Прехвърляне към съдържание


Снимка

Наркотиците


  • Моля, влезте, за да отговорите
46 отговора по тази тема

#31 хасинто

хасинто

    Потребител

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 1 мнения

Публикувано: 31 October 2008 - 14:50

Благодаря за темата.Имам огромна нужда от помощ.Имам приятел , който винаги е усещал , че има нещо нередно в начина , по които е устроен света , в това което създава у хората мотивацията за живот.Преди време беше изпаднал в някакво ненормално състояние , в което казваше че всички хора му се виждат като зомбита , умрели , които просто обитават тела.Побъркваше се , искаше да направи нещо , не спираше да говори и наистина все едно изкарваше всичко от себе си , напълно откровен , каквито сигурно искаше да са и всички хора - е , нищо хубаво не се случи.
Още оттогава или по-точно след като се пооправи и спря да иска невъзможни неща ми е споделял , че всичко за него е вече адски безсмислено и иска да сложи край на живота си.Успяхме да го извадим от тази черна дупка и след това беше най-щастливия човек , който познавам.Пропуснах да спомена че пушеше марихуана и след това не спря да пуши, и въпреки това си беше напълно ОК.Струва ми се, че дори и тогава мисълта за смъртта беше все пак с него.Все едно е избавление , в което може винаги да се впусне, и не иска никой да влиза в този негов свят, и да му насажда мотивацията, такава каквато е за нормалните хора.Може би искаше да живее така, все едно всичко ще свърши всеки момент и не трябва да пропусне абсолютно нищо.Дори и смъртта.
Наскоро се случи нещо ужасно.Най-добрият му приятел, човека с който бяха заедно всеки ден , и когото предполагам най-много е обичал загина.Бил е заедно с него , когато това се е случило.Видял е безжизненото му тяло да лежи на асфалта.
Сигурен съм ,че за него вече не съществува бъдеще, не съществуват хора, няма нищо, освен адски силна болка , празнота и самота.Смята, че няма начин това да се промени.Някакси е напълно наясно с реалността, и не позволява на нищо да му повлияе.Страхувам се , защото виждам някаква мисъл , която много го зарибява.
Разбрах , че си е намерил хапчета морфин, дори знам, че са 16 хапчета.Незнам дали е решил да убива болката малко по малко или......Искам да знам , колко е смъртоносната доза морфин , въпреки че незнам по колко мг. са хапчетата.Ами ако ги изпие и 16-те наведнъж.Дали може да умре от това , или да изпадне в кома, или да получи зависимост.Моля ви , пишете.Искам да знам повече за морфина и дали това може да е смъртоносна доза?
Благодаря ви

#32 Lokoto

Lokoto

    Потребител

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 428 мнения
  • Пол:Мъж
  • Живущ в:The Back Site of the Moon

Публикувано: 31 October 2008 - 16:18

хасинто,

Въпросът определено е за психиатър-психолог. Твоя приятел наистина се нуждае от квалифицирана помощ, защото много малко е необходимо да го загубите. Ако искаш и можеш, обърни се ти към някой специалист и му обясни проблема, той ще ти помогне. Този форум и който и да е друг, може само да обърка нещата, но не и да ти помогне.
Gigabyte GA-965P-S3/Intel Core 2 Quad Q8400/2x2GB PQI 800Mhz/Sapphire HD 5670 1GB/2x WD 640GB 7200 64MB SATA III Black/CoolerMaster PSU GX 650W

#33 Дебчо

Дебчо

    Потребител

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 1 мнения

Публикувано: 30 January 2009 - 02:18

Гледам че темата не е от много скоро и скам да я вдигна като кажа моето мнение .. Не искам картинки цветни момичешки лиготии и празни приказки,за да запълня времето до сутринта в момента часа е 02:05 дават стани богат а аз мисля какво да си хапня за да ми се приспи и такива глупости... НО! ! Искам да кажа на всички които си м ислят че наркотиците за прищевки на съвременните 14 годишни хлапета..Мило малко момиченце не запомних името ти,скъпа зависима четеринадесет годишна,което искала по бързо да съсипе живота си... Дете безмозъчно не ти ли дойде на малката главица,че да се надрусаш и да пишеш тук не е много прилично.. Откритата ти абстинентна симулация е долна проява на търсене на внимание .. На 14 и вече парадира,че се друса и е зависима..Какво ти е на тебе бе дете ? Гладна ли си ? Жадна,гола,боса както те гледам компютър имаш по форуми обяснваш на нас малоумните неразбиращи..Явно тежък живот живееш достатъчно пари имаш д се друсаш свободно и да го разпространяваш.Знаете ли какво означава да се разболееш от наркотици..Явно не..Аз също съм момиче знам много добре за какво иде реч,но... Ако някой има нужда от помощ не си губи времето да пише в интернет,а ще отиде при майка си и ще каже ЛЕКУВАЙ МЕ !! Какъв съвет мамка му търсите тука ?Не специално в този форум а в това общество..Наркотичната болест е призната за една от най-тежките състояния на човешката душа,а тук се подигравате с това... Съжаляам за истинските хора,които са страдали заради това,но съжалявам и тези като детенцето миличкото на 14 се друсало и пиело ..ами ако дойда да ти шибна два шамара дали няма да се оправиш.Майка ти знае ли че ползваш интернет за да се хвалиш с твойта зависимост.Понеже виждам от доста време няма отговор от въпросното детенце та се надявам поне помощ да е получила и искам да ви кажа на всички мислейки се за болни и страдащи от наркотя(жаргон) .ДРАААГИ ГОСТИ седнете си на мускулите и не се лигавете подайте ръка на някой имащ нужда от помощ и стига с тези ревливи неа аз сам зависим олее ами сега?Световна трагедия....Излизаш търсиш помощ..оправяш грешката си и се прибираш ядеш спиш работиш всичко нормално тихо и спокойно,има места където ще помогнат а може би не ..не знам.Лично аз съм опитвала мнооого наркотици в различни коктейли и комбинации,чувството е неописуемо не искам да говоря празни приказки не всеки може да разбере.В момента,в който почувствам зависимост ще потърся помощ-дотогава...стига говорете забавлявайте се...и помагайте на околните около вас..Живота е приятна вечеря и хубав коктейл с приятна компания всичко завършва добре :giggle: Евала на ХОРАТА в този форум,а те именно ще разберат за какво говоря,а пък има един друг добитък дето само реве и са оплаква за живота и за всичко- от тос добитък коментари не искам..Ех,че се ядосвам...

#34 mmmmmmmmmm

mmmmmmmmmm

    Потребител

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 1 мнения

Публикувано: 22 March 2009 - 18:16

А какво трябва да се направи, ако лицето е в начален стадии на привикване към амфетамини?Може ли да се откаже само с воля или не?

#35 чочко

чочко

    Влюбен

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 113 мнения
  • Пол:Мъж
  • Живущ в:Bulgaria, Peshtera
  • Интереси:sex on the beach!

Публикувано: 02 September 2009 - 03:43

По-добре да пушим и да летим от колкото да ПИЕМ И ДА КАРАМЕ!

А какво трябва да се направи, ако лицето е в начален стадии на привикване към амфетамини?Може ли да се откаже само с воля или не?


Към всичко има пристрастяване зависи от много неща.
Принципно към Трева/Амфета е маааааааалко по-трудно отколкото при кокайн. Примерно ако пуши в месеца 2 пъти не или в месеца 2 пъти амфета не.

Ама тук няма точен отговор зависи от много неща. Компания , психично/физично състояние..
И аз чат пат се Овърклоквам ама не толкова сериозно :)
http://sgproducts.tk
- Free SSH Hosting.
www.sgproducts.free.bg
- web дизайн.
www.forum4e.tk
- my forum.

#36 SWASTICA

SWASTICA

    Потребител

  • Потребители
  • ПипПипПипПипПипПип
  • 162 мнения
  • Пол:Мъж

Публикувано: 20 February 2011 - 09:42

ЗАЩО ХОРАТА СЕ ДРОГИРАТ?



За някои причината за това е непонятна, а други биха отгово­рили, че по-скоро не е ясно защо не всички го правят. Въпросът да­ли става дума за нещо, присъщо на човешката природа, или, нап­ротив, за отклонение от природните норми, не е случаен. От него­вия отговор зависи отношението на цялото общество към извънмедицинската употребата на психоактивни вещества. В интерес на истината, огромната част от хората по света се дрогират, като алкохолът, кофеинът и тютюнът несъмнено са най-разпространените наркотици. Очевидният факт, че дрогите съпътствуват чове­чеството през цялата му история, би трябвало да ни говори, че ед­ва ли става дума за нещо преходно и случайно.
Важни аргументи в тази насока ни дават наблюденията върху поведението на животните. Ламите в Андите ядат листата на коката; биволите в Индокитай пасат маковите поля и, когато наесен съ­държанието на морфин в растенията рязко намалее, изпадат в ти­пичен абстинентен синдром; горилите в Габон гризат корените на дървото ибога; овцете в Австралия пасат растения, които съдър­жат халюциногени, докато започнат да се олюляват; всеизвестна е любовта на слоновете, мечките и други животни към ферменти­ралите плодове, съдържащи алкохол. Склонността към поглъщане на психоактивни вещества се наблю­дава даже и при такива низши животни като насекомите; забеля­зано е било, че някои видове гъсеници измежду различните раз­новидности коноп винаги избират тази, която съдържа повече канабиноиди, въпреки че тя е по токсична за тях.
Проф. Роналд Сиджъл е един от големите съвременни психо-фармаколози, известен с изследванията си върху халюциногените. Той е анализирал много данни за пристрастието на животните към различните дроги, разпространени в природата, и е твърдо убеден, че хората са получили знанията си за психоактивните свойства на растенията от наблюдения върху поведението на жи­вотните. Той смята, че дрогирането може да се разглежда като не­обходимост, не по-слаба от глада, жаждата и сексуалния нагон. Даже и да не се съгласим с толкова крайна теза, очевидно е, че тя съдържа известна доза истина. Основните причини за това, хо­рата упорито да се стремят към създаване на някакъв, макар и временен, химически рай, като че ли могат да се сведат до два главни мотивационни типа, които условно бихме могли да наречем крал Макбет и Алиса в Страната на чудесата.
Измъчен от угризения на съвестта, Макбет се обръща към ле­каря с думите:
МАКБЕТ: ... Навярно знаеш на болен разум да предписваш цяр, от памет лоши мисли да изскубваш, смут, вписан в мозъка, да изличаваш и с целебна противоотрова гръдта да облекчаваш от онуй, което стяга я.
ЛЕКАРЯТ: При тез недъзи болникът трябва сам да си е лекар.
Отговорът на лекаря звучи напълно разумно, но Макбет не останал доволен от него. Подобно на Макбет за много хора изходът от житейските проблеми е единствено в бягството от тях, колкото и илюзорно да е то; несъмнено всеки от нас е имал понякога подобно желание. И най-силният човек в тежки моменти чувства нужда от средства, които най-общо бихме определили като наркотични, но при слабите духом те могат да станат заменител в реалния живот. За повечето европейци алкохолът е средството което им помага временно да притъпят напрежението, чувството за безизходност и отчаяние или да намерят изгубеното самочувствие; на Изток опиумът и канабисът са били не по-малко употребявани с подобна цел. Един от хилядите примери за това са американските войници във Виетнам, сред които алкохолът, марихуаната и по-късно хероинът се ползували с голяма популярност. Те са били много по-разпространени в частите, непосредствено ангажирани в бойни действия, а в съседен Тайланд, където войниците се радвали на евтини жени и спокойствие, много по-рядко обръщали внимание на наркотиците, независимо от по-ниската цена. Тук бихме могли да отбележим, че войните - поне тези, които са се водили от 150 години насам - неизбежно са довеждали до рязко увеличаване на употребата на наркотици.
Пример за друг, коренно различен тип мотивация, е един по-малко известен литературен герой - Алиса. По време на цялoто си пътешествие през Страната на чудесата тя непрекъснато опитва всичко, което може да се яде или пие, понеже още в началото е забелязала, че това винаги води до странни промени в нея. У Алиса понякога се прокрадва страх, дали това или онова няма да е вредно, но любопитството винаги надделява над предпазливостта. За нея целият свят е едно предизвикателство, което може би най-силно е изразено в малкото шишенце, на което пише "ИЗПИЙ МЕ". Този тип хора повече са склонни да оценят странните и понякога плашещи преживявания, които им дават халюциногените докато първият тип търси в дрогата по-скоро спокойствие и утеха. Реалните хора, разбира се, са някъде между тези два крайни модела на поведение.
Някой би възразил, обаче, и съвсем уместно, че не всички, които имат житейски или личностни проблеми, се проливат или започват да се бодат, както не всички, които търсят необичайни преживявания, ги търсят в LSD и разни халюциногенни билки, гъби или кактуси. Действително, реалният живот предлага най-различни алтернативи на дрогите. Много хора си изработват лесно самочувствие като причиняват страдания на тези, които могат да уязвят; типична е фигурата на неудачника, който проявява своята мъжественост, като малтретира собствените си жена и деца -единствените същества, които го приемат насериозно, тъй като са още по-слаби и зависими от него. В подобни случаи насилието често е съпроводено с алкохол или напоследък с кокаин, но това е по-скоро удобно и общоприето извинение, отколкото действителна негова причина.
Други намират загубената увереност в себе си, като прегърнат някоя нова или стара идея или религия; за техните души се борят много конкуриращи се търговци на най-различни видове душевен опиум. В подражание на крилатата фраза на Хайнрих Хайне "Религията е опиум за народа" на една стена в Париж неизвестен мъдрец задраскал лозунга "Революцията е опиумът на интелектуалците". Всички тези дейности, макар и външно различни, несъмнено притежават определена наркообразност; те дават на човешката душа утеха, цел и смисъл - но с цената на изпадане в една зависимост, която в основата си не е кой знае колко по-различна, макар и да е по-здравословна, от дрогата. Впрочем, да си мъченик на своята идея е вредно за здравето; много по-добре е да и служиш в рамките на някоя благородна организация - Инквизицията, Гестапо или ЧК.
Когато говорим за религията, трябва да уточним, че отношението на съвременния човек към наркотиците, най-вече към халюциногените, значително се отличава от това в древността. В архаич­ните общества употребата на силнодействуващи средства е била ритуализирана и, поради това, силно ограничена. Древният човек е използувал психоактивни средства не от любопитство, а за да се приобщи към отвъдното; впрочем, и днес има много хора, които се отнасят към LSD и подобните на него вещества като към врати към един друг свят. Различните психоактивни средства са играли огромна роля в примитивните религии, но с превръщането на религиозните ритуали в подобие на оперен спектакъл са загубили своето значение. Тази промяна е резултат от стремежа на всички религии да изработят методи за унифицирано и възпроизводимо въздействие върху своите почитатели. Психоактивните средства, колкото и силно и разтърсващо да действуват на човешката душа. действуват твърде индивидуално и неуправляемо; това е един съществен недостатък от гледна точка на всеки жрец, който иска да подчини тълпата на Божията - или на своята - воля. Всички днешни институционализирани религии се отнасят враждебно към употребата на психоактивни вещества, както към всеки друг опит за отклонение от правилния път.
Ако риболовът може да се разглежда като едно невинно ескейпистко занимание, то състоянието, което е крайна цел на кротката йогистка медитация - самадхи - в очите на повечето хора прилича на доброволно безумие. Скачането с ластично въже, катеренето без осигуровка и другите екстремистки спортове са откровено предизвикателство към скуката на общоприетите ценности. За любителите на остри усещания съществуват още много забавления - от групов секс до ядене на риба фугу; този списък би могъл да се продължи до безкрай, но обща черта на всички тези занимания, въпреки че са повече или по-малко общоприети, е, че някои от тях са вредни за здравето или направо опасни за живота. Търсачите на силни преживявания ясно осъзнават, че техните занимания са много подобни на наркотик. "Понякога се чудех дали алпинизмът не се е превърнал за нас в зависимост, при която удоволствието от наркотика е изчезнало, а е останала само нуждата да си инжектираш все по-силни и по-силни дози" - пише Джо Таскър. Малко след това признание 34-годишният алпинист изчезна безследно при опит за изкачване на Еверест по нов, особено труден маршрут. Би било интересно да се сравни смъртността сред алпинистите или автомобилните пилоти с тази сред любителите-психонавти; много от известните полови атлети измряха от СПИН, а яденето на рибата фугу повече прилича на кулинарна японско-руска рулетка, отколкото на гастрономическо преживяване. Единственият извод, който се налага, е, че ако някой иска да изпита това, което другите не са преживяли, той непременно ще намери начин да го направи, даже, а може би именно поради това, че е свързано с риск за живота му.
По всичко изглежда, че склонността на повечето хора към съзнателното приемане на различни психоактивни вещества - за добро или за зло - трябва да се търси по-скоро в нормалната човешка природа, отколкото да бъде смятана за болестно отклонение. От всичко казано до тук, не трябва да оставаме с впечатлението, че наркотиците са били използувани само за удоволствие или с цел постигане на мистични откровения. Минало е времето, когато алкохолът, опиумът и мандрагората са били единствените познати средства за наркоза, но съвременната хирургия с успех ползува техните съвременни заменители. От хилядолетия различни наркотични по своята същност средства се използуват за подсилване или за успокояване; впрочем, техните лечебни свойства често са били преувеличавани. Нашето време се отличава само с това, че едни средства са заменени с други; пример за това е изключително широката употреба на различни транквилизатори, много спорна от гледна точка на медицинската целесъобразност.
Накрая трябва да споменем и още един начин на употреба на наркотиците - за манипулиране на поведението на други хора. От древността почти до наши дни много майки са успокоявали ревливите бебета с помощта на алкохол, опиум, канабис или рауволфия - средства, които съвсем не са невинни. Отдавна е известно, че някои пълководци давали на войниците си опиум преди битка, за да не усещат болката и да се бият, без да мислят за себе си. Алкохолът, изглежда, е бил най-често употребяван с подобна цел. Фронтовие 100 грамм, които се раздавали ежедневно в съветската армия по време на войната, сигурно са били полезни от гледна точка на военната ефективност, но впоследствие са създали много алкохолици. Инките използували като стимулант коката, а втората световна война изведе на сцената амфетамините, с чиято помощ германската, японската и американската армии пришпорваха своите войници до пълно изтощение. Освен това, от древността до днес различни психоактивни средства са били използувани от военните, шпионите и по-обикновените престъпници за временно замъгляване на съзнанието на техните врагове или, по-точно, жертви. Този аспект от употребата на наркотици винаги е будил особени опасения, фантастичните романи, напр. Дюн на Франк Хърбърт и Конгрес по футурология на Станислав Лем, са пълни с описания на повече или по-малко чудовищни общества, които се управляват с помощта на наркотици. Новите, изключително силни психоактивни средства, които се появяват напоследък, биха могли да засилят опасенията на по-впечатлителните читатели, но не бива да забравяме, че съществуват много по-добри методи хората да бъдат превърнати в тълпа послушни кретени; почти всяка идеология, въоръжена с мощта на съвременните мас медии, би свършила тази работа много по-добре.
Идеята, че можем да бъдем поробени с помощта на бонбонки, пълни с наркотик, засега не е особено реална. Употребата на психоактивни средства от любопитство сама по себе си също не е особено опасна, тъй като всяко ново нещо бързо омръзва и се заменя с нещо друго. Това, което буди опасения е, че все повече хора намират убежище от житейските си проблеми в наркотици, които водят до силна зависимост - алкохол, опиати, кокаин. Причините, поради които съвременното общество създава толкова двойници на Макбет, са твърде сложни, за да бъдат обсъждани тук. Несъмнено е обаче, че те едва ли някога ще изчезнат напълно; няма да изчезне и желанието на хората да използуват средства, от които да се чувствуват по-добре или просто иначе. Единственият начин вредата от употребата на психоактивни вещества да се сведе до възможния минимум е добре да се опознаят техните приятни и вредни ефекти върху душата и тялото. Едва след това всеки от нас би могъл да си изработи конструктивно мнение по въпроса дали да ги използува - и как - или не. Трудно бихме могли да си представим, че обществото като цяло може да има адекватно отношение към тяхната употреба, докато знанията на повечето хора относно свойствата им са по-скоро в областта на нарко- или антинарко-митологията, отколкото на реалните факти.




КАК ДЕЙСТВУВАТ НАРКОТИЦИТЕ?


