бълг(ар)” може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В българските народни песни е характерна изключително честата употреба на израза “бяла българка, бели българи”. Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието “бяла и червена” като неотменими черти на женската хубост. В края на Първата Световна война на южния фронт в Македония четири български полка са били обградени от войски на Антантата. Преди да се предадат в плен, всички български офицери и войници се облекли в бели ризи. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен, мартениците са също в бяло и червено. Характерни за българския език са и такива идиоми като “отиде си от белия свят”, “бял ден не видя”, “бели пари за черни дни”, но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове. Ако етнонимът “българин” се превежда буквално като “бял”, вложеният смисъл вероятно е бил “благороден, добър”. Древните българи не са били нито груби номади, нито меркантилни сноби. Старобългарската дума ‘благорòден’ не означава “роден в злато, имот и други блага”, а вероятно означава “блъгарин родèн”. Така, в смисъла на думата “благороден” вероятно е вложена част от семантиката на етнонима “българин” – благороден, аристократичен, добър. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.

Този вид семантика на етнонима “българин – висок, бял, красив човек” може да се потвърди от много обстоятелства, част от които са изложени по-долу.

 

1) Както видяхме, за района на Средна Азии и Каспийско море, в периода V век пр.н.е. – X века сл.н.е. е съществовала постоянна традиция при много племена и народи да се назовават “бели”. Обаче други племена са били наричани “черни”. Така, етнонимите на много народи от Памирския регион (тохари, аорси, кушани, ефталити, алани, хазари, българи) са означавали одно и също нещо - “бели хора”. Тази традиция са усвоили и продължили даже дошлите по-късно в този район тюркски племена. Създаденият в V век Тюрски хаганат бързо се разпаднал на източна част, управлявана от “белите тюрки”и западна част включваща “черните тюрки”. При смесването на “белите тюрки” с местните ирански племена аси (аорси) се създал тюрския етнос огузи. Етнонима “огузи” вероятно означава “ок узи”, или “бели аси”. Хазарите също се подразделяли на “черни хазари”, живеещи на изток от Волга и “бели хазар” на запад от Волга. Белите хазари са имали градове и цветущо земеделие. Даже някои наричат вътрешните българи на Бат Баян “черни българи”, вероятно вменявайки им някаква вина. Известни са даже “бели монголи” и “черни монголи”. Както се вижда от тези примери, традицията да се употребява “черно-бяла” терминология за описване на народите няма нищо общо с расовите особености, а също така няма отношение и към посоките на света. Тази не добре изследвана традиция може да се обясни с особеностите на културата, религията и космологичните представи на народите на Средна Азия и Китай. Известно е, че китайците от времето на империята Сун разделяли некитайското население на централноазиатските степи и Монголия на три категории: бели, имащи градове и занимаващи се със земеделие и търговия; черни, или скотовъдци-чергари и диви, прехранващи се с лов и риболов [13]. Според тази класификация, всички народи в района на Тарим и Памир, включително и древните прабългари са били “бели (цивилизовани) народи“. Затова в една литовска хроника се казва: литовецът тур е, българинът вол е, а хунът е заек. Най-вероятно, в това изречение е вложена същата тази триспепенна градация: литовецът е ловец на турове, българинът е земеделец, а хуните са чергари и се местят от място на място като зайци.

 

2) Като второ обстоятелство може да се вземе под внимание кастовото деление, което в тази епоха е било отличителна черта на индоевропейците като цяло и е особено характерно за индоарийските и иранските племена. Тези общества са били организирани в трикласова система, при което всяка класа се характеризирала с определен цвят (каста или варна). Португалската дума “каста” означава цвят, същото означава и “варна” на санскрит. В първата каста влизали жреците, племенните вождове и съсловието на благородниците, отличаващи се със знаци и дрехи в бял цвят. Втората каста съставлявали военните, отличаващи се със цвета на кръвта. Към третата каста се причислявали хората на ръчния труд – земеделци, занаятчии, търговци, които при различните народи се отличавали с различни цветове - зелен, син, жълт. От тук е дошла и комбинацията от три цвята в националните трибагреници на много съвременни индоевропейски народи, където белия и червения цвят са основни. Най-близки са националните трикольори на Индия, Афганистан, Иран, България и на руската република Алания (Северна Осетия), съдържащи бяла, червена и зелена ивици. При индо-ариите, представителите на “бялата каста” се наричали брахмани. Тях ги считали “мъдри и учени синове” на бога Бхригу, името на който означава “блестящ”. Сам Бхиргу е син на върховния бог Брахма. Като основа на всички тези свещени думи: брахман, Бхригу и Брахма се явява съчетанието “брг”, което по силата на посочената фонетична трансформация р ® л в езика на прабългарите е трябвало да се превърне в “блг”. Така, основата на българския етнонима “блг” може да се извлече пряко от тези свещени за индо-ариите религиозни понятия, означаващи “блестящ, бял”. В частност, етнонимът “българ” е почти тъждествен фонетично и смислово с името на бога Бхригу, който в езика на прабългарите е трябвало да се нарича Бълго (табл. 1).

 

Продължава с номер 2, след като форумния скрипт не позволява такива дълги постове.