МОЗЪК, НЕВРОНИ, СИНАПСИ И МЕДИАТОРИ


Идеята, че именно мозъкът е средоточие на душата, дълго време не е била толкова очевидна, колкото сега се струва на повечето от нас. Древните египтяни смятали, че вместилище на душата са черния дроб и сърцето. Платон се сетил за мозъка, но неговите съображения дошли от областта на чистата естетика - той смятал, че душата се намира в него, понеже е най-кръгъл от всички органи и по този начин според неговата теория се доближава до най-съвършеното геометрично тяло - сферата. Великият лекар на древността Хипократ първи е изразил съвременното схващане за мозъка и ние едва ли можем да добавим много към него: "Човек трябва напълно да осъзнава този факт, че именно от мозъка - и именно от мозъка - произлизат нашите чувства на радост, удоволствие и веселие, както и нашата печал, болка, скръб и сълзи. Ние мислим с мозъка и с негова помощ можем да виждаме и чуваме, способни сме да различим уродството и красотата, доброто от злото, това, което е приятно или неприятно." И в наши дни има хора, които смятат, че съществува душевен живот извън мозъка, но тук няма да спорим с тях, тъй като даже и да има такъв, той няма отношение към предмета на тази енциклопедия.
Главният мозък се състои от повече от 10 милиарда нервни клетки (горе-долу колкото звездите в една типична галактика), които за по-кратко се наричат неврони. Всеки неврон се състои от тяло и много израстъци - дендрити, чрез които той контактува със съседните неврони. Обикновено един от тези израстъци е много дълъг; той се нарича аксон и е познат на повечето хора като нервно влакно. Сигналите по аксона се предават като електрически импулс и в известен смисъл той може да се оприличи на кабел. Съществуват много лекарствени и токсични вещества, които влияят на предаването на нервния импулс по аксона. При блокиране на този импулс невронът изпраща информация, но тя не достига до получателя; кокаинът и другите местни анестетици спират сигнала за болка точно по този начин.
Комуникацията между отделните неврони се осъществява по химически път - чрез особени вещества, които предават сигнала. В местата на контакт клетъчните мембрани на невроните са силно сближени; това образувание се нарича синапс, а процепът между мембраните - синаптична цепнатина. Предаването на сигнал се състои в отделяне от мембраната на първия неврон на специфично вещество - невромедиатор, чието присъствие в близост до мембраната на втория неврон предизвиква у последния ответна реакция. Освен медиаторите съществуват и модулатори; тези вещества променят начина, по който невроните реагират на медиаторите, но много учени разглеждат модулаторите просто като друг вид медиатори. Начинът на предаване на информацията с помощта на медиатори изглежда на пръв поглед сложен, но позволява много гъвкаво регулиране на невронните функции и оттам на цялата нервна система. Влиянието на различните психоактивни препарати е резултат от тяхната намеса в този фин и чувствителен механизъм.
В синаптичните окончания на невроните съществуват системи за синтез на нужния медиатор; използуваният медиатор се прибира от невроните за повторна употреба и заедно с новосинтезирания се опакова в мехурчета. При постъпване на сигнал тези мехурчета се съединяват с пресинаптичната мембрана и изливат съдържанието си. Изхвърленият в процепа медиатор се свързва с определени места на постсинаптичната мембрана, които се наричат рецептори. Това са сложни белтъчни комплекси, които опознават даден медиатор и в отговор на него предизвикват съответна реакция в неврона-приемник; с известно приближение може да се каже, че ключът - медиатор отключва ключалката - рецептор. Начинът, по който рецепторът узнава своя медиатор, както и начина, по който той може да бъде излъган от някое странично вещество, се изучава от молекулярната фармакология.
Голяма част от психоактивните средства въздействуват върху рецепторите. Те могат да предизвикат реакция, подобна на тази от истинския медиатор - тогава те са агонисти на този медиатор. Антагонистите се свързват с рецептора и, без да предизвикват реакция, пречат на действието на медиатора. Други вещества пък променят чувствителността на рецептора към медиатора. Процесите на синтеза, разпределението и разграждането на медиаторите също може да бъде повлиян от външни вещества. Някои лекарствени и наркотични средства действуват върху системата за обратно захващане на медиатора, а други на ензимите, които го синтезират или разграждат. Тези въздействия водят най-общо до промяна на концентрацията на един или няколко медиатора в мозъка и оттам до възбуда или подтискане на функциите на невроните.
Мозъкът е изключително сложна система и е много трудно да се определи кои процеси от кои точно медиатори зависят. Този проблем се усложнява от много фактори, най-вече от изключително сложното взаимодействие между сигналите, предизвикани от различните медиатори, както и от това, че рецепторите за всеки от медиаторите съществуват в различни, но иначе много приличащи си подвидове, което силно затруднява свързването на даден ефект с определен тип рецептор. Някои учени оприличават работата на мозъка на сложен химически концерт, чиято музика ние само долавяме, но все още не разбираме напълно. Изследването на действието на различните психоактивни вещества дава важна информация за функциите на различните медиатори.
В централната нервна система много вещества изпълняват ролята на медиатори, като най-общо медиаторите биват възбуждащи и подтискащи (става дума за възбуда и подтискане на активността на невроните, а не за ефекта им върху поведението). Освен изброените тук има още много вещества с медиаторни функции, но те са с второстепенно значение за темата на тази книга.
Ацетилхолинът (АСh) е един от най-добре изучените медиатори, тъй като с негова помощ се предават импулсите от невроните към мускулните влакна; в този вид синапси, както и в някои мозъчни структури, функционират N-холинови рецептори, които са наречени така, тъй като техен агонист е никотинът. В мозъчните синапси по-разпространени са М-холиновите рецептори, чийто агонист е мускаринът, а типични антагонисти - атропинът и другите централни холинолитици. Холинергичните структури в мозъка са важни за обучението и паметта; деградацията на тези структури води до тежко слабоумие - синдром на Алцхаймер.
Серотонинът (5-НТ) участвува в процесите на преработка на сетивната информация и в управлението на настроението, съня и апетита. Известно е, че агонисти или частични антагонисти на някои от серотониновите рецептори са класическите халюциногени -LSD, мескалин, псилоцибин, докато веществата от типа на екстази блокират системата за повторно използуване на серотонина. Допаминът (DA) също има отношение към настроението; смята се, че нарушенията в баланса на допамина са един от основните фактори, които причиняват шизофренията. Друга негова функция е регулацията на фините движения; разрушаването на допаминовите структури в мозъка води до проява на симптомите на Паркинсоновия синдром. Норадреналинът (NА) участвува в регулацията на емоционалното състояние, определя нивото на будност и реакцията на стрес. Стимулантите като кокаина и амфетамините повишават концентрацията на катехоламините, като блокират системата за обратното им използуване.
Важна роля на възбуждащи медиатори играят много вещества с пептидна природа, сред които най-известни са ендорфините (названието им идва от ендогенни морфини) и енкефалините. Те взаимодействуват с т.нар. опиатни рецептори, които съществуват в няколко основни подтипа - мю, делта, капа и сигма; чрез тях организмът преработва сигналите за болка и удоволствие. Изкуствени агонисти на тези рецептори са опиатите - морфинът и хероинът взаимодействат с опиатните мю-рецептори, а пентазоцинът с капа и сигма-рецепторите. Опиатните рецептори участвуват в обработката на много други сигнали освен чувството за болка, което определя спецификата на действието на техните изкуствени агонисти - морфинът подтиска дишането, а пентазоцинът предизвиква халюцинации. Ендорфините и енкефалините са естествените опиати, чрез които ние изпитваме удоволствие или неудоволствие. Веднага след откриването им се появили надежди, че те могат да бъдат използувани като основа за разработка на безопасни аналгетични средства, но тези надежди засега не са се оправдали.
Новите изследвания показват, че сигма-рецепторите не са от опиатен тип, но засега не е известен техният естествен лиганд, т. е. медиаторът или модулаторът, който им влияе. Смята се, че това хипотетично вещество, наречено ендопсихозин, е отговорно за състоянието на откъснатост, в което човек изпада при силен стрес, както и за много други странни психически състояния. напр. шаманския транс или любимото на всички сектантски църкви говорене на езици.
Медиаторни функции имат и много аминокиселини. Основните ефекти на повечето дисоциативни анестетици са свързани с влиянието им върху т.нар. NMDA-рецептори, които в естествени условия се възбуждат от едновременното действие на аспарагинова или глутаминова киселина и глицин. Гама-амино-маслената киселина (GABA) е основния подтискащ медиатор в ЦНС. Неин агонист е мусцимолът; чрез активиране на нейния рецептор въздействуват и такива широко използувани вещества като алкохола, барбитуратите и бензодиазепините. Друг подтискащ медиатор в ЦНС е глицинът, стрихнинът е негов антагонист.
Едва в последните няколко години бе открит рецепторът, върху който въздействуват канабиноидите; все още не е напълно ясно кой е неговия естествен медиатор, но като че ли това е т. нар. анандамид. Изследванията върху психологичните и физиологични ефекти на анандамида и ролята, която играе той и подобните на него вещества във функционирането на нервната система, все още са в самото си начало.
Някои хормони, покрай другите си функции, също играят роля на медиатори. Половите хормони влияят на поведението, а вазопресинът се смята за хормон на паметта. Медиаторни функции имат и някои съвсем прости молекули, напр. азотният окис (NО). Той е важен регулатор в сърдечно-съдовата система; използуваните от един век летливи нитрити, както и нитроглицеринът, разширяват кръвоносните съдове, като освобождават азотен окис. Освен това. азотният окис участвува в още много и различни процеси - от ерекцията до абстинентните реакции; съществуват надежди, че изучаването на механизмите, по които той действува, ще доведе до появата на нови подходи при лечение на импотентността и опиатната зависимост.


2. ПЕРИФЕРНА И ЦЕНТРАЛНА НЕРВНА СИСТЕМА


За да се разберат както основните ефекти на психоактивните вещества, така и страничните им действия, е необходимо да се познава действието им върху всички дялове на нервната система. Разделянето на централна (ЦНС) и периферна нервна система (ПНС) е по-скоро функционално, тъй като използуваните медиатори и невроните в двата дяла много си приличат.
ПНС е изградена от неврони, които обикновено са групирани в ганглии; сноповете от аксони са познатите на всички нерви. Съществена част от ПНС са невроните, които получават и предават информация от сетивните органи, както и тези. които управляват мускулите. За разбиране на периферните ефекти на психоактивните вещества, обаче, по-голямо значение има въздействието им върху този дял от ПНС, който се нарича вегетативна нервна система (ВНС).
ВНС управлява работата на тези органи, които обикновено са извън обсега на съзнанието - сърце, бял дроб, жлези с вътрешна секреция и т. н. ВНС се състои от два обособени дяла - симпатичен и парасимпатичен, които се отличават анатомично, функционално и, което е най-важно за нашето разглеждане, неврохимично. Парасимпатичният дял осигурява гладката работа на контролираните органи в нормалното състояние на организма. В него основен медиатор е ацетилхолинът, така че всички вещества, които интерферират пряко или косвено с него, влияят на контролираните от нея органи, напр. гладките мускули. Това е най-очевидно за мускула, управляващ зеницата на окото - атропинът разширява зеницата, а опиатите я свиват. В състояние на стрес връх взема симпатичната система, която форсира работата на различните органи така, че организмът да реагира на възникналата внезапна опасност; по подобен начин организмът реагира и на сексуално дразнение. Активирането на симпатичния дял се проявява, като кръвопотокът от храносмилателната система се пренасочва към мускулите, зениците се свиват, а пулсът, кръвното налягане и дишането се увеличават. В симпатичната система най-съществена роля има адреналинът, затова кокаинът и амфетаминът, които влияят на неговите синапси, предизвикват типичните реакции, характерни за един организъм, изпаднал в стрес.
Под ЦНС е прието да се разбират невроните, образуващи главния и гръбначния мозък. Гръбначният мозък служи за обработка на постъпващата сензорна информация, както и за формиране на някои рефлекторни реакции, но той е най-вече път, по който сигналите от сензорните неврони в тялото стигат до главния мозък. Главният мозък се състои от 10 до 15 милиарда неврона, като всеки от тях има синапси върху приблизително 1000 други неврона. Невроните в мозъка са разположени или в компактни маси сиво вещество, както в мозъчната кора, или в разпръснати в бялото вещество ядра. Комуникацията между различните дялове на мозъка се осъществява по снопове от аксони - бяло вещество.
Продълговат мозък (медула) се нарича областта в основата на главния мозък, където той преминава в гръбначния. През този участък в мозъка влизат и излизат много нерви и тук има много центрове, които ги контролират. За нашето разглеждане най-интересен е центърът на дишането, тъй като той се подтиска от много вещества като алкохол, барбитурати, опиати и др. Смъртта от свръхдоза в тези случаи почти винаги настъпва в резултат от парализа на дишането; хората, които оживеят след подобно отравяне, често остават със сериозни увреждания на мозъка, причинени от липсата на кислород в него. Друг важен център, локализиран в медулата. е центърът на повръщането, който следи състава на кръвта и при поява в нея на чужди вещества, стимулира организма да ги повърне. Тази реакция идва от предположението на нашия организъм, че те са проникнали чрез храносмилателната система, но независимо от това центърът на повръщането реагира на вещества, въведени и по други начини; типично е повръщането при първото приемане на опиати, а още по-познато на всички е повръщането при първите симптоми на алкохолно отравяне.
Малкият мозък е отговорен за извършването и координацията на движенията; тук се формират и движенията на очите, чрез които те следят промените във външния свят. Влиянието на различни вещества върху него се изразява в световъртеж, загуба на равновесие, атаксия или нистагъм. Предполага се, че някои от типичните ефекти на алкохола, напр. залитащата походка, са обусловени от въздействието му върху малкия мозък.
Ретикуларната формация представлява система от връзки между долните и висшите дялове на мозъка. Тя поддържа нивото на активност в кората и така определя състоянието на будност. Ретикуларната формация е една от най-примитивните части на мозъка; благодарение на нея ние се будим нощем от необичаен шум или от детски плач. Инхибиращ медиатор в тази система е GАВА; по този начин веществата, които засилват ефекта на GАВА, предизвикват успокояване и сън.
Таламусът представлява струпване на ядра в основата на мозъчните полукълба. През него преминават много връзки, които пренасят сетивна информация към кората, в частност сигналите за болка; този участък е богат на опиатни рецептори. Предполага се, че това е мястото, където опиатите подтискат чувството за болка. Освен това, тук се намира системата, с чиято помощ ние се научаваме да избягваме нещата, които ни причиняват неприятни усещания; предполага се, че тя е тясно свързана с възприемането на болката.
Лимбичната система се състои от групи свързани помежду си ядра, които се намират точно под кората. Тази структура е свързана с формирането на мотивациите и емоциите и е мишена за действието на много психоактивни вещества. Хипоталамусът е една от най-сложните структури на лимбичната система. Освен че определя поемането на храна и вода от организма, в него са разположени някои от центровете на удоволствието, които се дразнят, винаги когато удовлетворим някоя своя нужда или мерак. В лимбичната система има и други структури, които са свързани с удоволствието; в тях има рецептори за норадреналин, адреналин, а също така и опиатни рецептори. Смята се, че острата еуфория, предизвиквана от опиатите, кокаина и амфетамина, е причинена от въздействието им върху тези рецептори. Някои дялове от лимбичната система са свързани с агресивността; в тях подтискащ медиатор е GАВА. По този начин, веществата като бензодиазепините, които усилват ефекта на GАВА подтискат напрежението и довеждат до успокояване.
Базалните ядра също са разположени под кората и имат важна роля в регулацията на волевите движения; при тяхната повреда се наблюдават треперене, ригидност на крайниците и неспособност едно движение да бъде започнато - симптомите на добре познатата Паркинсонова болест. Същият резултат се получава и при увреждане на черното вещество в средния мозък; това може да се получи след приемането на МРТР - един невротоксин, който се получава като примес в някои нелегално синтезирани опиати.
Кората на главния мозък е прието да се смята за венец на творението на този, който ни е създал. Като погледнем за какво си използуват мозъчната кора повечето хора, тази и слава изглежда преувеличена, но все пак тя остава най-сложно устроената част от нашия мозък. Неврохимията на кората е недостатъчно изучена. Една от основните и функции е обработката на сензорната информация, идваща от най-важните ни сетива; с въздействие върху кората биха могли да се обяснят основните ефекти на халюциногените, както и сетивната стимулация, причинена от кофеина и стрихниноподобните вещества. Способността да научаваме и да помним се осъществява най-вече чрез структурите на кората, които използуват ацетилхолин; интелектуалната стимулация, заради която хората приемат никотин, както и делириумът, причинен от атропиноподобните вещества, са следствие от въздействието им върху именно тези структури.


3. ПРИЕМАНЕ, РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ, МЕТАБОЛИЗЪМ И ЕКСКРЕЦИЯ


Ефектът на дадено вещество зависи от неговата концентрация в мозъка; тя се определя от начина, по който то навлиза в организма, от скоростта на проникване на веществото в мозъка и от скоростта на неговото разграждане и изхвърляне. Едно вещество може да попадне в организма по различни начини; почти всички от тях се използуват в една или друга степен, като начинът на приемане значително влияе на времето, за което веществото прониква в кръвта, а оттам и в мозъка.
Добре познатият на всички и най-често използуван начин на приемане на различни лекарства е през устата (перорално). Той е най-прост, но повечето психоактивни вещества, поради аминната си природа, се всмукват в кръвта едва когато попаднат в червата, където средата е с алкална реакция. По тази причина при пероралното приемане ефектът настъпва относително бавно; в зависимост от това, колко е пълен стомаха, това време е 0.5 до 1.5 часа. По-бързо е действието на веществата, които започват да се всмукват още в стомаха - алкохол, кофеин, барбитурати. Храносмилателната система, както е известно, има и друг край, но аналното приемане се използува много по-рядко (представете си как би изглеждало това в компания), въпреки че по този начин веществото веднага попада в среда с подходяща киселинност и всмукването става много по-бързо.
Класическата представа за наркомана се свързва с венозната инжекция. При нея буквално след няколко удара на сърцето веществото се разпределя равномерно в тялото и бързината на действието му се определя само от скоростта, с която то прониква в мозъка. Това безспорно е най-прекия и ефективен начин за създаване на висока концентрация на едно вещество в кръвта, но той крие твърде големи рискове. Даже в условията на болница, където инжекциите се правят от квалифициран персонал и се съблюдават мерките за стерилност, дълговременните венозни инжекции неизбежно водят до тежки усложнения. Наркоманите нямат нито желание, нито условия за спазване на стерилността и в резултат на това неизбежно стават жертва на най-разнообразни инфекции;
абсцесите, възпаленията и инфекциозните болести, получени по този начин, са основната причина за високата смъртност сред тях. Често се използуват и мускулна или подкожна инжекция, но при тези начини ефектът настъпва значително по-бавно и е по-слаб. Въпреки това, когато става дума за вещества, които много бързо се разграждат в стомаха или черния дроб, напр. кокаин или DМТ, те често се приемат по този начин.
Друг добре познат начин на приемане е чрез дихателната система. Тя осигурява на организма нормалния газообмен и чрез нея в него може да навлезе всяко достатъчно летливо вещество. Проникването на едно вещество през алвеолите на белия дроб е много бързо и почти толкова ефективно, колкото венозната инжекция. Парите на силно летливите вещества могат просто да се вдишват, докато по-нелетливите трябва да се изпарят. Това става обикновено чрез пушене, при този начин на приемане парите кондензират във вид на аерозол с размер на частиците около 1 микрон - просто казано дим, който се вдишва. Ефективността на пушенето силно зависи от начина на пушене, тъй като димните частици трябва да имат време да прилепнат към повърхността на алвеолите. откъдето активното вещество да дифундира в кръвта. Пушенето е най-мръсния начин на приемане; голяма част от активното вещество изгаря, а освен това заедно с него се вдишват всякакви ненужни и вредни вещества - катран, въглероден окис и даже циановодород. Пушенето с наргиле (водна лула) донякъде очиства дима; по този начин се пушат тютюн и хашиш. За вдишването на паритe са измислени и устройства с външно горене, при които веществото просто се затопля, без да изгаря; пример за такова устройство е лулата за пушене на опиум. Напоследък се използува и един съвсем прост метод, при който веществото се сипва върху станиол, който се загрява, и парите му се вдишват през тръбичка. Тези методи са малко по-чисти от пушенето.
Повечето вещества могат да проникнат в организма и през външната му обвивка. Кожата на повечето места от тялото е относително слабо проницаема, но това не се отнася за лигавиците на устата, носната кухина и половите органи. Дъвченето и смученето са по-ефективни начини на приемане от поглъщането, особено за вещества като кокаина и никотина, които се разграждат бързо в стомаха и черния дроб. Смъркат се прахообразните вещества с размер на частиците около 10 микрона, които не достигат до белия дроб и полепват по лигавицата на носа. Мазането на най-нежните места по кожата със специални мехлеми се е практикувало само от вещиците и магьосниците; как се прави това е описано от К. Кастанеда.
Когато едно вещество попадне в организма, то се разпределя в него неравномерно. За да може то да прояви действието си върху психиката, необходимо е концентрацията му в мозъка да бъде достатъчно голяма. Мозъкът, обаче, е защитен от несанкционирано проникване чрез т. нар. крьвно-мозъчна бариера. Тя се реализира от плътен слой от клетки около мозъчните капиляри, през който могат да проникнат само някои от веществата, присъствуващи в кръвта. За повечето от необходимите на мозъка вещества съществуват специфични транспортни системи, но близо до ума е, че наркотиците едва ли принадлежат към тях. Те могат да преминават през мембраните само чрез проста дифузия; този начин е достъпен само за веществата, които имат достатъчна липофилност, т. е. разтворимост в липидите на клетъчните мембрани. Хероинът представлява морфин, чиято молекула е модифицирана така, че да стане полипофилна и именно поради това той много по-бързо и ефективно прониква в мозъка и оказва по-силен ефект. От друга страна, много силно липофилните вещества бързо се натрупват в липидите на целия организъм или се свързват с кръвните белтъци, откъдето бавно се отделят в кръвта; по тази причина, особено при перорално приемане, такива вещества като РСР и ТНС имат действие, което настъпва относително бавно, но е продължително.
Много малко от веществата, попаднали в организма, могат да останат в него непроменени. Под метаболизъм в биохимията се разбира съвкупността от химически реакции в организма, но в тесен смисъл метаболизъм на едно лекарствено или наркотично средство означава неговото модифициране и разграждане. Обикновено при този процес веществото губи своята активност, но има и изключения - основният метаболитен продукт на ТНС има същото действие върху психиката. Метаболизмът на повечето вещества става в черния дроб, през който първо минават всички погълнати вещества. В мозъка също има ензимни системи, които разграждат някои типове вещества; мозъчната моноаминоксидаза (МАО), която осъществява метаболизма на естествените катехоламини и на серотонина, по същия начин влияе и на много халюциногени и стимуланти. Всяка промяна в скоростта на метаболизма на някое психоактивно вещество влияе на силата и продължителността на неговия ефект; например инхибирането на МАО значително повишава и удължава действието на някои психоактивни вещества. Тези промени могат да се дължат както на различното състояние на организма, така и на присъщите на всеки човек особености, поради което е много трудно да се предскаже индивидуалната чувствителност към действието на дадено вещество.
Намиращото се в организма вещество, както и неговите метаболитни продукти, постепенно се изхвърлят навън. Този процес, наричан екскреция, се осъществява най-вече чрез бъбреците и поради това присъствието на наркотици в организма обикновено се идентифицира по наличието им в урината. По-малко значение има екскрецията чрез потта, слюнката или екскрементите; летливите вещества могат да се излъчват през белия дроб. Чрез майчиното мляко много наркотични вещества могат да попаднат в организма на бебето.
Когато едно вещество бавно се метаболизира и изхвърля, се казва че то кумулира (натрупва се) в организма; в такъв случай приемането на ново количество от него води до сумирането му с вече присъствуващото. При веществата, които кумулират, хроничното постъпване на нови дози води до засилване на ефекта, което в крайна сметка може да доведе до сериозни отравяния; типичен пример за това е стрихнинът.
Коцентрацията на дадено вещество, а оттам и неговият ефект, във всеки момент зависи от съвместното действие на всички изброени по-горе фактори. При равни други условия, зависимостта на ефекта от времето е функция най-вече от начина на приемане. Ако разгледаме ефекта на една и съща доза, то най-бърз и силен ефект дава венозната инжекция; малко по-бавно действуват пушенето или вдишването; още по-бавно мускулната и подкожната инжекция; а най-слаб и разтеглен във времето е ефектът на пероралното приемане и на намазването на кожата.


4. ДОЗИ И ЕФЕКТИ


Ефектът на едно вещество зависи не толкова от абсолютното му количество, колкото от неговата концентрация в тялото, която зависи най-вече от приетата доза. Общоприето е дозите да се изразяват като количество прието вещество, отнесено към единица живо тегло - например mg/kg. Това дава възможност за сравняване на действието на дадено вещество върху различни хора и даже върху различни животински видове. В тази книга навсякъде за удобство дозите са пресметнати в милиграми за човек с тегло 70 kg (mg/70 kg); за хора с друго тегло те трябва да бъдат преизчислени.
Всяко физиологически активно вещество има основен, т. е. желан, и странични ефекти. При веществата, разглеждани в тази книга, желаният ефект е влиянието им върху психиката, а страничните ефекти обикновено засягат някои други важни функции на организма, например дишането, сърдечната дейност и т. н. Често дозата за постигане на желания ефект е твърде близо до дозата, предизвикваща някои от страничните ефекти. Най-общо казано, смъртта също би могла да се причисли към страничните ефекти, тъй като тя обикновено е резултат от някой от тях, доведен до крайност; така опиоманите най-често умират от спиране на дишането, а кокаиноманите - от сърдечен удар.
За да се получи пълна и вярна картина на въздействието на едно вещество, необходимо е то да се изследва в най-широкия възможен интервал от дози - от нула до смъртната доза. Очевидно е. че всяко вещество има повече от един възможен ефект и за всеки от тях съществува собствена зависимост от дозата му. Тези ефекти обикновено се изследват върху животни, тъй като опитите върху хора са много скъпи или просто невъзможни, когато става дума за определяне на смъртните дози. Зависимостите на ефектите от дозата могат най-пълно да бъдат представени в таблици или графично, но най-често от получените данни се извличат две важни за практиката величини. Ефективната доза ЕD-50 е дозата, при която у 50% от опитните хора или животни се наблюдава даден ефект; всеки от ефектите на дадено средство има своя ЕD-50. Леталната (смъртна) доза LD-50 съответствува на гибелта на 50% от опитните животни или хора. Когато се говори за токсичност на дадено вещество, най-често се има предвид способността му да предизвиква смърт и тогава токсичността му се изразява чрез LD-50.
Когато става дума за сила на дадено вещество, се има предвид каква доза е необходима за предизвикване на някакъв определен ефект. Ясно е, че може да бъде сравнявана силата само на вещества, които имат близък по характер ефект; в такъв случай дадено вещество е толкова по-силно, колкото по-ниска е ефективната му доза. Така, мескалинът има типично халюциногенно действие в доза около 300 mg, а LSD предизвиква много сходен на неговия ефект в доза около 0.07 mg; от сравняването на тези цифри можем да заключим, че LSD е около 4000 пъти по-силен халюциноген от мескалина. Освен че са различни по сила, различните средства от една и съща група могат да имат и различна ефективност - тя се характеризира с максималния ефект, който може да бъде постигнат с дадено средство. Кодеинът е около 10 пъти по-слаб аналгетик от морфина и, когато става дума за подтискане на слаба болка, една доза морфин може да бъде заместена от десеторна доза кодеин, но най-силният ефект, който дава морфина, не може да бъде получен от колкото и да е голяма доза кодеин. В този смисъл кодеинът е не само по-слаб. но и по неефективен аналгетик; същото се отнася и до способността му да предизвиква еуфория. Безопасността на дадено вещество зависи от отношението на дозата, която предизвиква желания ефект, към смъртната доза; когато те са близки, съществува опасност даже неголямо предозиране да предизвика смърт. Мярка за тази опасност е отношението LD-50/ЕD-50. което се нарича терапевтичен показател. Още по-голяма сигурност дава факторът на сигурна безопасност, който е равен на отношението ЕD-99/LD-01. Общоразпространено заблуждение е, че по-силните средства са по-опасни, но често нещата стоят наопаки, тъй като силните средства са общо взето по-специфично действуващи и в обичайните дози имат по-малко странични ефекти, което ги прави по-малко опасни. Поуката от това е, че и слабите средства могат да бъдат много опасни; напр. вероятността за получаване на свръхдоза при употреба на лидол е много по-голяма, отколкото с по-силните средства (морфин, хероин).
Съществуват разлики в чувствителността на различните хора към ефектите и токсичността на всяко едно вещество, но тези разлики обикновено не са по-големи от два пъти в едната или другата страна. Още великият физиолог Иван Павлов е изследвал влиянието на психофармакологичните средства върху различни хора; той забелязал, че хората с лабилна нервна система се нуждаят от по-малки дози, отколкото тези със силна нервна система. Освен това, съществуват хора, които са особено чувствителни към токсичните ефекти на някои вещества. Дозите, които са безвредни за огромна част от хората, могат да предизвикат у тях шок и даже смърт. Без да се проведе специален тест е практически невъзможно да се предскаже дали дадено средство е безопасно за даден човек. Известни са много смъртни случаи от приемането на една единствена доза.
Всичко казано до тук е в сила за действието на всяко вещество само по себе си. При прилагане на две и повече вещества ефектът им понякога е просто адитивен, т. е. сума от ефектите на всяко от тях. Резултатът от взаимодействието, обаче, може да бъде както увеличаване, така и намаляване на ефекта и токсичността на всяко от тях. Когато сумарният ефект нараства, се говори за потенциране на ефекта или за суперадитивност. Така, токсичният ефект на опиатите силно нараства при съвместната им употреба с алкохол. Когато ефектът на двете средства е противоположен, тогава се говори за антагонизъм. В сместа от кокаин и хероин (speedball) хероинът е антагонист на възбудата, причинена от кокаина.
В реални условия токсичността на дрогата се определя от токсичността на всички присъствуващи в нея вещества и на практика тя винаги е значително по-голяма от тази на чистия наркотик. Най-често уличната дрога е толкова нечиста, че употребата и силно напомня на руска рулетка. Смята се, че една от възможните причини за смърт сред опиоманите е отравянето от присъствуващите в дрогата хинин, барбитурати и пр.




КОКАИН И АМФЕТАМИНИ


Сред всички известни стимуланти кокаинът и амфетамините причиняват най-силно усещане за повишени умствени и физически сили, но са и най-опасни. В една или друга степен те водят до състояние на еуфория, но за разлика от опиатната еуфория, която е спокойна и безметежна, при използуването на стимуланти тя е съпроводена с възбуда и жажда за действие. Кокаинът и някои други силни стимулиращи средства са познати на човечеството от хилядолетия, а други са плод на развитието на химията през последния век.


1. КОКАИН


"Кокаинът е шампанското на дрогите" - гласи една популярна мъдрост; той е престижен и, разбира се, много скъп. Кокаинът, за разлика от другата твърда дрога - хероина, се използува от десетки милиони хора и, макар че само една относително неголяма част от тях стават зависими от него, той води до твърде много смъртни случаи. Напоследък кокаинът предизвиква голям обществен интерес, тъй като се разпространява една нова негова форма - крек, чиято употреба води до много по-тежки последствия от традиционното смъркане на кокаин.


1.1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Когато испанските конквистадори завладели империята на инките, те се запознали с една дрога, смятана за толкова важна, че се намирала под пълния контрол на Великия Инка - това е невзрачния храст кока. Индианците отдавна забелязали, че ламите обичат да пасат листата на коката, което им придава нови сили. Има данни, че свойствата на коката са били познати на племето аймара в днешна Боливия още преди 3000 години. Те са го смятали за най-важното растение, а самото название кока на техния език означава просто растение. След създаването на империята на инките, коката била поставена под контрола на държавата. Великият инка дарявал много от своите приближени със злато и сребро, но позволението да се дъвчат листа от кока се смятало за проява на най-висше благоволение. Жреците се доближавали до олтарите само с листа от кока в устата; кока се слагала в мумиите на знатните инки. Като изключение кока се давала и на простолюдието, например на куриерите, които с нейна помощ пробягвали огромни разстояния.
Испанците видяли в дъвченето на кока идолопоклонски обичай и го забранили. Това обаче не продължило дълго; индианците бързо преразгледали старата теория за произхода на коката от инкската богиня на Луната и обявили, че тя е дар от Дева Мария и Исус Христос. Не е ясно дали Църквата е приела това обяснение, но коката започнала масово да се дава на работниците в сребърните и калаени рудници. Самите испанци не дъвчели кока, но смятали за полезно индианците им да употребяват каквото и да е, стига повече да работят и по-малко да ядат; в резултат на масовото използуване на този допинг смъртността сред местното население достигнала огромни размери. Далеч горе в планината непокорените индианци също продължавали да дъвчат кока; те го правели от векове, за да оцелеят в суровите условия на Андите и по всичко изглежда, че това им причинявало по-малко вреда, отколкото живота под испански ботуш.
През 19 в. свойствата на коката станали известни на европейските и американски учени. Те се убедили, че под нейното въздействие човек изпитва прилив на неподозирани умствени и физически сили. По неизвестни причини дъвченето на кока така и не станало популярно в Европа, но в края на миналия век се продавали много продукти, които я съдържат - цигари, сиропи, алкохолни напитки, мехлеми, таблетки и какво ли още не. Коката се рекламирала като средство срещу почти всички болести. Особено известно било Виното на Мариани; сред неговите почитатели били руският цар, принцът на Уелс, Томас Едисон, Жюл Верн, Емил Зола, Хенрик Ибсен, Шарл Гуно. Папа Лъв XIII го употребявал по време на своите продължителни пости и нощни бдения; не е ясно как се е отнесъл Господ към тази явна употреба на допинг, но папата бил много доволен от напитката и наградил Мариани със златен медал.
Една друга напитка от това време, макар и вече декокаинизирана, не само оцеляла, но продължава да носи печалби и днес - става дума за Кока-Кола. През 1885 г. Джон Пембъртьн от Атланта (Джорджия) патентовал продукт, доста сходен с питието на Мариани; неговото оригинално название било френско вино кока - идеален нервен и тонизиращ стимулант. Първата година Пембъртьн продал 25 галона от своето произведение, което по традиция се препоръчвало против всички болести - от меланхолия до - колкото и абсурдно да звучи - безсъние. През 1906 г. в САЩ били приети първите антинаркотични закони, под чийто удар попаднал кокаинът, и от тогава Кока-Кола съдържа декокаинизирани листа от кока. Единственият стимулант в днешната напитка е кофеина от африканските орехи кола; във всеки случай, в медицинската литература няма данни умерената употреба на едновремешната Кока-Кола да е била по-вредна от кофеина в чая, кафето или колата на съвременния човек.
Главното активно вещество на листата на коката, алкалоидът кокаин бил изолиран в чиста форма още през 1844 г. Той практически нямал никаква употреба, докато през 1883 г, лекарят от баварската армия д-р Теодор Ашенбранд не извършил един експеримент. Той купил от фирмата Меrck кокаин и го дал на войниците по време на есенните учения. Резултатите били забележителни - уморените от дълъг марш войници след това били в състояние без усилия да изминат още толкова. Сред тези, които прочели статията на Ашенбранд, бил младият, беден и все още неизвестен виенски лекар Зигмунд Фройд. По това време той страдал от силна преумора и депресия и решил да изпробва новото лекарство. Той си инжектирал подкожно 50 mg кокаин и почувствувал "бодрост и еуфория,
които не се различават по никакъв начин от тези, изпитвани от здравия човек". Освен на себе си Фройд дал кокаин на своя приятел д-р Ернст фон Флайшл-Марксов, който страдал от мъчителна болест и вече бил пристрастен към морфина, а също така и на един от пациентите си. Препоръчал го и на годеницата си, за да я "направи силна и да даде руменина на бузите и". В следващото си писмо Фройд пише: "И само ако си непослушна, ще видиш кой е по-силен - малкото момиче, което не иска да яде, или големия див мъж, който има кокаин в тялото си. По време на последната ми силна депресия отново взех кокаин и една малка доза от него ме отнесе във висините на едно прекрасно състояние. В момента събирам данни за да напиша благодарствен химн за това магическо вещество." Скоро Фройд написал статия За коката, която, по думите на един негов биограф, представлява "забележително съчетание от научна обективност и горещо, почти любовно отношение към обекта на изследването".
Не след дълго обаче се появили първите разочарования от кокаина. Приятелят на Фройд непрекъснато увеличавал дозата за да постигне същия ефект и стигнал до 1 g дневно - 20 пъти повече от първоначалната доза. За кокаин той харчел огромни суми, но единствен резултат от това е била честта да стане първата документирана жертва на кокаинова психоза с "бели змии, пълзящи по кожата". Подобни наблюдения имали и другите лекари, които възлагали в началото големи надежди на новото лекарство; към 1890 г. станало ясно, че кокаинът съвсем не е така безопасен. Самият Фройд също се разочаровал от кокаина, но скоро се пристрастил към тютюна.
Кокаинът се провалил като чудодейно лекарство, но бързо станал популярен сред европейските интелектуалци. Твърди се, че под неговото влияние Робърт Луис Стивънсън е написал прочутия си разказ Странната история на д-р Джекил и мистър Хаид. Някои смятат, че описаният от Стивънсън добропорядъчен д-р Джекил, който под въздействието на неизвестен препарат се превръща в злодея мистър Хайд, е метафоричен образ на човек, изпаднал в кокаинова психоза. Друг известен любител на кокаина сред литературните герои е Шерлок Холмс. Един известен съвременен психиатър почти насериозно твърди, че някои от действията на Шерлок Холмс, например неговото натрапчиво убеждение, че непрекъснато е преследван от престъпния Проф. Мориарти, твърде много приличат на симптоми на кокаинова параноя.
Като изключим любопитните за всичко ново интелектуалци, до началото на нашия век кокаинът в повечето европейски страни и в САЩ бил приоритет на най-низшите слоеве на обществото: "Почти всички цветнокожи проститутки и някои от белите са пристрастени към кокаина.... негрите, най-долните и престъпни класи са под неговото влияние." - се казва в един доклад от 1903 г. Вестниците от това време, най-вече в САЩ, били пълни с истерични истории за негри, които, побеснели от кокаин, нападат бели. Като последица от тази кампания кокаинът бил приравнен с опиатите и в 1914 г. окончателно бил забранен. Вследствие на забраната социалният му статус се повишил, като съответно се вдигнала и цената му. Кокаин употребявали вече спортисти, кинозвезди, музиканти, комарджии, борсови спекуланти - хора, които не си броят парите; както казва известният певец Стинг: "Кокаинът е начина, по който Господ ти показва, че вече си достатъчно богат". По всичко изглежда, че тази схема се налага и в съвременна България.
Широката употреба на кокаин в Европа и САЩ датира едва от преди 20 години. Като една от причините за нарасналата му популярност се сочи фактът, че през Втората световна война много хора се запознали със свойствата на синтетичните стимуланти. Постепенно обаче, в повечето страни амфетамините са били забранени и кокаинът е запълнил празната ниша на пазара. Като източник на удоволствие кокаинът се смята за по-безопасен от опиатите и това го прави търсен. Като последица от това търсене силно се разви производството му и сега икономиката на цели райони в Андския регион е основана на коката.
Проблем напоследък е промяната в начина на употреба на кокаина, която настъпи от средата на 80-те години, при което относително по-малко опасното смъркане на кокаин-хидрохлорид се измества от пушенето на крек, което има за много хора катастрофален ефект; идеята за него дошла от популярното в Перу пушене на кокаин-база. Появата на крека на американския и европейския пазар е резултат от една много успешна маркетингова стратегия на наркотрафикантите, която силно раздвижи и разшири пазара на кокаин. Същественото в нея е, че предлаганият крек, който представлява кокаин-база с висока чистота, се продава на малки порции, което го прави достъпен даже за хората със скромни финансови възможности, включително и за учениците.


1.2. ОТ КОКАТА ДО КОКАИНА


Коката расте в места с надморска височина от 500 до 2000 m предимно по източните склонове на Андите в Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия. Имало е опити тя да се култивира в Индонезия и даже в Кавказ, но в момента Андите са практически единствения район на света, където коката се отглежда масово. Видът Erythroxylon соса има стотици разновидности, които се отличават с изключителна издръжливост и са приспособени към най-различни условия на обитаване. Тази устойчивост създава сериозни проблеми на властите, които се борят с отглеждането и - често привидно унищожената плантация скоро след това отново се раззеленява. Листата на коката съдържат 0.5 -1% алкалоиди, главно кокаин. Извличането му става в големи съдове с разредена сярна киселина, където листата се мачкат (с крака), при което алкалоидите минават в разтвора. Оттам с органични разтворители се извлича кокаин-паста, която накрая се превръща в кристален кокаин-хидрохлорид, който е основния пазарен продукт. Нелегалното производство на почти целия произведен в Южна Америка кокаин се извършва в Колумбия под контрола на няколко могъщи наркокартела. Кокаин се произвежда и легално за медицински цели, а от листата след екстракцията се прави Кока-Кола.
Освен свойствата на стимулант, кокаинът е локаланестетик; той блокира провеждането на усещанията за болка в периферните нерви и поради това се използува за местна упойка в хирургията. Синтезирани са многобройни по-нови локаланестетици, които са го изместили в значителна степен в медицинската практика. Те създават същото чувство на загуба на чувствителност в носа при смъркане и, макар че не притежават стимулиращи свойства, в уличния кокаин винаги добавят някой от тях, за да създадат впечатление у купувача, че кокаинът е много силен. Въпреки успехите на синтетичната химия кокаинът все още се използува при операции на очите, носа и устата, където неговото качество на локаланестетик, съчетано със свойството му да спира кръвотечението, като свива кръвоносните съдове, го прави трудно заменим.
Както бе отбелязано, всичкият кокаин се добива от листата на коката. Той може да бъде синтезиран, но това е твърде скъпо и неефективно; синтетичните амфетамини, които имат практически същия ефект, са много по-евтини. Напоследък с научна цел са синтезирани някои вещества с кокаиноподобна структура, които са стотици пъти по-силни стимуланти от кокаина, така че не е изключено след време някои от тях да изместят него и амфетамините от нелегалния пазар.
Кокаинът (соке, snow, girl, lady), продаван нелегално, рядко е много чист; той обикновено е смесен със захар, добавен е новокаин или някой друг локаланестетик или амфетамин. Цената на кокаина се движи около 100 $/g. Както бе казано, основният начин на приемане на кокаина е чрез смъркане. При перорално приемане той е по-слабо активен, тъй като бързо се разгражда в организма. Кокаинът може да се инжектира подкожно или венозно, като второто е много по-опасно. Популярният напоследък крек (сrасk) е също толкова опасен; той представлява кокаин-база, получаван обикновено в домашна обстановка от хидрохлорида и сода бикарбонат. Крекьт е достатъчно летлив и поради това може да се пуши. В страните от Андския регион се пуши кокаин-паста, която е още по-вредна, понеже съдържа много примеси.


1.3. ЕФЕКТИ


Кокаинът има два основни ефекта, между които няма никаква връзка - той е едновременно локаланестетик и стимулант. Първият ефект е обусловен от влиянието му върху натриевите канали на нервното влакно; той ги запушва и така пречи на сигнала за болка да се разпространи. Влиянието на кокаина върху психиката е свързано с инхибиращото му действие върху обратния транспорт на допамина, норадренапина и в по-малка степен на серотонина. Увеличената концентрация на медиатори в синапсите води до възбуждане на нервните клетки.
В учебника на Гудман и Джилман за кокаина е казано следното: "Субективните ефекти на кокаина включват повдигане на настроението, което често достига степен на еуфорична възбуда. Той предизвиква забележимо намаляване на чувството за глад, нечувствителност към болката, и се смята за най-силното средство против умората, което е известно; човек изпитва приятно чувство на голяма мускулна сила и повишени умствени способности." Ефектите на кокаина много силно приличат на тези на амфетамина, като разликата е в продължителността им; при кокаина тя е от порядъка на 0.5 до 1 час, в сравнение с няколко часа при амфетамина. Чувството на еуфория, изпитвано при смъркане или подкожна инжекция, се появява относително меко и е още по-слабо при перорално приемане.
Пушенето на крек или венозната инжекция, обаче, предизвикват остра и силна еуфория, донякъде сравнима по сила с опиатната. Уйлям Бъроуз описва това усещане в едно медицинско списание: "Кокаинът е най възбуждащата дрога, която съм използувал някога. Еуфорията е съсредоточена в главата. Може би дрогата активира връзките на удоволствието направо в мозъка. Подозирам, че електрически ток в това място ще доведе до същия ефект. Пълното усещане от кокаина може да се почувствува само при венозна инжекция. Приятният ефект не продължава повече от 5 - 10 минути. Ако се инжектира подкожно, бързото му елиминиране намалява ефекта. Това е двойно по-вярно за смъркането." При съвместното инжектиране на кокаин и хероин (speedball) кокаиновата възбуда се компенсира от отпускането, причинено от хероина. Любопитно е, че този коктейл е плод на усилията на лекарите от края на 19 в. да лекуват морфинистите чрез постепенна замяна на морфина с кокаин, но още тогава е станало ясно, че последствията от употребата на тази комбинация са разрушителни.
Понякога в литературата се среща твърдението, че кокаинът предизвиква халюцинации. Действително, по време на интоксикацията при затворени очи или в тъмна стая се наблюдават проблясъци с форми на линии, геометрични фигури и звезди, подобни на това, което всеки може да види при удар или натиск върху очната ябълка (не случайно изразът за чувството, изпитвано при удар, е "видя звезди посред бял ден"). Това са т.нар. фосфени, които могат да бъдат разглеждани като елементарни халюцинации; във всеки случай те нямат нищо общо със сложните видения, причинени от класическите халюциногени. Халюцинациите, характерни за кокаиновата психоза, се получават обикновено само след продължителна употреба на големи дози кокаин.
Кокаинът има репутацията на силен афродизиак. Очевидно е, че неговите свойства на стимулант се проявяват и в такава дейност като секса, но резултатите понякога са обратни. На разни хора той действува твърде различно, като при мъжете ефектът му по-често е близък до желания. Във всеки случай, сексуалната мотивация определено има голяма роля за широкото разпространение на кокаина. При жените действието му е по-скоро негативно: "Ставам твърде откачена, за да мога да оценя секса." При твърде честа употреба това изказване става валидно и за двата пола.


1.4. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ


Като се изключат хората със сърдечни заболявания, вероятността за смърт вследствие на неголяма свръхдоза кокаин е малка. Тя, обаче, е реална за трафикантите на кокаин, които използуват т. нар. телесна опаковка; при този метод кокаинът се пренася в презервативи, напълнени с него, които се поглъщат. При спукване на нежния контейнер (а това се случва доста често) смъртта е почти неизбежна. Първоначалните симптоми на отравянето са силна възбуда, последвана от жестоко главоболие, гадене и повръщане и, накрая, конвулсии, последвани от подтискане на дишането и сърдечен колапс. По-късметлиите могат да умрат за 2 минути, но агонията може да продължи и 1 /2 час; нещастниците, които оживеят след всичко това, остават за цял живот увредени от кислородния глад, на който е бил подложен мозъка по време на отравянето.
Дъвченето на листа от кока и в наше време представлява за милиони индианци в Андите аналог на нашето сутрешно и следобедно кафе. Ободряващ чай от кока се поднася на туристите, които посещават старата столица на инките Куско. Този начин на приемане не предизвиква почти никаква еуфория, тъй като алкалоидът бавно се всмуква в организма и основната част от него се разрушава преди да достигне до мозъка; освен това съдържащият се в листата витамин С действува като антидот на кокаина. Д-р Ричард Шултес, директор на Харвардския Ботанически Музей, в течение на осем години ежедневно е дъвчел листа кока, точно както местното население в Южна Америка. Той смята, че този обичай няма никакви вредни последствия и повечето учени са съгласни с неговото мнение.
Милионите хора, които епизодично смъркат кокаин на съботния купон, винаги вземат една и съща доза и тя им е достатъчна, Незначителната депресия след това може да бъде идентифицирана само на електроенцефалограма. При липса на кокаин не се наблюдават никакви болестни симптоми; кокаинът не предизвиква физическа зависимост. Ето мнението на един американски бизнесмен, който смърка кокаин в продължение на 27 години: "Общественото мнение за кокаина, а то се поддържа от тези, които не го използуват, познава само два типа символични фигури. Първата е представена от тези, които са умрели от него, а втората от човека, който е минал през ада, видял е светлината в края на тунела и сега проповядва срещу него. Това, което не се вижда, е огромния брой хора като мен, за които това не е най-важното. Той има значение, разбира се, но можем да го вземаме или да го оставим." физическа зависимост към кокаина не се създава даже при пушене или инжекции.
Въпреки, че за повечето хора смъркането на кокаин е относително безвредно удоволствие, за тези, които се пристрастят към него, последствията му могат да бъдат сериозни. Кокаинът силно и рязко повишава кръвното налягане и за сърдечно болните резултатът може да бъде директно фатален. По-невинен проблем е чувствителният, постоянно течащ нос, раздразнен от смъркането. Най-простият начин да не се усеща болката в разранените и кървящи ноздри е да се вземе нова доза, но това само може да влоши нещата. У хроничните кокаиномани се е стигало даже до пробиване на септума (преградата между ноздрите).
Към кокаина много бързо се развива толерантност, но тя е съвсем краткотрайна. Тази особеност определя специфичния стил на неумерена употреба на кокаин, която протича на рундове (runs). При нея кокаинът се смърка през 20 - 30 минути в продължение на 10-12 часа да пълно изтощение, но независимо че дозите бързо нарастват, желаната еуфория става все по-слаба; често рундовете завършват с кокаинова параноя. След това следва известно време пълно въздържание, през което толерантността бързо изчезва и всичко започва отново.
Тази картина е още по-характерна за венозните инжекции и за пушенето на крек. Изключително силният ефект и неговата краткост, както и настъпващата след това депресия, подтикват към нова доза. Много бързо се развива толерантност и дозите, необходими за постигане на същия ефект, неимоверно нарастват. Крайният резултат е кокаинова психоза, която се характеризира с параноични идеи. мания за преследване и изблици на агресивност. Освен слуховите и зрителни халюцинации, чести са тактилните халюцинации на насекоми, паяци и змии, които пълзят по или даже под кожата. Изпадналите в психоза упорито извършват движения, за да се избавят от полазилите ги гадини, даже когото осъзнават, че това е само халюцинация. Много по-остри и опасни са и ефектите върху сърдечно-съдовата система. Вследствие на употреба на кокаин от инфаркт или инсулт годишно в света умират вероятно повече от 3000 души; известни са случаи на хора, умрели още от първата доза.
Психическата зависимост, която се създава към кокаина, особено при пушене и инжекции, е твърде силна, поради което една значителна част от тези, които го употребяват, се пристрастяват към него. Един млад американски актьор резюмира това така: "Няма нищо по-лошо от един приятел, който се друса с кокаин през цялото време. Никакъв секс, никаква храна, никакви купони - само кокаин и не могат да се спрат. Уволняват ги, жените им ги напускат, но както се казва - това ме прави параноичен и импотентен - дайте ми още от него." Разходите на някои от пристрастените към кокаина са достигали до 700 $ дневно. Показателно е, че при опитите с животни кокаинът се е оказал веществото, към което те най-бързо се пристрастяват, а схемата на потребление напълно съответства на схемата, типична за хроничните кокаиномани.
Това, което би могло да се нарече кокаинов абстинентен синдром се изразява в чувство на умора, депресия, раздразнителност и разстройства на съня. Максимумът на неприятните усещания е от 2-рия до 4-ия ден, но депресията и раздразнителността могат да продължат в течение на седмици.


2. АМФЕТАМИНИ


Името амфетамин е съкращение от Алфа-Метил-Фенил-ЕТилАМИН. Много от веществата, които съдържат тази структурна единица, имат действие, наподобяващо това на кокаина. Отдавна са били известни различни растителни продукти, които съдържат амфетаминоподобни вещества, но тяхното широко разпространение датира от времето на Втората световна война. Те не са така престижни като кокаина; често за тях се казва, че "амфетамините са кокаина на бедните."


2.1. ПРИРОДНИ АМФЕТАМИНИ


Преди повече от 5000 г. в Китай са били познати свойствата на тревата ма хуанг, която днес е по-известна като ефедра (Ephedra sinica); заслугата за откриването на нейните свойства китайците приписват на легендарния император Шен Нун. Различни видове ефедра растат в цяла Евразия; тя се среща и у нас, но нашата е бедна на алкалоиди. Ефедрата се е използувала не само като лечебно средство; древните иранци от нея приготвяли свещената напитка хаома - аналог на индийската сома. От ефедрата в края на миналия век бил изолиран алкалоидът ефедрин, чието действие силно наподобява това на норадренапина, който по това време се използувал за лекуване на астма. Ефедринът бързо го изместил, тъй като е по-продължително действуващ, по стабилен и може да се взема под формата на таблетки. Той все още с успех се използува при респираторни заболявания, но понеже има забележими стимулиращи свойства, се смята за допинг. Много спортисти, които са вземали ефедрин уж като лекарство, имат проблеми с допинг-контрола. В такива случаи спортистите обикновено се правят на по-глупави, отколкото са, като твърдят, че са го вземали неволно, без да знаят, че се съдържа в лекарството, което лекарят им е предписал.
Един стимулант, малко известен извън ареала му на разпространение, е т. нар. кат (khat, quat). Това название се отнася както за дървовидното растение Catha edulis, така и за листата му, които всъщност представляват дрогата. Това е най-използуваното възбуждащо средство в Йемен. Етиопия, а напоследък и в цяла Източна Африка. Катът се е използувал в Йемен преди кафето и все още е изключително популярен; освен там той се отглежда и в етиопската провинция Харар, откъдето се изнася в съседните страни. Традиционната употреба на кат се състои в дъвчене на листата и пъпките на растението, но се смята, че те са активни само няколко дни след брането. Според едно изследване, над 80% от възрастното население на Йемен дъвче редовно кат. Листата на ката съдържат вещества. подобни по структура и действие на ефедрина и амфетамина, сред които основните активни компоненти са катин и катинон. Активните компоненти на ката предизвикват интерес и на Запад; катинът и катинонът под различни търговски имена се използуват като средства за подтискане на апетита.
Напоследък на нелегалния пазар се появи един нов продукт; в Русия той е известен като ефедрон, а на Запад като меткатинон или просто кат. Той е няколко пъти по-силен от амфетамина и кокаина и. за разлика от тях, до едно време е бил легален, но вече е довел до смъртни случаи (епидемията започнала от Русия) и е забранен. Меткатинонът се получава при окисление на ефедрин; този синтез е описан в много рецепти, които се разпространяват в средите на дрогаджиите, но тяхното изпълнение изисква твърде сериозни познания и химически навици. Тези, които смятат, че е много лесно да се надрусат като смесят оцет, ефедрин и калиев перманганат, рискуват да попаднат в Бърза помощ с опасност за живота;
неотдавна у нас имаше един такъв случай.


2.2. СИНТЕТИЧНИ АМФЕТАМИНИ


Най-известен сред всички амфетамини, както може да се очаква, е самият амфетамин. Това вещество е синтезирано още през 1887 г., но едва през 1927 г. била забелязана способността му да разширява бронхите, да повишава кръвното налягане и да стимулира ЦНС. Той бил предложен като по-евтин заменител на ефедрина и през 1932 г. излязъл на пазара под името бензедрин. Първоначално той се продавал като аерозолно средство против хрема и настинка, а по-късно с голям успех се използувал за лечение на нарколепсията - рядко заболяване, от което болните често и неконтролируемо заспиват. Първата широка употреба на амфетамина като стимулант започнала през Втората световна война в армиите на Германия, Япония, САЩ и Великобритания. Той бил даван най-често на пилотите при нощни полети. В германската армия преди атака раздавали на войниците шоколад с амфетамин. Японците го давали даже на работниците в промишлеността под лозунга за борба със сънливците и повдигане на духа. Като стимулант амфетаминът има съществени предимства пред кокаина. Неговият ефект е няколко пъти по-продължителен и ефективността му е висока и при перорално приемане. За разлика от трудно достъпния през войната кокаин, синтезът на амфетамина е изключително прост и евтин.
Още през 1940 г. спортистите и бизнесмените открили амфетамина. Сред шофьорите на дълги разстояния той бил известен като шофьорски аспирин и втори пилот; в САЩ транспортните фирми го давали на шофьорите си, които с негова помощ пресичали цялата страна без почивка за сън. След войната много лекари го предписвали за лечение на депресия; комбинацията от амфетамин и барбитурати, за която ще стане дума по-нататък, също е измислена от тогавашните лекари. Метамфетаминьт е бил много популярен в следвоенна Япония, където се употребявал повсеместно; причина за това били огромните запаси от него, натрупани във военните складове, които предприемчиви търговци пуснали на пазара. Много от любителите на кокаин в САЩ и Европа се преориентирали към много по-евтините и напълно легални амфетамини (speed); типичният speedball от 60-те е съдържал амфетамин или метамфетамин плюс хероин. По същото време станала популярна венозната инжекция на амфетамини; за тази цел най-много се е употребявал метамфетамин. Идеята за това дошла от аерозолните опаковки против хрема, чието съдържание някой се сетил да си инжектира във вената. Напоследък този вид употреба е намаляла и се измества от пушенето на крек, но от своя страна, появата на крека е подсказала идеята, че и метамфетаминът може да се пуши.
В някои страни като Швеция амфетаминът дълго време се е продавал без особени ограничения, но в резултат от това някои хора изпаднали в ясно изразена зависимост от него. Тези, които са чели оригиналните отчети, твърдят, че истински зависими са станали само 0.1 % от хората, които са го вземали, но, независимо че данните от т. нар. шведски експеримент са спорни, важното е, че именно те са били използувани за обосноваване на тезата, че амфетаминът е много опасен. У нас той се произвеждаше до неотдавна и авторът помни как някои студенти, и най-вече студентки, го използуваха по време на сесия. Понастоящем легалното му производство е спряно в повечето страни, но, тъй като той се получава лесно, има много нелегални производители.
Амфетаминът е масловидна белезникава течност с неприятна миризма, но в практиката се използува кристалният амфетамин-сулфат, който е добре разтворим във вода. Таблетките за медицинска употреба съдържат умерени дози - обикновено 5 mg. Досега са синтезирани и изпитани стотици амфетаминови производни, но тук ще споменем само най-важните от тях. Метамфетаминът (метедрин, первитин, speed) има съвсем близки свойства и също толкова често е предмет на злоупотреба. Напоследък известна популярност придоби метиламинорексът (euphoria), чиито ефекти са между тези на амфетамина и екстази. В медицинската практика се използуват като антидепресанти и средства за подтискане на апетита други средства с по-малко нежелани ефекти, но някои от тях също са предмет на извънмедицинска употреба. Сред тях у нас най-известните са амфетаминил (апоневрон) и фенетилин (каптагон); други препарати, които могат да се споменат, са фенметразин (прелюдин), фендиметразин (седафамем) и метилфенидат (риталин).


2.3. ЕФЕКТИ И ТОКСИЧНОСТ


Ефектът на амфетамините върху психиката е свързан с тяхното влияние върху серотониновите и най-вече катехоламинови синапси. Амфетамините увеличават отделянето на невромедиатори и едновременно инхибират обратното им транспортиране в клетките. Резултат от това е силно увеличеното количество на серотонин, норадреналин и допамин, което води до възбуда и еуфория.
В цитирания учебник на Гудман и Джилман за амфетамина е казано: "Главните резултати от оралната доза... са следните: бодрост, живост и намалено чувство за умора; приповдигнато настроение. повишена инициативност, увереност и способност за концентриране; често възбуда и еуфория; увеличена моторна и речева активност... Подобряват се физическите способности, например при спортисти. Тези ефекти не са неизменни и могат да бъдат обратни при свръхдоза или продължителна употреба." Ако се сравни този пасаж с описанието на ефекта на кокаина, се вижда, че разликата е трудно уловима. Същественото отличие е повишената продължителност на амфетаминовото действие - обикновено около 6 часа. Повече или по-малко това описание се отнася и за повечето от природните и синтетичните амфетамини; най-силен е стимулиращият ефект на амфетамина и метамфетамина, а най-слаб - на ефедрина и синтетичните анорексигени. Любопитно е, че амфетаминът действува успокоително на твърде буйните и нервни деца - но не възрастни; подобен бе и ефектът му върху една позната на автора котка.
Амфетамините, макар и по-рядко, се пушат или се вземат венозно, при което продължителното действие и ниската им цена ги правят по-опасни от кокаина. При венозно въвеждане на преден план излиза еуфорията; сравняват я с оргазъм, а някои мъже даже имат спонтанна еякулация. Д-р Джон Крамер, изследвал този проблем, пише: "Ефектът се отличава от ефекта на оралните амфетамини не само количествено, но и качествено... дози от 20 до 40 mg. на инжекция се вземат по един път на ден или два. Дни или седмици могат да минат между инжекциите. Постепенно... дозите се увеличават, а инжекциите зачестяват... След няколко месеца се достига до типичната схема: човекът (наричан вече speed freak) си инжектира дрога няколко пъти на ден, всеки път по няколкостотин mg и остава буден постоянно за 3 до 6 дни, ставайки все по-напрегнат, треперещ и параноичен... Вземането се прекъсва само от пропадания в много дълбок сън, който продължава един или два дни. След събуждането инжекциите отново започват. Периодите на продължителна будност могат да бъдат удължени до седмици, ако човек успее да поспи поне по час на ден... Подтискането на апетита може да бъде толкова силно, че човек да се затруднява от самия акт на преглъщането."
Почти неизбежният край на пушенето и венозните инжекции е психоза, много сходна с кокаиновата; тя може да бъде предизвикана даже от само една висока доза. Типични прояви на психозата са маниите за преследване или всемогъщество и зоопсиите. Следствие от параноичното поведение са честите прояви на немотивирано насилие. Особено опасно в този смисъл е съвместното инжектиране на амфетамин и барбитурати. Един от неговите любители казва: "Барбитуратите те правят да искаш да излезеш на улицата и да риташ задници. Амфетаминът ти дава енергията да станеш и да го направиш." Подобен ефект има и приемането на амфетамини с алкохол; тази комбинация е наречена дискодрога, тъй като се използува - съзнателно или не - от много от посетителите на големите дискотеки.
Смъртната доза на амфетамина е силно индивидуална, като някои хора, особено тези със сърдечни заболявания, са особено чувствителни към него; едно изследване показва, че при 6 души, починали вследствие на вземане на амфетамин, тя е варирала от 5 до 630 mg. Ефектът от свръхдоза амфетамин се изразява в треска, силно главоболие, загуба на съзнание и подтискане на дишането; смъртта най-често настъпва от сърдечен удар или вътрешни кръвоизливи. Амфетаминът е първото вещество, широко употребявано от спортистите като допинг. Като оставим настрана етичната страна на проблема, една от причините за забраната му са били многото случаи на внезапна смърт по време на напрегнатата спортна борба; негови жертви са станали много известни за времето си състезатели.
Даже умерената хронична употреба на амфетамини може да причини високо кръвно налягане, аритмии, лесна възбудимост, безсъние, безпокойство и агресивност. Загубата на апетит води до сериозна загуба на телесно тегло, която може да достигне до 10 -15 kg; недохранването води до поява на язви, които трудно се лекуват. Тези ефекти могат да се появят и при перорална употреба. Особено опасно е вземането на амфетамини едновременно с такива храни, които съдържат много тирозин - някои видове сирене, черен дроб, червено вино и др. Проведените изследвания са показали, че хроничната употреба на амфетамини по време на бременността може да доведе до раждане на деца с определени отклонения от нормата.
Много хора могат продължително да вземат перорално амфетамин без да увеличават дозата, но други скоро са принудени да поглъщат цяла шепа таблетки, за да поддържат усещанията, с всички произтичащи от това последствия. За нормален човек доза от 120 mg може да бъде смъртоносна, но след развиване на толерантност организмът издържа дневна доза над 1 g. Амфетамините не предизвикват физическа зависимост, но при по-лабилните личности създадената психическа зависимост, особено при пушене и венозни инжекции, може да бъде изключително силна. Приликата с кокаина е почти пълна; подобна е и схемата на потребление на рундове. Амфетаминовият абстинентен синдром се изразява в умора и депресия; тези симптоми отзвучават за седмица, но понякога депресията може да се задържи месеци наред и да доведе до опити за самоубийство. Много автори смятат, че амфетамините, макар и рядко да убиват, са не по-малко опасни от кокаина.




КОФЕИН


Кофеинът, теофилинът и теоброминът, известни с общото име метилксантини, се срещат в много растения, които виреят в Африка и Южна Америка. Сред продуктите, които ги съдържат, на най-голяма популярност се радват кафето, чаят, какаото и шоколадът, но освен тях в много страни широко се употребяват местните им еквиваленти, приготвени от други растения, които също съдържат кофеин. За разлика от другите по-силни възбуждали средства, почти навсякъде по света те се смятат за легални и безопасни удоволствия и заради сравнението с останалите вещества, описани в тази книга, би било интересно и поучително да се проследи историята на употребата им.


1. КАФЕ


Родина на кафееното дърво изглежда е Етиопия; някъде между 12 и 15 в. то попаднало в Арабия, откъдето употребата му се разпространила по целия свят. Независимо от това, че Коранът строго забранява всички възбуждащи напитки, именно арабската култура е допринесла за неговата популярност. Съществуват много легенди за това, как са били открити свойствата на кафето. Според една от тях заслугата принадлежи на козите на един мюсюлмански манастир в Йемен. Дервишите забелязали, че след като яли от листата на едно дърво, манастирските кози започнали весело и безгрижно да подскачат и играят като малки яренца. Скоро напитката от листата на това дърво станала любима на отшелниците, които я пиели за проясняване на мисълта и за да не заспиват по време на дългите нощни бдения.
От Южна Арабия кафето проникнало в целия и ислямски свят, но в началото то срещнало силна съпротива от страна на религиозните среди. В 1511 г. в Мека бил свикан събор на мюсюлманските теолози, който постановил, че пророкът Мохамед, когато е говорил за забраната да се употребяват опияняващи напитки, е имал пред вид не само алкохола, но и всичко останало, което тепърва ще се появи на бял свят. Един средновековен арабски автор описва развихрилата се борба срещу новия порок по начин, който удивително напомня на днешните методи за борба с наркотиците: "Продажбата на кафе бе забранена. Съдовете, използувани за приготвяне на напитката... бяха разбити на парчета. Търговците на кафе бяха бити с тояги и трябваше да преживеят всякакви други притеснения, без да получат никакво извинение; те бяха наказвани с конфискация на цялото им състояние. Зърната на растението ... бяха многократно предадени на огъня и на много места хората, които ги употребяваха ... бяха жестоко бити." В Турция султанът издал указ, който гласял: "Най великият, най прочутият и най-могъщият в света владетел и господар, халиф и падишах Мурад IV, господар на света, взе мъдро решение да затвори всички кафенета. От тази вечер нито едно кафене няма да работи, Няма да се продава тази язва, този стълб от шатрата на пиянството и разврата. Нека не се намери разумен човек, който да не се вслуша в заповедта, защото отсичането на главата му ще е най-малкото наказание." Султанът не се шегувал и още през първата нощ заловил и обезглавил 146 нарушители. Постепенно, обаче, започнало брожение и нощем борците за легализация на кафето лепели позиви по стените; един от тях е достигнал до нас: "Свирепи султане, преди да поставиш извън закона арапина (кафето), разпръсни, тиранино, парите, които се трупат от кръвта, която проливат палачите ти всеки ден, бунтувайки угнетените ни души." В края на краищата, след като конфискувал имотите на жертвите, султанът великодушно отменил забраната.
Независимо, че някои лекари в Европа го използували като лекарство, първоначално там не обръщали особено внимание на кафето; смятало се, че "кафето е безполезно, тъй като не става нито за храна, нито за пиянство", а някои критици направо твърдели, че то намалява половите способности и го обявили за "напитката на евнусите". В Англия кафето започнало да се рекламира широко от откривателя на кръвообращението д-р Уилям Харви, който изтъквал неговите терапевтични свойства; още Харви и неговите ученици препоръчвали кафето като средство за изтрезняване. Първото кафене в Англия отворило врати в 1650 г. и скоро го последвали други. Кафенетата бързо се превърнали в интелектуални клубове, а кафето придобило репутацията на "мляко за шахматисти и мислители". Преди да бъде изместено от чая, кафето в Англия станало толкова популярно, че употребата на евтин и нискокачествен алкохол започнала да намалява. Във Франция кафето било донесено от турския посланик през 1669 г. и скоро след това предприемчиви арменци отворили първите кафенета, някои от които продължават да работят и до днес.
С разпространението на кафето в Европа се появили и познатите възражения срещу новия обичай. Изтъквало се, че той подтиква порядъчните хора да изоставят полезния труд и да прекарват времето си в празни разговори на чашка кафе. Ако вярваме на Иван Хаджийски, точно такова е било отношението и на нашите деди към пиенето на кафе; по нашите земи то било донесено от турците, но много дълго в време този навик останал чужд на раята в Турската империя, която още тогава отбелязала, че бавното, спокойно и табиетлийско пиене на кафе е любимо занимание само за тези, които нямат друга работа. В много страни официалната власт гледала с лошо око на кафенетата като на разсадници на вредни революционни идеи. Английският крал Чарлз II за известно време затворил всички кафенета. В Германия, отдавна известна с полицейщината си, съществували специални агенти, които следели почитателите на забранената напитка; можем да предполагаме, че нещастните агенти в интерес на службата си били принудени да пият кафе за да се вмъкнат в кръга на нарушителите. Във всички случаи тези мерки само събуждали общественото недоволство и служили като реклама на кафето.
Ние вече сме свикнали с мисълта, че кафето е безопасно, но само до преди няколко десетилетия много авторитети са били на противоположното мнение. То се смятало за опасно не само сред хората, които отричат възбуждащите напитки поради религиозни съображения, но и от много видни лекари. Авторът на книгата Морфинизъм и наркомании от други дроги, издадена в САЩ през 1902 г., д-р Кротьрс, писал, че "често пиячите на кафе, намирайки го за недостатъчно приятно, се обръщат към другите наркотици, най-вече към опиума и алкохола". В Система на медицината от 1909 г, сър Клифърд и д-р Диксън, списъкът на чиито научни титли би заел повече от три реда, пишат: "страдащият става неспокоен и губи самоконтрол; той изпада в ажитация, последвана от депресия; става бледен и измъчен. Апетитът му изчезва и се появяват симптомите на стомашен катар. Сърцето също страда; то бие забързано или неритмично. Както с всички подобни средства, нова доза от отровата донася временно облекчение, но с цената на бъдещи нещастия." Те били убедени, че за разлика от кафето "опиумът се използува в много ориенталски страни не като порочен навик, а като средство, което помага в ежедневния труд". Някои от цитираните възражения срещу кафето, както ще стане ясно по-долу, не са само брътвеж на откачени пуритани; опасностите в тях са по-скоро крайно преувеличени, отколкото неверни.
Въпреки всичко, днес кафето е успяло да стане неотменима част от живота на хората в повечето от европейските страни, независимо дали става дума за популярното в Южна Европа еспресо, за рядкото, но обилно шварц-кафе, или за сладкото и гъсто турско кафе. То се прави от плодовете на кафееното дърво Coffea arabica, което днес се култивира в много страни на Африка и Южна Америка. Всеки от плодовете му съдържа по две семена - това са известните на всички зърна; обвивката им също съдържа кофеин и, тъй като има високо съдържание на захар, в някои от страните-производители се използува за получаване на алкохолна напитка. Кафето се приготвя от зърната след като се изпекат, като този процес няма никаква друга цел освен да подобри аромата на напитката. Кофеиновото съдържание на различните сортове кафе е между 1 и 2.5 %.


2. КАКАО


Всички що-годе цивилизовани народи на доколумбова Америка - астеки, маи и инки, са познавали и използували плодовете на какаовото дърво дълго преди то да стане известно на европейците; на езика науатл, на който говорели астеките, дървото се наричало какауатл. В Мексико какаото се смятало достойно да бъде употребявано само от най-знатните. Индианците били убедени, че какаото е силен афродизиак и по тази причина то било много ценено от богатите мъже с хареми; астекският император Моктесума II пиел по 50 чаши на ден в усилието си - доколко ли успешно? - да запази мъжко достойнство пред своите 700 жени. Напитката, която астекските полови атлети наричали шоколатл, твърде много се отличавала от съвременното понятие за шоколад; тя съдържала царевично брашно, ванилия и пипер и въобще не била сладка.
След испанското нашествие какаото било забранено от църквата поради славата му на сексуален стимулант, но вероятно поради същата причина то бързо станало известно в европейските кралски дворове. Испанците успяли да задържат монопола, а с това и цената на какаото, цял век; в 1586 г. на карибските острови за 100 какаови зърна можело да се купи един роб. Скоро след това, обаче, предприемчивите холандци го пренесли на Филипините и Цейлон. Какаото така и не станало много популярно в Европа, с изключение на няколко кратки момента, когато било на мода. То дълго време останало приоритет на богатите и сред широките слоеве на обществото било изместено от кафето и чая - затова пък няколко гениални хрумвания в областта на преработката му днес са го направили любимо на милиони хора под формата на шоколад
Какаото се произвежда от семената на дървото Theobroma cacao, чиято родина са влажните гори на Централна и Южна Америка; днес то се отглежда успешно не само там, но и в Западна Африка и другаде. Плодовете на какаовото дърво са дълги около 25 см и съдържат по няколко десетки семена. Плодовете се събират и оставят да ферментират, при което тяхната обвивка се отделя, а зародишите, които се намират в зърната, умират. Зърната след това се изпичат, за да се подобри аромата им, и се смилат; полученият по този начин продукт е много мазен и не особено вкусен. Едва в началото на 19 в. било измислено как да се извлече маслото от него и как да се направи така, че полученият прах лесно да се диспергира във вода; именно по този начин се получава познатото на всички какао на прах. Шоколадът се получава при смесването на прахообразното какао с известно количество какаово масло, захар, мляко и други добавки. За разлика от чая и кафето, какаото, даже в чист вид, е много хранително.


3. ЧАЙ


За произхода на чая също има много легенди, но китайската версия, ако и да не е по-достоверна от останалите, е най-издьржана откъм подробностите. Според нея честта за това откритие принадлежи на Небесния лечител - легендарния император Шен Нун, който, както са убедени китайците, е измислил с незначителни изключения цялата фармакология и токсикология. Легендата твърди, че императорът имал рядка даже за онези далечни времена способност - можел да наблюдава през тялото си работата на вътрешните си органи. Научната му производителност била завидна - разказва се, че само за един ден той погълнал 12 смъртоносни отрови и открил противоотрови за тях. Та значи, през една приятна вечер на 2737 г. пр. Хр. императорът седял до своя лагерен огън и чакал да кипне водата му за пиене (открай време китайците никога не пият непреварена вода). В този момент вечерният вятър повял и няколко листа от клоните, които горели в огъня, попаднали в императорското канче. Като истински учен Шен Нун опитал резултата от този неволен експеримент и, след като харесал напитката, решил, че може да запише и това растение към своите научни заслуги. Постепенно пиенето на чай се разпространило в Китай и околните страни; роля за това изиграла излязлата около 780 г. книга Ча Чин (Чаена класика), чието написване и издаване били спонсорирани от група китайски търговци на чай с цел популяризиране на тяхната стока.
Чаят достигнал до Русия още в 16 в., но едва много по-късно станал навик на руснаците. В Европа той бил донесен от холандските търговци в началото на 17 в.; чаят бързо станал известен в Германия, Франция и Португалия, но в повечето страни бързо бил изместен от кафето. От европейските страни най-известна със своето пристрастие към чая е Великобритания, но там модата да се пие чай се разпространила едва към края на 17 в., когато английският крал се оженил за португалска принцеса, която донесла от родината си този обичай. Чаят станал популярен и в английските колонии в Америка, когато в 1773 г. английската корона се опитала да въведе нов данък върху него, разгневените колонисти в Бостън изхвърлили чая в морето. Това събитие, станало известно като бостънското чаепитие, послужило като повод за започване на Американската война за независимост. Днес, въпреки историческите си заслуги към американската свобода, чаят в САЩ е отстъпил мястото си на кафето, но затова пък е успял да го измести в много арабски страни, където го пият много силен, сладък и ароматизиран.
Чаят също не бил отминат от критиката на учените среди; цитираните сър Клифърд и д-р Диксън смятали, че той е още по-вреден от кафето, тъй като води до "една странна и изключителна степен на физическа депресия ... страдащият бива обхванат от печално настроение ... Речта става неясна и слаба. С нещастия като тези могат да бъдат пропилени най-добрите години от живота."
Чаят се прави от листата на растението Camellia (Thea) sinensis, което в диво състояние представлява дърво, но се култивира като храсти, които лесно се берат. Най-качественият чай с най-високо съдържание на кофеин се получава само от най-малките листенца от върха на всяка клонка. Съществуват два основни вида чай. На Изток се пие зелен чай, той се прави от относително свежи листа, бързо изсушени на огън, като често този чай се ароматизира, напр. с жасминов цвят. На Запад е много по-популярен черният чай, който се получава от листа, които са оставени дълго да съхнат на слънце, при което те частично се окисляват; при този процес чаят съществено променя аромата си, но не и Кофеиновото си съдържание, което е между 1 и 4%.


4. МАТЕ, ГУАРАНА, КОЛА И Т. Н.


Съществуват и други растения, които съдържат метилксантини. В Южна Америка е много популярен чаят мате, който се използува от местното население от незапомнени времена. Мате се приготвя от листата на вечнозеленото едноименно дърво (llex paraguariensis); клонките на дървото много бързо се сушат на огън и след това от листата му може да се приготви чай. Понякога той се нарича парагвайски или йезуитски чай, тъй като първите европейци, които се запознали с него, били йезуитските мисионери, които основали многобройни мисии в земите на индианците гуарани; йезуитите препоръчвали на своето новопокръстено паство да пие мате, за да го опазят от новата напаст, която донесли техните собствени сънародници - алкохола. След Втората световна война мате постепенно изпаднал в забвение, но е все още популярен в родината си; там той се пие много горещ прeз специални сламки.
Гуaрaнaтa (Paullinia cupana) и днес е на почит в Бразилия, където я пият като чай или смесена с местната бира. Тук там в Европа още се продават напитки, приготвени от нея; в Германия са популярни различни питиета, които се произвеждат от екстракт от гуарана; някои от тях напоследък се появиха и у нас.
В Западна Африка расте високото до 20 м дърво кола (Cola acuminata), чиито орехи съдържат кофеин и теобромин. Пресните орехи са горчиви, но след като престоят стават сладки; в Африка те се дъвчат или се използуват за приготвяне на напитки. Екстрактът от кола е непременна съставка на Кока-Кола и Пепси-Кола, но, в интерес на истината, основната част от кофеина в тези напитки се добавя допълнително. Кофеин се съдържа в много лекарствени препарати.
Действуващото начало на кафето - кофеинът - е изолиран в 1820 г. от германския химик Фердинанд Рунге; твърди се, че интересът му към кафето е бил стимулиран от любителя на тази напитка и негов приятел Гьоте. Чаят съдържа освен кофеина и малко тeофилин; какаото съдържа малко кофеин, но много повече теобромин. Днес основната част от кофеина се извлича от отпадъците при производството на кафе или мате.
Следната таблица дава представа за кофеиновото съдържание на някои продукти, но то може да бъде два пъти по-голямо или по-малко от посоченото; данните "за лекарствата и фирмените напитки би трябвало да са по-точни:


продукт кофеин (mg)
кафе еспресо (35-50 ml) 100
кафе шварц (330 ml) 100
кафе нес (150 ml) 80
кафе безкофеиново З
чай черен 50 + малко теофилин
чай черен (в пакетче) 30 + съотв. кол. теофилин
шоколад черен (100 g) 100 + 700 mg теобромин
шоколад сладък (100 g) 40 + 300 mg теобромин
Соса-Соlа (330 ml) 45.6
Рерsi-Соlа (330 ml) 37.2
Guarana (Magic power) (300 ml) 250 + 15 ml алкохол
ацефеин, седалгин, беналвин 50
паракофдал 30


5. ЕФЕКТИ


Начинът, по който метилксантините, в частност кофеинът, влияят на нервната система, все още не е докрай изяснен. Най-вероятно те блокират рецепторите за аденозин - едно вещество, за което се предполага, че играе ролята на пресинaптичен невромодулатор. Изглежда, че кофеинът оказва своя стимулиращ ефект като в крайна сметка предизвиква отделяне на катeхоламини и особено на норадреналин. Освен това се смята, че някои от ефектите на високи дози кофеин са свързани с блокирането и на бензодиазепиновите рецептори. Ефектите на кофеина, теофилина и теобромина донякъде си приличат, затова тук ще бъде описан основно най-важният от тях - кофеина.
Кофеинът в обичайните дози (около 100 mg предизвиква отпускане на гладката мускулатура, но засилва устойчивостта на напречно-набраздените мускули към умората. Той свива кръвоносните съдове в мозъка (поради което се съдържа в много лекарства против главоболие), но ги разширява в останалата част от тялото. Кофеинът стимулира гръбначния мозък и центъра на дишането в междинния мозък, на което се основава неговото приложение в медицината като аналептик. Поради свойството на кофеина да стимулира дишането, той понякога се използува като добавка към уличния хероин.
Обикновено се смята, че кофеинът значително стимулира интелектуалните способности, но прецизните експерименти са показали, че това усещане е повече резултат от повишеното самочувствие. Той действително повишава сетивната чувствителност и настроението, но неговото действие на стимулант се отнася най-вече до повишената физическа работоспособност, особено когато човек е уморен; едно изследване е показало, че плувците, които малко преди старта са приели 300 mg кофеин, са показали с 5% по-добро време от контролната група. Поради тази причина той се смята за допинг и спортистите, които са приемали твърде много кофеинсъдържащи препарати, рискуват да бъдат дисквалифицирани. Несъмнено е, че кофеинът предизвиква безсъние; като такъв той превъзхожда всички подобни средства, тъй като неговото приемане не влияе на нормалното протичане на съня, когато човек заспи след изчезване на действието му.
Кофеинът е диуретик, но теофилинът и теоброминът го превъз­хождат в това отношение. Те имат много по-слаби стимулиращи свойства върху ЦНС, но стимулират сърцето, разширяват кръво­носните съдове и отпускат гладката мускулатура.


6. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ


Кофеинът, даван на плъхове в големи дози, предизвиква изблици на силна агресивност; при липса на друг обект тя се изражда в самоунищожителни действия, които често водят до смърт. При хората този му ефект не е толкова драматичен, но в дози около 1 g дневно кофеинът може да причини забележими промени като звън в ушите, проблясъци от светлина, силна възбуда и даже наченки на делириум; дози от около 2 g водят до дезориентация, налудности, страх, изблици на насилие и накрая изтощение и колапс. В цитираната книга Морфинизъм и наркомании от други дроги, се описва случаят на "един известен генерал от Гражданската война; след като изпил много чаши кафе, той се появил на бойната линия, излагайки се с голяма безразсъдност, крещял и махал с шапката си като в делириум, давал заповеди и псувал по най-странен начин." Известно е, че Георги Бенковски в периода на подготовката на Априлското въстание е проявявал маниакално властолюбие, подозрителност към най-близките си другари и нескривана враждебност към всяко мнение, различно от неговото; бихме могли да свържем тези негови черти с навика му да поглъща огромни количества кафе - по 20 - 25 чаши на ден. Трябва да се отбележи, че човешката реакция на високи дози кофеин е силно индивидуална. Съществуват хора, които без видими последствия пият по десетина кафета на ден (Балзак и Волтер са пиели по няколко десетки), но у психично болните изпиването даже на една чаша кафе почти винаги води до изостряне на заболяването им.
Смята се, че леталната доза на кофеина е около 10 g, т. е. 100 чаши кафе; може да изглежда странно, но са известни случаи на хора, умрели от свръхдоза кофеин. Теоброминът е особено опасен за кучетата; много домашни любимци, които са преяли с шоколад (а те много го обичат), са умрели от теоброминово отравяне.
Кофеинът е антагонист на лекарствата с противогьрчов ефект и по тази причина на хората, които страдат от епилепсия, се препоръчва да избягват кофеинсъдържащите продукти. Същият съвет може да бъде адресиран и към тези, които имат язва или гастрит, тъй като кофеинът засилва секрецията на солна киселина в стомаха.
Костите на хората, които често пият кафе, забележимо се декалцифицират и отслабват, но една чаша мляко на ден е напълно достатъчна да противодействува на този ефект. През 70-те години много се говореше за това, че кофеинът силно увеличава вероятността за инфаркт, но повечето изследвания по този все още дискутиран въпрос показват, че има много по-съществени рискови фактори от него. Гудман и Джилман смятат, че "абсолютната забрана на кафето за хора, които обичат и пият кафе, причинява у тях по-големи смущения, отколкото страничните явления, които могат да се получат при умерена употреба на кафе".
В много високи дози кофеинът уврежда хромозомите; опитите с бактерията Escherichia coli са показали, че той увеличава скоростта на разрушаване на ДНК и предизвиква силни мутации. Кофеинът, даван на лабораторни плъхове в доза, еквивалентна на 70 чаши кафе дневно, има ясно изразен тератогенен ефект. Според правилата за регистрация на лекарствени средства, общоприети в развитите страни, тези факти са достатъчни, за да бъдат незабавно забранени всички препарати, съдържащи кофеин - от кафето и чая до седалгин-нео. Въпреки спекулациите на тази тема, обаче, по всичко изглежда, че кофеинът в общоприетите дози и честота на приемане не предизвиква уродства у новородените. Все пак, по време на бременността той оказва негативно влияние като намалява притока на кръв към плода; тъй като в резултат на това се забавя неговото развитие, добре е бременните жени да не прекаляват с кафето. Според едни автори кофеинът понижава подвижността на сперматозоидите и намалява оплодителните свойства на спермата, а според други прави точно обратното.
Кофеинът при честа употреба предизвиква известна толерантност, но някои автори смятат, че просто тези хора, които са слабо чувствителни към ефектите на кафето, започват да пият повече кафе. След продължително приемане на високи дози кофеин се получава физическа зависимост. Подобни резултати са били получени предимно в опити с животни, но все пак изглежда, че и при хората се получава забележима зависимост при системна употреба на повече от 5 чаши кафе на ден - а според едно изследване, това са около 1/4 от пиячите на кафе. Сутрешното желание за чаша кафе би могло да се смята за относително невинна кофеинова зависимост, но тези, които системно пият повече от 10 кафета дневно, е добре да се замислят и да снижат това число до едно по-приемливо ниво. При постепенно намаляване на потреблението проявите на кофеиновия абстинентен синдром, най-често главоболие, са редки и слабо изразени. При рязко спиране, обаче, главоболието може да бъде трудно поносимо; в такива случаи помага аспирин или някой друг слаб аналгетик. Внимание! много от средствата против главоболие съдържат кофеин. Даже в тежките случаи симптомите изчезват безследно след няколко дни.
Днес, след като са утихнали горещите спорове около кофеина, можем да кажем, че въпреки че е потенциално опасен - особено що се касае за психологичните ефекти на големите дози, той отдавна и успешно е опитомен от цивилизацията; иначе казано, в обществото не съществуват групи, които да ценят изпадането в състояние на кофеинова параноя. Възможните последствия от употребата му са доведени до мислимия минимум, тъй като меката стимулация, заради която хората употребяват кофеинсъдържащи продукти, се постига с относително малки и безопасни дози.




НИКОТИН


Тютюнът е, вероятно, най-широко използувания лек стимулант, към който стотици милиони хора имат силна зависимост. Тази популярност се дължи на рядкото съчетание от свойства, по които никотинът съществено се отличава от останалите стимуланти - той едновременно подтиска напрежението и леко стимулира интелекта. За съжаление никотинът е твърде кратко действуващ, предизвиква силна зависимост и има твърде неприятни странични ефекти. По ирония на съдбата хората са избрали най-вредния от възможните начини за употреба му - пушенето на тютюн. Производството, търговията и рекламата на тютюневи изделия, обаче, до такава степен са станали жизнено важни за съществуването на цели обществени групи, че вредното влияние на тютюнопушенето е явно недостатъчен стимул за предприемането на действително сериозни действия - ако не за забраната му, то поне за замяната му с по-безвреден начин на употреба. От друга страна, тютюнът е най-яркия пример за това, как употребата на един опасен наркотик може да намалее без никакви насилствени мерки. Опитът на развитите страни показва, че за това е достатъчно да се забрани рекламата му и широко да се оповестяват неговите вредни ефекти. Един такъв метод на борба не е толкова героично-впечатляващ, както залавянето на пратка тютюн на границата, но, макар и бавен, със сигурност е по-ефективен.
Тук трябва да добавим, че пушенето определено е вредно за здравето и финансите на индивида, но на въпроса, доколко то е обществено опасно, е трудно да се отговори еднозначно. То не уврежда работоспособността - даже стимулира пушача да работи повече, за да може да си купува цигари, от които държавата печели. Последствията от него обикновено се проявяват, едва когато пушачът вече е излязъл от активната си възраст, а по-ранната му смърт само облекчава обществените финанси. Едно такова разглеждане на въпроса би се сторило на някои отвратително и цинично, но то обяснява защо съвременното високохуманно общество продължава да се отнася така либерално към един навик, който е толкова вреден за здравето.


1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Тютюнът е бил едно от първите неща, които направили впечатление на Колумб при пристигането му в Новия свят; в дневника си той отбелязал, че един от местните жители му донесъл "малко изсушени листа, които те, изглежда, смятат за много ценни". Първите европейци видяли как индианците пушат свити листа от тютюн, но не могли да разберат защо туземците "се опиват от дима". Няколко години по-късно Америго Веспучи забелязал, че някои племена дъвчат тютюна, смесен с натрошени мидени черупки и, разбира се, сметнал този обичай за "отблъскващ". Първите любопитни испанци, които се опитали да пушат по подобие на индианците, привлекли вниманието на Инквизицията, която в борбата с дяволския навик намерила широко поле за дейност.
На малко хора е известно, че познатият на всички тютюн се е употребявал от индианците по най-различен начин. Те понякога са го приемали чрез клизма; тази процедура е изобразена на някои от каменните релефи на индианците мая. Ако никотинът се приема рядко и в големи дози, той има много по-силен ефект и може да действува като халюциноген. Един испански писател от 17 в. нидава следното описание: ‘Тютюневият дим се приема през носа и пушейки, жреците го всмукват през малки тръбички или тръстики, след което изпадат в екстаз. След като дойдат на себе си, те разказват, че са говорили с духовете и дават отговори на въпросите на последователите си. Освен това, този народ взема дима през устата за удоволствие, когато желае да види бъдещето си в сънищата."
Въпреки първите отрицателни реакции, именно испанците донесли тютюна в Европа. Тогавашните лекари го обявили за поредното чудодейно лекарство, което лекува всички възможни болести, даже рак. френският посланик в Португалия Жан Нико, впечатлен от тези слухове, изпратил малко от него на своята кралица Екатерина Медичи, която страдала от мигрена; за тази заслуга името на Нико е увековечело в названието никотин. Мнението, че тютюнът е лекарство, се запазило до нашия век; достатъчно е да си спомним, че раните са се посипвали с тютюн. Скоро той започнал да се употребява и без особен повод, което не е странно, като се има пред вид, че се смятал за полезен. В началото на 16 в. той се появил и по нашите земи.
За разпространението на пушенето в Европа голяма роля имал заразителният пример на някои от мъжете, които тогава са предизвиквали възхищение и завист с успехите си и начина си на живот. Най-яркият пример е сър Уолтьр Рели - пират, поет, придворен и учен, който въвел в Европа модата да се пуши с лула. За неговия навик се разказват много забавни истории. Веднъж един от новите му слуги, виждайки как от господаря излиза дим, го полял с бира да го изгаси. Друг един път кралица Елизабет I подхвърлила на своя любимец, че е голям умник, но не може да каже какво е теглото на мъглата, която пуши; сър Рели се хванал на бас и го спечелил като измерил разликата в теглото на тютюна и на пепелта, която остава след като е изпушен. До началото на 17 в. тютюнът бил много скъп и само знатните и преуспяващите можели да си позволяват това удоволствие. Испанците държали монопола върху него, докато в 1616 г. от английската колония Вирджиния не отплувал за Европа първият кораб, натоварен с тютюн. Основна заслуга за това имал вирджинският плантатор Джон Ролф, който въвел нов сорт по-мек тютюн и осигурил мир за колонията като се оженил за индианската принцеса Покахонтас.
От това време датират и първите сериозни негативни реакции срещу употребата на тютюн. Църквата още от самото начало се отнасяла враждебно към езическия обичай. В 1642 г. папа Урбан VIII обявил пушенето за тежък грях, а калвинистите в швейцарския кантон Берн стигнали още по-далече - в 1692 г. към известните десет Божи заповеди те добавили единайсета - не пуши. Светските владетели най-вече били раздразнени от вредното влияние на вноса на тютюн върху търговския баланс на страните им. Пропагандата против тютюна се водела с пълна сила и някои нейни образци напълно биха могли да се приложат и днес. В един памфлет, издаден от английския крал Джеймс I в 1604 г., се казва, че пушенето засяга "вътрешните части на тялото, като ги омърсява и заразява с един мръсен и мазен вид сажди, което е било забелязано у някои страстни пушачи, когато са били отворени след смъртта им". В много страни борбата с пушенето не се ограничавала само в словесни внушения. В Русия за това престъпление на виновните разкъсвали ноздрите и ги изпращали в Сибир. Подобна била реакцията и в ислямските страни; в 1633 г. турският султан забранил пушенето под страх от жестоки наказания. В огромния брой от случаите борбата с тютюна дала отрицателни резултати и само засилила интереса към него. В Китай правителството, за да се бори с тютюна, стигнало дотам да поощрява пушенето на родния опиум - резултатите от тази политика са описани на съответното място.
Постепенно повечето управници узрели за простата мисъл, че ако тютюнът бъде обложен с данъци, пристрастието на поданиците може да носи приходи в бюджета. Кардинал Ришельо пръв се сетил да замени глобите и наказанията с данък, а малко след него финансовият министър Колбер изобретил държавния тютюнев монопол. Петър I направил същото в Русия; то се повторило в повечето други страни. Идеята да се печели от контрола върху пороците на данъкоплатците не е загубила актуалност и до днес. Едно изследване в САЩ показва, че приходите на държавата от тютюна значително надвишават разходите по медицинското обслужване на болестите, причинени от пушенето; освен това пушачите умират по-рано и така се спестява една значителна част от разходите за пенсионното им осигуряване.
Пушенето винаги е било основен начин на употреба на тютюна, но за известно време е било почти изместено от смъркането на тютюн, стрит на прах - енфие. Смъркането било популярно в средите на аристокрацията, докато пушенето се смятало за по-плебейско. В САЩ през миналия век тютюнът се дъвчел, но този обичай, който американците възприели от местните индианци, не се разпространил в други страни. Пушенето на тютюна във вид на цигари започнало да става популярно около 1840 г. сред еманципираните френски интелектуалки като Жорж Санд и скоро получило широко разпространение в Европа и Америка, особено сред младите. За това спомогнали много фактори, сред които появата на нови сортове по-мек тютюн, нова хартия за цигари, нови машини, които ги направили по-евтини, и най-вече модата. През Първата световна война пушенето се смятало за признак на мъжественост, а на войниците безплатно се раздавали цигари. Употребата на тютюн постепенно завладяла целия свят; последните огнища на съпротива са някои арабски страни с крайно твърди фундаменталистки режими.
Първите обосновани възражения срещу тютюна датират от средата на 60-те години, когато окончателно се потвърдили подозренията, че пушенето води до развитието на някои опасни болести като рак на белия дроб. Известията за това, че много хора, чийто образ неизменно се свързваше с цигарата, са смъртно болни от рак и техните предсмъртни изявления накараха много хора да се замислят. Сред тях можем да споменем актьора Юл Бринър (Великолепната седморка) и Джанет Сакман - манекенката, символ на Lucky Stryke през 50-те. Вследствие на изнесената информация за вредните ефекти на тютюна от 70-те години насам пушенето в развитите страни непрестанно намалява; рекламата на тютюневи изделия в тези страни е частично или напълно забранена, а ограниченията върху допустимото количество никотин и катран правят продаваните цигари малко по-малко вредни. Заедно с това агресивната реклама на тютюневите компании се насочва към развиващите се страни, в които консумацията на тютюневи произведения и досега продължава да расте; в това отношение България се намира определено сред най-слабо развитите страни.
Днес тютюнът (Nicotiana tabacum) се култивира успешно в много страни, между които е и нашата; в него се съдържа обикновено не повече от 1 % никотин. Друга негова разновидност е махорката (Nicotiana rustica), която се отглежда предимно в Латинска Америка, Русия и Индия; тя съдържа до 6 % никотин и служи като суровина за производството му. Чистият алкалоид никотин е изолиран още в началото на миналия век, но той не се използува в медицината и единственото му приложение е като наркотик и инсектицид.
Никотинът може да се приема по всички възможни начини, стига да не минава през храносмилателната система, тъй като много бързо се обезврежда в черния дроб. Днес, като се изключат специалните дъвки за тези, които искат да откажат цигарите, никотинът се приема най-вече чрез пушене. Една цигара обикновено съдържа не повече от 10 mg никотин, но за 10 дрьпвания пушачът приема само около 10 % от него; повече никотин се съдържа в типичната пура или лула, но това съотношение е от същия порядък.


2. ЕФЕКТИ И ТОКСИЧНОСТ


Желаните физиологични и психологични ефекти на тютюна се дължат именно на никотина. Причините за неговото влияние върху психиката доскоро оставаха неясни, но напоследък в тази област има известен прогрес. Никотинът взаимодейства с един от основните типове ацетилхолинови рецептори, които в негова чест се наричат N-рецептори. Те са много добре изучени, тъй като чрез тях се предават нервните импулси към скелетните мускули, но едва неотдавна стана ясно, че N-рецептори има в голямо количество и в мозъка. Като следствие от действието на никотина върху клетките на мозъка в него се отделят ендогенният опиат бета-ендорфин и някои други хормони, за които е известно, че влияят на поведението, но най-вече катехоламини - в това отношение той действува като типичните стимуланти.
Ефектът на никотина върху висшата нервна дейност е нееднозначен. От една страна почти всички изследвания показват, че той действува възбуждащо, но общоизвестно е, че пушачите възприемат цигарата като средство, което им помага да подтиснат нервността и стреса. Това противоречие, наречено парадокс на Несбит, има много възможни обяснения, но несъмнено е, че във всички случаи цигарата е едно приятно преживяване за пушача. Би могло да се помисли, че по-важен е самият ритуал на пушенето, но даже венозното въвеждане на никотин у страстни пушачи е предизвикало ефекти, които някои са оприличавали на морфин, но повечето на амфетамин и кокаин. Забележително е, че непушачите са оценили същото преживяване като неприятно. Никотинът влияе положително на изпълнението на задачи, изискващи интелектуални усилия, и в това отношение пушачите превъзхождат непушачите, но затова пък при липса на цигари пушачите се представят значително по-лошо.
Влиянието на никотина върху периферната нервна система се изразява в повишаване на кръвното налягане и пулса. Свиването на кръвоносните съдове външно се изразява в бледност, а влошеното кръвоснабдяване на кожата причинява по-бързото и стареене. Никотинът влияе на скелетните мускули като причинява слаб, но забележим тремор; именно това е стимулирало някои хора, за които съвършеното владеене на ръцете е изключително важно, например хирурзи, да оставят цигарите.
Приказките за това, че една капка никотин убива здрав мъж, напълно отговарят на действителността; смъртната доза е около 60 mg - приблизително толкова, колкото съдържа една силна пура. През миналия век никотинът станал широко известен като отрова, предпочитана от убийците. Тогава се смятало, че той не оставя следи в тялото на жертвата, но много бързо съдебните химици се научили да го откриват. Днес никотин или тютюнев прах се използуват понякога като отрова в селското стопанство. Въпреки че никотинът е силно отровен, при пушенето той се приема в много малки дози и съвсем не е най-опасната съставна част на цигарения дим.
Общоизвестен факт е, че средната продължителност на живота на пушачите е по-малка от тази на непушачите. Причината за това не е толкова в самия никотин, а в това, че той се приема по такъв мръсен начин. Тук е мястото да отбележим, че вредата от пушенето слабо зависи от това, дали цигарите са силни или слаби, както и от това дали имат филтър. Цигарите, направени от марихуана или даже от магданоз, са почти толкова вредни, колкото тези от тютюн; вредата от тях зависи най-вече от броя изпушени цигари. Вредното влияние на пушенето върху сърцето се дължи на намалената способност на кръвта да пренася кислород, дължаща се на въглеродния окис, който се съдържа в дима, съчетано със съдосвиващото влияние на никотина. Дразнещото действие на дима се дължи на акролеина, фенолите и на всевъзможните други продукти на непълно горене, които са виновни за тютюнджийската кашлица - която си е най-обикновен бронхит.
Освен споменатите, цигареният дим съдържа хиляди съставки, повечето от които са вредни за здравето; тук ще споменем само тези, които са особено опасни, тъй като предизвикват рак. У нас през 1994 г. 3284 души са умрели от рак на белия дроб; безспорно е, че голямата част от тях са станали жертва на канцерогените, съдържащи се в тютюневия дим. Тютюнът натрупва в себе си изотопа полоний-210, който е алфа-радиоактивен. Смята се, че именно поленият и другите радиоактивни изотопи, които попадат в белия дроб, са основната причина за възникване на рак. Друг важен патогенен фактор са многоядрeните ароматни въглеводороди, съдържащи се в катрана, който също се отлага предимно в алвеолите на белия дроб; освен, че предизвиква рак на белия дроб, устата и гърлото, катранът прави хроничните пушачи много по-склонни да развият бронхити и емфизем. Ферментиралият тютюн, който се пуши с лула или във вид на пури, като цяло е малко по-безопасен от цигарите, но пък предизвиква по-често рак на устата и гърлото.
Досега не е забелязано пушенето да е довело до раждане на деца с явни уродства, но децата на майките-пушачки са с по-ниско тегло и са по-податливи на различни болести.
Към никотина бързо се развива толерантност, но се смята, че истинска зависимост се получава след 2 - 3 години системно пушене. Никотинът предизвиква изключително силна зависимост -около 85% от хората, които веднъж са запалили цигара, се пристрастяват към него; впрочем, за това имат принос неговата достъпност и още много други социални фактори. Изследванията са показали, че хроничните пушачи показват дълготрайни биохимични промени, което означава, че става дума за някаква степен на физическа зависимост. Тъй като тютюнът е почти неограничено достъпен, повечето хора са склонни да подценяват никотиновата зависимост, но в условията на ограничения тя се проявява много ясно; в лагерите за военнопленници през войната дажбата храна е била доведена под физиологично мислимия минимум (попитайте някой лекар и той ще ви обясни какво значи 1000 kcal дневно), но даже тогава страстните пушачи без особено колебание са я заменяли за цигари.
Никотиновият абстинентен синдром е познат на всеки пушач, който е нямал цигари, или е решил за пореден път да ги откаже, както и на тези, които са били принудени да съжителстват с човек в това състояние. Основните му симптоми са забавен пулс, повишен апетит и напълняване, нарушения в съня и раздразнителност; известни са случаи на пушачи, при които липсата на тютюн е довела до изблици на неконтролируема агресивност и параноидна психоза. Интелектуалната и физическа работоспособност на пушачите, лишени от никотин, са забележимо занижени. При повечето хора тези оплаквания изчезват напълно след няколко месеца, но понякога страстното желание за цигари продължава години наред. Според признанията на наркомани, които са се излекували от хероинова зависимост, да се откажат цигарите е значително по-трудно.
Вероятно всеки от нас познава не един пушач, който героично и безуспешно се е опитвал за се откаже от тютюна. Един от примерите сред великите личности е Зигмунд Фройд. На млади години той се увлякъл по кокаина, но бързо се разочаровал от него и го заместил с тютюна. Той така описва първия си опит да откаже любимите си пури: "Скоро след като спрях пушенето имаше няколко поносими дни ... После внезапно сърцето ми се разхлопа още по-лошо, отколкото, когато пушех... Заедно с това обикновените ми мисли бяха заместени с една подтиснатост на настроението, в която доминираха картини на смърт и сбогуване... Органичните разстройства постепенно намаляха, но хипоманиакалното ми настроение продължи ... Досадно е за един лекар, който по цял ден се занимава с неврози, да се чувствува сам депресиран и хипохондричен." Скоро след това Фройд отново пропушил и, когато в 1923 г. открили, че има рак на гърлото, философски заключил, че "пушенето е причината за този бунт на плътта". През останалите му 16 години живот той трябвало да изтърпи 33 мъчителни операции, но независимо от това и от непрекъснатите опити да остави тютюна, продължавал да пуши. Фройд починал на една почтена възраст - 83 години, но страстта му към тютюна превърнала старостта му в мъчение.


3. ДРУГИ НИКОТИНОПОДОБНИ ВЕЩЕСТВА


Цитизинът се съдържа в много растения (Citisus laburnum, Thermopsis lanceolata) и има близко до никотина действие. В съвременната медицина той се употребява като аналептик, но сред много примитивни народи растенията, които го съдържат, се използуват в техните мистични обреди. Индианците в някои райони на Мексико високо ценят мескаловия боб (Sophora secundiflora); употребата на семената на това растение е много подобно на описаното по-горе използуване на тютюна от индианските шамани. Много учени предполагат, че именно мескаловият боб първоначално е служил сред повечето народи в Северна Америка за предизвикване на състояние на мистичен транс и едва с придвижването им на юг е бил заменен от по-безопасните и по-ефективни халюциногенни кактуси, на които е оставил името си.
Сред много от индианските племена, населяващи двете Америки, е била разпространена употребата на растения, които съдържат алкалоида лобелин (Lobelia inflata и др.). Листата на лобелията се пушат подобно на тютюна, но това по-скоро е част от ритуалите на местното население, отколкото средство за постигане на удоволствие. Лобелинът донякъде прилича на никотина, но действието му е много по-неприятно. Той също се използува в медицината като аналептик.
У нас на пушачите, които искат да откажат пушенето, се препоръчват таблетките Табекс, съдържащи цитизин. а в някои страни се продават таблетки за отказване от пушенето, съдържащи лобелин. Идеята на този тип терапия е следната. Пушачът, който иска да откаже цигарите, взема редовно таблетките, при което в организма му се създава известна концентрация цитизин или лобелин, която е достатъчно ниска за да няма забележими психологични и физиологични ефекти. При изпушване на една цигара, обаче, действието на никотина се добавя към това на вече присъствуващите никотиноподобни вещества по начин, който води до поява на неприятни симптоми - гадене и т. н. Смята се, че така у пушача постепенно се изработва условен рефлекс, който свързва цигарата с неприятни преживявания. Впрочем, тази терапия страда от основния недостатък на всички методи за отказване от пушенето - тя работи по-добре на хартия, отколкото на практика.
Навикът да се дъвче бетел е станал втора природа на около 250 милиона души в Източна Африка, Индия, Индокитай и Малайския архипелаг; това е най-разпространения след тютюна лек стимулант. Той се приготвя, като листата на бетеловия пипер (Piper betle) се нарязват на ивици; тези ивици се намазват с негасена вар и с тях се завиват яркочервените плодове на арековата палма (Areca catechu). Често към бетела се добавя и тютюн. Плодовете на палмата съдържат алкалоида ареколин, който предизвиква увеличаване на секрецията на всички жлези и на перисталтиката на червата; варта служи за създаване на алкална среда в устата, която спомага за доброто всмукване на алкалоида. Ареколинът се използува в медицината като глистогонно средство, но в малки дози действието му се смята от много хора за приятно, тъй като води до лека възбуда и световъртеж; последните изследвания сочат, че бетельт, подобно на тютюна, слабо, но забележимо стимулира интелекта. Хроничната употреба на бетел води до загуба на апетит и стомашно-чревни смущения; зъбите почерняват, а венците придобиват червенокафяв цвят, но това изглежда не смущава местното население, за което остатъците от вар по потъмнелите зъби и стичащата се червена слюнка са признаците, по които се отличава преуспяващият и доволен от живота човек.
Необичайното съчетание от свойства, които притежава никотина, е накарало химиците да потърсят нови вещества, които имат подобно действие, но са лишени от неговите недостатъци. Допълнителен стимул за изследванията в тази област е наблюдението, че сред пушачите болестта на Алцхаймер се среща значително по-рядко, отколкото сред непушачите. Жертвите на тази болест постепенно изпадат в тежко старческо слабоумие; неотдавна екс-президентьт на САЩ Роналд Рейгьн заяви, че е болен от нея, и напомни на учените и обществеността за този проблем. Засега опитите със синтетични никотиноподобни вещества се провеждат само върху животни. Типичният експеримент, в който се изследва тяхното влияние върху душевността на лабораторните мишки, е един трагикомичен модел на условията, в които живее съвременния човек - мишките се подлагат на силен стрес, а след това ги заставят бързо да се ориентират в изкуствен лабиринт. Тези изследвания са още в самото си начало, но вече се съобщава, че някои съединения със сходна на никотина структура, сред които най-обещаващото е АВТ-418, са още по-ефективни от него и имат по-малко странични ефекти.




СИЛНИ, ЛЮБОВНИ И УМНИ ДРОГИ



От хилядолетия човечеството е вярвало, че съществуват безвредни средства за стимулиране на интелектуалната и физическа работоспособност и, разбира се, за засилване на сексуалната активност. В тази глава са събрани най-различни природни и синтетични вещества, които имат такива претенции - няколко повече или по-малко типични стимуланта, андрогенните хормони, афродизиаците. Към тях са добавени и ноотропните средства, които подобряват интелекта, паметта и способността за обучение. В съвременната медицина те се използуват за лечение на последствията на хроничния алкохолизъм и мозъчните травми, но помагат и на всички, които са преуморени или чувствуват, че мозъкът им не работи така добре, както 20 години по-рано. По тази причина напоследък се появяват все повече хора, които ги използуват просто за да се чувствуват по-добре. Популярното название на ноотропните средства е умни дроги (smart drugs). Засега се смята, че те са една относително безвредна алтернатива на по-силните стимуланти, но е твърде рано да се каже дали наистина са толкова безопасни, както витамините. Накрая са описани и някои хранителни вещества, които влияят положително на работата на мозъка, но съвсем накратко, тъй като подробното разглеждане на този въпрос може да ни удави в безграничната тема: какво е полезно да се яде и какво не е.


СТРИХНИН И ПОДОБНИ НА НЕГО


Отдавна жителите на Молукските острови и филипините използували семената на индийското бълвочно орехче (Strychnos nux vomica, Strychnos ignatii) за приготвяне на отрова за стрели, но също така и за получаване на възбуждащи напитки. Орехчетата били донесени от португалските и холандските търговци и се продавали в Европа като силна и евтина отрова за плъхове. През 1818 г. от тях бил изолиран алкалоидът стрихнин, който бързо намерил употреба в европейската медицина. Стрихнинът е изключително силно горчив и в това отношение прави достойна конкуренция на хинина. Той се приема от организма еднакво добре при различните начини на приложение; при подкожна инжекция действието му настъпва по-бързо, но е еднакво активен и перорално. Обикновено в практиката се използува стрихнин-нитрат, който е добре разтворим във вода.
Въздействието на стринина е свързано с това. че той е инхибитор на рецепторите на глицина, който е подтискащ медиатор в някои отдели на централната нервна система. Като цяло ефектът му се изразява във възбуждане на мозъчната кора и на гръбначния мозък. Най-съществено от медицинска гледна точка е възбуждането на дишането и сърдечната дейност, поради което той е причислен към аналептичните средства. Понякога наркоманите вземат стрихнин заедно с опиатите, тъй като стимулира дишането, подтиснато от тях.
Стрихнинът стимулира всички сетива; той повишава остротата на зрението, при което се увеличават както полезрението, така и чувствителността към цветовете. Подобряват се слуха, осезанието, вкуса и обонянието. При продължителна употреба той увеличава физическата работоспособност. Най-чувствителен към стринина е гръбначният мозък, където той подобрява провеждането на нервните импулси. При силна нервност именно гръбначният мозък временно блокира и човек изпада често в състоянието искам, но не мога. Типичен пример за подобно състояние е предстартовата треска у спортистите или у много мъже при първата близост с много желана жена. В такъв случай стрихнинът и подобните на него средства могат да помогнат, като освободят възможностите на организма, подтиснати от напрежението; продаваният до неотдавна у нас сексуален стимулант афротон представляваше хапчета, съдържащи стрихнин и йохимбин.
Подобно на стрихнина действие имат много други възбуждащи средства, които от хилядолетия са били известни на традиционната медицина: сред тях заслужава да споменем растението челядник (Echinops ritro Echinops sphaerocephalos), което расте и у нас. Активното вещество се намира в семената му; това е алкалоидът ехинопсин, който напоследък се получава и синтетично. Той има същото действие като стрихнина, но е по-слабо активен и по-слабо токсичен, вследствие на което като цяло използуването му е по-безопасно. По мнението на един известен наш спортист, ехинопсинът е прекрасно средство както против предстартова треска, така и за решаване на деликатния проблем с мъжката мъжественост - по-точно с нейната липса - в условията на силно алкохолно опиянение. Има и синтетични стрихниноподобни вещества, които намират приложение в медицината като аналептици - коразол, бемегрид, етимизол и т. н. Всички те стимулират двигателната активност, паметта и интелекта, но за съжаление са твърде опасни, затова те рядко се използуват като стимуланти. Те, както и стрихнина, са забранени за спортистите, тъй като са обявени за допинг.
Стрихнинът се отделя от организма бавно, затова при продължително приемане кумулира; ако това му свойство не се има предвид, при хронична употреба могат да настъпят усложнения. Той е силно отровен; ефективните дози са около 1-2 mg, но дози над 50 mg могат да бъдат смъртоносни (строго погледнато, Стрихнинът не е по-отровен от никотина). Поради неговата силна токсичност, смята се, че използуването му крие рискове и в някои страни той въобще е изключен от фармакопеята. Типични за отравянето със стрихнин и всички подобни средства са изключително болезнените гърчове, които могат да започнат от най-незначителен външен стимул, по време на които отровеният остава в пълно съзнание. Конвулсиите, даже ако не са смъртоносни, могат да доведат до счупване на костите; те са особено опасни за хората на възраст под 21 и над 55 години - костите на първите още не са укрепнали, а на вторите са вече твърде крехки. У нас преди години е имало жертви на стрихниново отравяне сред наркомани, откраднали стрихнин от аптека. Твърденията, че уличните образци от LSD са смъртно опасни, тъй като към тях добавят стрихнин, са един от популярните антинарко-митове.


2. ВАЗОПРЕСИН И ОКСИТОЦИН


Във всеки учебник по биохимия пише, че вазопресинът е хормон, който се секретира от хипофизата; химически той представлява пептид, състоящ се от девет аминокиселини. Основното действие на вазопресина се изразява в подтискане на диурезата и в свиване на кръвоносните съдове, с което се повишава кръвното налягане. Вазопресинът е известен като антидиуретичен хормон, но и като хормон на паметта, тъй като значително повишава способността на опитните животни да помнят и да се обучават. Именно този ефект скоро може да го направи още по-известен и използуван - ако не доведе до забраната му. С напредването на пептидния синтез вазопресинът, както и много други пептиди, стана по-достъпен. Той вече се произвежда от много фирми под формата на капки, но най-популярен на Запад е разтворът на лизин-вазопресин, произвеждан от Sandoz, който се продава в малки шишенца и се пръска в носа. Новото лекарство е предназначено за хората, които трудно контролират пикочния си мехур, но веднага намери извънмедицинско приложение.
Буквално секунди след впръскването на вазопресин в носа той причинява силна интелектуална стимулация. Подобрява се паметта - както за запомняне на нова информация, така и за отдавна отминали неща; силно се повишават вниманието и способността за концентрация. Последното го прави особено ценен за хората, които трябва да карат кола нощем, но се чувствуват уморени. Известно е, че приемането на много други наркотици силно влияе на естественото съдържание на вазопресин в организма. Алкохолът и марихуаната подтискат отделянето му, а кокаинът, амфетамините и LSD водят до твърде силното му отделяне, което изчерпва резервите от него. По тази причина напоследък вазопресинът намира приложение в случаите, когато човек иска бързо да излезе от състоянието на опиянение, както и за преодоляване на махмурлука след употреба на стимуланти или LSD. Има данни, че у хероиновите наркомани вазопресинът донякъде подтиска влечението им към наркотика. Психологичните ефекти на вазопресина продължават около 2 часа. Понякога той има и неприятни странични ефекти - главоболие, коремни спазми, раздразнен и течащ нос. Към това трябва да добавим продължителното задържане на диурезата, заради което, собствено, той се продава; дезамино-8-аргинин-вазопресинът, който се продава у нас, е още по-силен антидиуретик. Съществуват психоактивни синтетични производни на вазопресина, които са хиляди пъти по-силни от него и са лишени от неговите странични ефекти, но те са обект само на научни изследвания.
Широкомащабните изследвания на ефектите на пептидните неврохормони върху човешката психика тепърва започват. Тук можем да споменем за интересните експерименти с хормона окситоцин, който също се отделя от хипофизата. Окситоцинът предизвиква свиване ма мускулатурата ма матката и стимулира работата на млечните жлези, поради което се използува в медицината за облекчаване на раждането и като стимулатор на лактацията. Група лекари в Австралия провели изследване на влиянието му върху женската сексуалност. Подобно на вазопресина те го впръсквали в носа и първите отзиви за действието му са възторжени. Окситоцинът предизвиква у жените силен прилив на сексуалност. който продължава няколко часа. Той повишава желанието им за секс и, както твърдят първите щастливки, прави преживяването много по-приятно от обикновеното. Малкото достъпни данни за влиянието на окситоцина върху интелекта потвърждават старата мъдрост, че човек оглупява от много секс - неговият ефект е противоположен на този на вазопресина. Засега oкситоцинът не е достъпен за широката публика, но за утеха може да цитираме учебниците, където пише, че секрецията му в мозъка на любимата жена се увеличава при дразнене на влагалището, шийката на матката и зърната на гърдите. Съдейки по досегашните експерименти с ендогенната секреция на окситоцин, той може да предизвика изключително силна психическа зависимост, която не се поддава на лечение.


3. АФРОДИЗИАЦИ


Древногръцката богиня на любовта Афродита е дала името си на всички средства, които имат - или хората са убедени, че имат - положително влияние върху сексуалната дейност. Почти всички описани дотук вещества са били обявявани за средства, които засилват желанието и удоволствието от секса, и все още се смятат за такива; това се отнася и за много от веществата, описани по-нататьк в книгата. Търсенето на ефективни афродизиаци е занимавало вероятно повече учени умове от получаването на елексира на безсмъртието - защото за какво ти е безсмъртие, ако не можеш да го използуваш за свое удоволствие (ако не вярвате, припомнете си по какъв начин Фауст е използувал времето си). Тук е мястото да отбележим, че ефектът на огромната част от средствата, смятани за афродизиаци, се дължи на чисто психологически причини; едно изследване е показало, че от многото изпробвани средства най-силният афродизиак се оказало хапче, което нищо не съдържа - плацебо, но което е било представено като най-новото възбуждащо средство. Типичен пример за плацебо е рога от носорог, който на Изток се смята за най-силното и безотказно средство за събуждане на мъжките сили. Единственото разумно обяснение на тази вяра е в това. че рогът вселява у отчаяните мъже надежда за постигането на желания ефект със своята форма и твърдост. И в наши дни в много страни качествата му на любовен стимулант се ценят изключително високо, което е довело до почти пълно изтребление на рогоносните животинки.
Най-известният афродизиак в Европа е испанската муха, недоразумението започва още в самото и име, тъй като мухата не е муха. Любовното средство се приготвя от стритите на прах малки бръмбари Lytta vesicatoria, които съдържат силната отрова кантаридин. Кантаридинът действува силно дразнещо върху кожата; приет вътрешно той причинява язви и разстройство на стомаха и червата и, най-важното, силно дразни пикочния мехур и уретрата. Този му ефект, който понякога води до ерекция, се проявява само в дози, които са твърде близки до смъртната доза. Легендата твърди, че мадам Помпадур привлякла вниманието на Луи XV като сипала малко испанска муха в супата му. Кралят се хванал на въдицата - той усетил дразненето и решил, че то е предизвикано от силен мерак по красавицата, на която дотогава не бил обърнал достатъчно внимание. Луи се сдобил с историческата си любовница без болезнени усложнения вероятно поради малката доза, но много други не са имали този късмет. Едно от обвиненията, които вкарали в затвора маркиз дьо Сад, е било, че е уморил една проститутка като и дал испанска муха. Макар и рядко, все още се срещат желаещи да изпитат действието на това опасно средство върху себе си или върху околните; много от тези опити завършват трагично.
Търсенето на безотказни средства за активиране на сексуалността не е престанало и в наши дни. Неотдавна един американски лекар предложи нов метод, при който в члена се инжектира препарата феноксибензамин. За да демонстрира нагледно успеха си, той се появил на поредния международен конгрес по урология с издут панталон, който гордо показвал на колегите си в течение на няколко часа. Този метод, освен че крие сериозни рискове, има един основен недостатък - той е твърде далече от понятията за нормален секс.
Обзорът на истинските и мними афродизиаци ще завършим с две относително безопасни средства. Алкалоидът йохимбин се съдържа в африканското растение коринант (Corynanthe yohimbe), както и в някои растения на Новия свят. Йохимбинът се намира в нашите аптеки, но в много страни с пуритански морал, напр. в САЩ, той не се продава свободно и желаещите се задоволяват с кори от коринант, купени от някой магазин за екзотични стоки. Независимо от това по време на някои ексцентрични сватбени церемонии (естествено в Калифорния) на младоженците вместо традиционното шампанско се поднася напитка, приготвена от коринант. Много от легендите за йохимбина звучат невероятно; в старите книги се твърди, че под неговото въздействие африканците участвуват в сексуални оргии, които продължават по цяла седми­ца. В действителност възможностите му са по-скромни, но изг­лежда той наистина спомага в някаква степен за повдигане на увяхващата мъжественост, тъй като успешно се прилага и на би­ковете за разплод, които слабо се влияят от внушения. Йохимби­нът блокира т. нар. алфа-2 авторецептори, които регулират кон­центрацията на норадреналин в синапсите. Вследствие на това се разширяват кръвоносните съдове, най-вече в тазовата област, ко­ето води до ерекция. Такива рецептори има и в мозъка, затова той има и забележимо влияние върху психиката; най-общо ефектът му може да се оприличи на този на кофеина. Даже в неголеми дози (10 mg) той предизвиква лека възбуда и безсъние, а високите до­зи (над 30 mg) водят до силна нервност и безпокойство, саливация, нахлуване на кръв в лицето и други неприятни симптоми. Йо­химбинът е опасен за хора с високо кръвно налягане, както и за тези, които са твърде раздразнителни и възбудими.
Разбира се, трябва да споменем и получилият широка известност силденафил, познат повече под търговското си име Виагра. За него се пише много, затова само ще споменем, че той селективно разширява кръвоносните съдове в малкия таз, без да има ефекти върху психиката. Както вече се знае, той също може да създава проблеми, но изглежда, че за повечето хора е напълно безопасен.


4. АНДРОГЕННИ/АНАБОЛНИ СТЕРОИДИ


Във вярата, че яденето на свински бели бъбреци дава сила и мъжественост, има зърно истина, тъй като те съдържат мъжки полови хормони - андрогени. В края на миналия век английският невролог Браун-Сикуърт, основавайки се на собствения си опит с поглъщането на екстракт от тестиси, изказал мисълта, че вероятно в тях има вещества, които придават сила и енергия. През 30-те години от тестисите били изолирани няколко вещества с андрогенна активност, най-активното от които получило названието тестостерон. Днес те се използуват за лечение на хормонални разстройства, рак, импотентност, както и за ускоряване на възстановяването след тежки травми.
Едновременно с това, свойствата на мъжките полови хормони предизвикали интереса на среди, много далече от медицината. През войната в Германия били правени опити с тяхна помощ да се повиши силата, издръжливостта и агресивността на войниците. Д-р Джон Зиглър, който има големи заслуги за въвеждането на анаболните средства в медицинската практика заявява: "Според скромното ми мнение, ако тогава бях казал на хората, че мишите изпражнения ще ги направят по-силни, щяха да започнат да ги ядат." Първите данни за употреба на анаболни стероиди сред спортистите са от 1954 г. Веднъж появили се на спортната арена, те предизвикали верижна реакция - всеки се стремял да си ги достави, тъй като бил убеден, че съперниците му вече са го направили. В 1983 г., обаче, на Панамериканските игри на сцената се появили тестовете за употреба на анаболни стероиди; много спортисти били дисквалифицирани, а други, уплашени да не бъдат хванати, просто отказали да участвуват в състезанията. Тестовете днес са рутинна процедура във всички сериозни спортни прояви, но това, разбира се, не означава, че употребата на анаболни средства е намаляла. Различни проучвания в САЩ показват, че те се използуват активно от 10 - 20 % от спортистите - както от професионалистите, така и от начинаещите, които искат да пробият в големия, т. е. скъпия спорт. Около 80 % от анаболните средства се разпространяват нелегално; днес те подлежат на същия забранителен режим, както наркотиците.
В химическо отношение всички известни андрогенни/анаболни средства принадлежат към групата на стероидите. Самият тестостерон е ефективен само в големи дози, тъй като бързо се разгражда в черния дроб. Синтетичните анаболни средства, които се използуват, са получени чрез промени в структурата на тестостерона, така че да бъдат активни продължително време и да имат по-слаб андрогенен ефект. Някои от тях се вземат перорално, напр. метандростеронът, известен повече като дианабол. Други препарати, напр. нандролон-деканоатът, се инжектират в маслена емулсия и действуват в продължение на седмици и даже месеци. Спортистите използуват и едните и другите. В медицината дианаболът се използува в дози 2.5 - 5 mg дневно, но са известни спортисти, които седмици наред са го вземали в десетки пъти по-големи дози.
Всички андрогени притежават силно анаболно действие, т.е. усилват синтеза на белтък и включването на калций в костите; в резултат на това се получава забележимо увеличаване на мускулната маса, особено при едно добро, пълноценно хранене. Ефектът от анаболните средства е несъмнен в силовите спортове като вдигане на тежести, но изследванията показват, че те са практически безполезни за бегачи на дълги дистанции и скачачи на дълъг и висок скок. Освен това, към тяхното действие бързо се развива толерантност и само след няколко месеца ефектът им започва да отслабва. Ефектът на андрогените не се изчерпва само със създаването на костна и мускулна система от мъжки тип; чрез специфични рецептори в мозъка те силно влияят върху поведението. Приемането им води до подобряване на самочувствието, енергичност и мотивираност, което ги прави привлекателни за спортистите в не по-малка степен от другите им ефекти. Заедно с това, обаче, те водят до безсъние, лесна възбудимост, неуравновесеност, агресивност и бруталност. Отдавна е известно, че мъжките полови хормони са непосредствено свързани с агресивността. Тяхното прекомерно количество у хората води до антисоциално поведение. В някои страни на затворниците, които са извършили многократни сексуални престъпления, се предлага да изберат - цял живот в затвора или химическа кастрация чрез прилагане на анти-хормони.
В началото андрогените имат положително влияние върху либидото и потентността, но продължителната им употреба има катастрофални последствия. Постепенно гласът на мъжете започва да изтънява, гърдите им се увеличават, тестисите започват да се смаляват, а спермата губи оплодителната си способност; този парадоксален ефект се дължи на основните им метаболитни продукти, които имат действие на естрогени, т. е. на женски полови хормони. Анаболните средства променят метаболизма на липидите в кръвта и създават склеротични изменения в кръвоносните съдове; несъмнено е, че това е една от основните причини за факта, че много спортисти са получили инфаркт още преди да навършат 30 години. Те увреждат черния дроб; предполага се, че именно на тях се дължат някои екзотични тумори на черния дроб, по-често срещани у спортистите. Друго често срещано усложнение са възпаленията на простатата, които, освен другото, създават предразположеност към рак в по-зряла възраст. Сред по-невинните ефекти може да споменем упоритите пъпки и оплешивяването. У жените андрогените причиняват агресивност, повишено окосмяване, загрубяване на гласа и хипертрофия на клитора. Те са съвършено противопоказани при бременност; влиянието им върху развитието на бебето, особено ако то е момиче, даже в малки дози може да бъде ужасно.


5. ЖЕНШЕН


Елементарната справедливост изисква да кажем няколко думи и за най-древното и най-митологизирано стимулиращо средство -женшеньт. Несъмнено е, че голяма част от легендите за него, в които безобразно се превъзнасят могъщите му лечебни свойства, са съчинени от древните китайски специалисти по маркетинг и реклама. Според китайската традиционна медицина женшеньт удължава живота и, разбира се, е силен афродизиак, който може да накара грохналите старци да хукнат подир младите моми. Чудодейното средство представлява корена на растението Panax ginseng, което расте в горите на Манджурия, Корея и руското Приморие. Подобно на корена на мандрагората в средновековна Европа, коренът от женшен се цени най-вече заради човекообразната си форма. Някои екземпляри, които имат израстъци, наподобяващи пенис и тестиси, и в наши дни се продават много пъти по-скъпо от златото; цената им е достигала до 1000 $ за един грам.
Много подобен е петлистният женшен Panax quinquefolium, който расте в Северна Америка. От откриването на Америка насам, почти целият американски женшен се изнася за Източна Азия. но, както може да се очаква, търговците в Сингапур и Хонконг забравят да обяснят на клиентите си, че това, което им продават на баснословни цени, не е точно онова. Напоследък придобива известност и сибирският женшен, който се приготвя от растението Eleuterococcus senticosus. Впрочем, повечето от това, което се продава като женшен, е обикновен фалшификат, в който няма нищо от изброените растения.
Химическият състав на женшена все още е трудно да бъде свързан с действието му. Някои съвременни умници вливат нова струя в старите митове, като обявяват, че действуващото начало на женшена несъмнено е радиоактивно.
Експериментите показват, че в древните легенди за действието на женшена има известна истина. У хората той повишава самочувствието, умствената и физическата работоспособност, точността на работата и намалява умората - но няма свойства на афродизиак. Мишките, на които е бил даван женшен, се оказали забележимо по-устойчиви на стресови влияния; поради способността му да улеснява адаптацията на организма към най-различни неблагоприятни условия, много автори определят женшена като адаптоген. За разлика от повечето стимуланти, той не смущава съня и не предизвиква възбуда; страничните ефекти са много рядко изразени. Ефектът му настъпва 2 седмици след като започне приемането му. Подобен е ефектът на американския и сибирския женшен.
Освен женшена съществуват десетки и стотици средства - екстракти от листа, корени, рога и копита, които имат неговите претенции. Безсмислено е да ги изброяваме всичките, тъй като любознателният читател може да ги намери в различните справочници по фармакология и природна медицина.


6. ПИРАЦЕТАМ


Пирацетамът (пирамем, ноотропил, нормабрейн) е най-известното ноотропно средство; самият този термин е бил измислен за да се характеризира неговия уникален фармакологичен профил. Трудно е да се определи точната граница между стимуланти и ноотропни средства - пример за това е описаният по-долу DMAE, който в ниски дози има ноотропно действие, но в по-високи се проявява и като стимулант. Идеалното ноотропно средство би трябвало да бъде нещо като фармакологичен сутиен - да подтиска буйните и да повдига слабите. На това условие най-пълно отговаря пирацетамът - той не възбужда и не успокоява, а просто нормализира умствената дейност.
Повечето ноотропни средства, и пирацетамът в частност, са разрешени за употреба почти в целия свят, с изключение на САЩ. Причината за това е законът, според който може да бъде разрешено само средство, което лекува някоя болест - а старостта не е болест. На възраженията, че той е съвсем безопасен, един местен чиновник мъдро заявил, че пирацетамът е толкова слабо токсичен, че е очевидно (!?), че не може да има каквото и да било полезно физиологично въздействие. Слава Богу, у нас той е напълно легален.
Засега е трудно да се каже по какъв начин пирацетамът оказва своето действие. Химически той представлява дериват на естествения медиатор GABA, която изглежда е важен регулатор на много биохимични процеси. Смята се, че той засилва синтеза на нуклеинови киселини в мозъка; отдавна е изказана хипотезата, че нукпеиновите киселини са носител на паметта, но макар това все още да не е окончателно доказано, положителното действие на пирацетама върху паметта и интелекта е несъмнено. За разлика от почти всички вещества, описани в тази книга, той не само не уврежда плода, но ускорява развитието му и намалява процента на уродствата; тези резултати са получени върху мишки, но вероятно се отнасят и за хората. Той има и изразено антихипоксично действие, а добре е известно, че мозъкът най-силно от всички органи страда от недостига на кислород - независимо дали става дума за последствията от прекаран инсулт, свръхдоза опиати или експедиция в Хималаите.
Действието на пирацетама се проявява само след продължително приемане - 2 седмици и повече. Той се използува във всички случаи, когато мозъкът не работи така добре, както би трябвало - в случаи на умствено изоставане, старческа деменция, мозъчни травми, хроничен алкохолизъм и т. н. Той е полезен и при възстановяване след отравяне със свръхдоза опиати, алкохол или седативни средства, както и за облекчаване на абстинентните явления след прекратяване на употребата им. В последните години пирацетамът се използува от почти всички алпинисти, които се изкачват много високо в планината, тъй като на голяма височина, поради липсата на достатъчно кислород, мозъкът работи незадоволително. Все по-често много възрастни хора вземат пирацетам без особени причини, тъй като той връща свежестта на мисълта им. Това е напълно безвредно, тъй като той практически няма странични ефекти, които да не могат да се избягнат с внимателна дозировка.
Понякога у нас пирацетам използуват и студентите, които смятат, че той ще засили способността им да помнят. Употребата му от млади хора, ако те не са по рождение умствено изостанали, няма особен смисъл и се дължи на неразбиране на начина му на действие. Пирацетамът твърде слабо действува на здрави млади мозъци, а увеличаването на дозата би могло да доведе до неприятни странични ефекти, най-често възбуда и безсъние.
Експериментално се използуват и по-нови средства, чиято химична структура напомня тази на пирацетама; някои от тях са още по-силни от него, а други действуват на възрастните хора и като сексуални стимуланти. Като ноотропно средство се използува и самата GABA под името аминалон. До неотдавна за такова се смяташе и GHB, но, откакто е обявен за опасен наркотик, не е прилично да се говори за полезните му ефекти. Тези две вещества ще бъдат обсъдени в по-следващата глава. Ноотропно действие имат и много средства, които подобряват кръвоснабдяването на мозъка; сред тях напоследък са популярни Винпроцетиньт и дихидроерготоксинът (ко-дергокрин); последният е получен за пръв път от бащата на LSD - Алберт Хофман.


7. ЛЕЦИТИН. ДИМЕТИЛАМИНОЕТАНОЛ,МЕКЛОФЕНОКСАТ


Една друга група стимулиращи и ноотропни средства влияе върху функционирането на медиатора ацетилхолин; по това те приличат на никотина, но в сравнение с него са практически безвредни. Ацетилхолинът се синтезира в организма от холин, който от своя страна се поема от храната предимно под формата на лецитин. Той се съдържа в голямо количество в яйчения жълтък, черния дроб и соята. Редица препарати, които съдържат лецитин от растителен или животински произход, имат много добър ефект върху мозъка. Тъй като самият холин не може да прониква в мозъка, пътят, по който лецитинът се трансформира в ацетилхолин, е доста сложен и не особено ефективен: лецитин->DМАЕ->холин ->ацетилхолин.
Както се вижда, диметиламиноетанолът (DМАЕ) е естествен предшественик, от който с помощта на витамин В12 организмът отново синтезира нужния му ацетилхолин. DМЕА се съдържа в забележимо количество в рибата; изглежда че именно той, а не фосфорът, е причина за славата на рибата като храна, която стимулира мисълта. DМАЕ се използува в чист вид под името деанол (деанер, биманол). Той действува подобно на амфетамините, но много по-меко; DМАЕ предизвиква лека възбуда, подобрява настроението, паметта и асоциативните възможности. За да не предизвиква безсъние, той се приема сутрин; обикновената доза е 100-300 mg. Ето разказа на един американски младеж, който експериментира с него:
"Първият път, когато го взех, не спах цялата нощ - моят приятел беше забравил да ме предупреди ... Дозата беше 350 mg.
Вторият път, когато взех DМАЕ, бях на работа. Сутринта ми мина много продуктивно; усещах главата си много ясна. Това е забележително за човек като мен, тъй като обикновено сутрин не ме бива за нищо. Чувствувах, че е повишена способността ми да мисля едновременно за много неща. Като странен ефект, усещах зрението си в някакъв смисъл засилено; освен това, тъкмо когато щях да си кажа: 'Това е една страхотна сутрин", бърз спазъм премина по лицето ми.
След 6 месеца кратковременният стимулиращ ефект на DМАЕ изчезна ... Въпреки това, все още се чувствувам по-бодър. Все още го вземам по 200 mg на ден, въпреки че книгата на Дийн и Моргенталер препоръчва повишаване на дозата до 500 -1000 mg дневно.
Имах само едно неприятно преживяване с DМАЕ... Бях изпил три чаши морковен сок, всяка с по 300 mg. Прекарах страхотен ден - бях на концерт и т.н., но имах силно главоболие на следващия ден. Впрочем, книгата предупреждаваше за това."
Подобен стимулиращ ефект имат и други препарати, които влияят върху метаболизма на ацетилхолина; сред тях Най-известен е мeклофеноксатът (центрофеноксин, луцидрил). Някои нови изследвания показват, че много от ефектите на меклофеноксата се дължат на това, че в организма той освобождава DМАЕ, така че не е чудно, че ефектите им много си приличат. DМАЕ и меклофеноксатът в повишени дози имат своите странични ефекти, най-вече възбуда и безсъние; средствата от този тип, даже и естествения лецитин, са противопоказани за много хора, например на страдащите от маниакално-депресивно разстройство. Известно е също така, че 2 - 3 дни след прекъсването на приемането на високи дози DМАЕ се наблюдава отпадналост - нещо като слабо изразен абстинентен синдром.
От друга страна, продължителното приемане на DМАЕ и меклофеноксат в умерени дози оказва определено благотворно въздействие. Те спомагат за разсейването на отлаганията на липофусцин в организма - това са онези жълтокафяви петънца, които се появяват по кожата с възрастта. Тези два препарата увеличават продължителността на живота на опитните мишки с 30%, което ги е направило особено популярни сред хората, интересуващи се от нови методи за удължаване на живота.


8.АМИНОКИСЕЛИНИ


Аминокиселините са основните градивни елементи, от които са изградени белтъците в нашия организъм; освен това, те служат като предшественици на много физиологично важни вещества. Тук ще обсъдим само някои аминокиселини, от които организмът синтезира невромедиатори, и които по този начин влияят върху психиката. Когато приемаме аминокиселините под формата на храна, техният ефект върху психиката е слабо изразен, тъй като храната съдържа различни аминокиселини, някои от които са с противоположен ефект. Въпреки това, съществува възможност действието им да се подчертае и напоследък много хора експериментират с различни начини на приемане. От някои аминокиселини, съчетани по подходящ начин с витамини и минерални соли, се приготвят коктейли, които се използуват в лечението на кокаиновата зависимост; те попълват недостига от медиатори в мозъка и помагат за преодоляване на характерната за кокаиновата абстиненция депресия.
Аминокиселините, съдържащи се в протеините, обикновено са лявовъртящи (L), докато тези, получени синтетично, представляват рацемична смес от двете форми. Тази разлика не е без значение, тъй като ефектите на двете форми се различават. Впрочем, аминокиселините от природен произход не винаги са по-добри; неотдавна в САЩ бе забранена продажбата на триптофан, получаван от микроорганизми, тъй като съдържа токсични примеси.
L-фенилаланинът в организма се трансформира в тирозин, а след това в допамин и норадреналин. Действието на силните стимуланти е свързано с отделянето на тези два медиатора, които предизвикват стимулация и еуфория - но кокаинът и амфетамините бързо изчерпват запасите им в мозъка, поради което след първоначалната стимулация следват депресия и отпадналост. За разлика от кокаина и амфетамина, фенилаланинът засилва синтеза на медиаторите, поради което ефектът му е много по-мек, но продължителен и практически безопасен. За тази цел се препоръчва да се взема сутрин на празен стомах фенилаланин в доза от 500 -1000 mg заедно с 1000 mg витамин С и 50 mg витамин В6, които спомагат за бързото му преобразуване в допамин и норадреналин. Според една друга рецепта той се смуче, поставен под горната устна; този начин изисква по-малка доза - около 100 mg. Фенилаланин се получава при разпадането на синтетичния подсладител аспартам (Nutrasweet); установено е, че употребата на гладен стомах на безалкохолни напитки, подсладени с аспартам, забележимо повишава съдържанието на фенилаланин в мозъка, съответно до стимулация.
Природният L-фенилаланин има антидепресантно действие. Той повишава остротата на мисълта и подобрява паметта, а някои смятат, че повишава и сексуалния интерес. Той усилва отделянето на хормона холецистокинин, с което подтиска апетита по възможно най-естествения начин. Приемането на фенилаланин намалява необходимостта от сън; някои хора, които са го използували по описаните по-горе начини, твърдят, че без вредни последствия седмици наред се изкарвали с по 4 часа сън на денонощие. Приемането на рацемичен D,L-фенилаланин, освен всичко изброено, спомага за синтеза на ендогенни опиати. По тази причина той има болкоуспокояващо действие и, за разлика от по-силните анапгетици, не създава пристрастяване; ефектът му се развива относително бавно и към него практически не се създава толерантност. D,L-фенилаланинът е практически безвреден и може да се съчетава с другите аналгетици.
Подобно на фенилаланина действува и тирозинът. Препоръчва се да се започне със 100 mg дневно и дозата постепенно да се повиши до 300 mg. фенилаланинът може да бъде опасен за тези, които страдат от аритмия, високо кръвно налягане, фенилкетонурия, психози или просто имат твърде буен характер. Приемането му заедно с инхибитори на моноаминооксидазата може да доведе до хипертонична криза и даже до смърт. Повечето от тези противопоказания се отнасят и за тирозина.
Глутаминовата киселина е медиатор в мозъка и, освен това, служи за синтеза на един друг важен медиатор - GАВА. Глутаминовата киселина, под формата на натриева сол, е основна съставка на много подправки, сред които най-известна у нас е Vegeta.
Диметилглицинът (DMG) не принадлежи към каноничните аминокиселини, но участвува в много важни биохимични процеси, поради което е известен още като витамин В15. Неговите почитатели твърдят, че приемането му в дози 100 - 200 mg дневно води много бързо до подобряване на самочувствието и до забележима сексуална стимулация. Сред останалите аминокиселини непременно трябва да споменем триптофана, но неговото действие е повече седативно, затова той ще бъде обсъден заедно с другите подобни средства.




АЛКОХОЛ



Алкохолът е вероятно най-древното и все още наи-разпространеното средство, което в зависимост от случая причинява релаксация, радостна възбуда или ярост. Мнението, че алкохолът не е наркотик, е едно широко разпространено заблуждение, което силно изкривява отношението на нашето общество към употребата му. Друг широко срещан мит е, че в Северна Европа не умеят да пият, а в страните, близки до Средиземноморието, много се пие, но вредата от това е по-малка, понеже южняците знаят как да го правят. Статистиката не споделя това мнение и показва, че в дадена страна процентът на алкохолиците, както и броят на случаите на цироза и други заболявания, свързани с алкохола, е пряко свързан с количеството изпит алкохол на човек от населението, независимо дали е изпит табиетлийски или на екс. Днес в света има десетки милиони алкохолици; смята се, че у нас те са около 300 000. Алкохолът е един от най-опасните наркотици, но по традиция отношението към него остава либерално. Достатъчно е да си спомним колко много от историческите личности, решавали съдбите на милиони хора, са били алкохолици. Съвременността продължава да ни дава подобни примери, но в някои страни, между които е и нашата, това изглежда не смущава особено избирателите.
Очевидно е, че алкохолът има и известна положителна роля, тъй като иначе обществото не би го търпяло. Той подтиска напрежението и така способствува ако не да преодоляваме, то поне по-лесно да понасяме безкрайните малки и големи неприятности, които отравят живота ни. В крайна сметка проблемът не е в самия алкохол, а в това, че много хора не виждат никакво друго средство, което да прави живота им по-поносим.


1. ИСТОРИЯ


По всичко изглежда, че човечеството е открило алкохола преди да открие писмеността, металите, земеделието и даже огъня. Към времето на Великите географски открития само някои народи, населяващи Сибир, Северна Америка и Тихия океан не го употребявали, но след това и те бързо са наваксали пропуснатото. Най-вероятно е първоначално човекът да е изпитал действието на алкохола, когато е ядял естествено ферментирали плодове: добре известно е, че много животни обичат да правят това. Някои безбожници даже твърдят, че ябълката на познанието, която Бог забранил на Адам и Ева да ядат, имала такива особени свойства просто защото е била ферментирала - т.е. малко изгнила.
Целенасочените усилия на хората за получаване на продукти, съдържащи алкохол, датират от епохата на неолита, когато се е появило земеделието. От известните археологически данни личи, че лозата (Vitis vinifera) е била опитомена от човека заедно с житните растения около 6000 г. пр. Хр.; най-вероятно това е станало някъде в Армения. Всички цивилизации на Стария свят са познавали алкохола. Още в първия известен сборник закони - кодекса на вавилонския цар Хамурапи от 2225 г. пр. Хр. - има повече от 300 параграфа, които регламентират производството, продажбата и употребата на бира и вино. Египтяните са употребявали нещо подобно на нашата бира, за което има сведения от около 3000 г. пр. Хр.; в един папирус подробно е описано на кои хора по колко бира дневно се полага. В Древен Египет виното било вносно и се употребявало предимно при религиозните церемонии. В избите на храмовете то се съхранявало в съдове, на които грижливо били отбелязани произходът, възрастта и качествата му; тази педантичност ни кара да си мислим, че сред египетските жреци е имало истински ценители на доброто вино. В Стария завет на много места се споменава за виното. Древните евреи гледали на него като на благо, което трябва да бъде използувано с умереност, но осъждали пиянството. Някои еврейски секти, появили се по-късно, могат да се разглеждат като предтечи на съвременните дружества за въздържание, тъй като напълно го отричали.
Гръцките философи проповядвали умереност във всичко, но техните съвременници доста пиели, независимо че разреждали виното с вода. Особена роля в живота на Древна Гърция са имали празниците на Дионис - бога на виното и веселието. В течение на тези няколко дни повсеместно царели пиянство и сексуална разпуснатост - иначе нетипична за древните гърци; подобни празници съществуват и днес, например карнавала в Рио. Тези празници, както смята Уйлям Ембоден, са пример за една "временна лудост. така необходима на всяко едно общество". Временната лудост, обаче, постепенно започнала да става постоянна, особено след като в античния свят могъществото преминало последователно в ръцете на македонци и римляни. Александър Велики на пияна глава изгорил прекрасния дворец на персийските царе в Персепол, за което после много съжалявал. Юлий Цезар почти не пиел, но повечето от другите римските императори не се отличавали с особена умереност. Поданиците на Тиберий наричали своя император Биберий (Пияницата); той назначавал на вакантна длъжност този от кандидатите, който може да изпие най-много. В древния Рим виното често се съхранявало и поднасяло в оловни съдове, а използуваните тогава стабилизатори и автоматизиращи добавки към виното само са спомагали за разтварянето на този силно токсичен метал. Пиянството в Римската империя често се изтъква като една от причините за нейния упадък, но към самото пиянство са се добавяли последиците на хронично оловно отравяне, чийто основен симптом е психическата настойчивост.
Народите, които са живеели северно от ареала на разпространение на лозата, също са имали свои алкохолни напитки. Германците и славяните пиели медовина, а някъде около 11 в. чехите измислили бирата в съвременния и вид. Степните народи пиели ферментирало кобилешко мляко - кумис, а китайците и японците приготвяли напитка от ферментирал ориз. Ислямът строго забранява употребата на алкохол, но въпреки това и в най-правоверните страни виното продължавало да служи като източник на забранено и поради това още по-сладко удоволствие. Голям любител на хубавото вино бил Абу Али ибн Сина (Авицена), който казвал, че "виното е разрешено на властниците, тъй като на тях всичко им е разрешено; на скитниците, тъй като на тях вече нищо не може да им навреди; и на мъдреците, тъй като те пият с мярка". Много интелектуалци в средновековния ислямски свят шокирали своите съвременници с явното си пренебрежение към забраната да се пие вино и към религията въобще. Най-известният пример за това е великия математик, астроном, лекар и поет Омар Хайям, който е посветил много от своите стихове на виното; ето един от тях:
За виното съм туй, което върбата е за ручей чист -и дълго пие моят корен от скъпия поток златист. Тъй Бог е наредил. Навярно той нещо имал е предвид, и спрял да пия - ще узнае какъв съм глупав атеист.
Въпреки лошото отношение на пророка Мохамед към алкохола, изглежда именно арабските алхимици първи са го получили в чист вид. У алхимиците съществувало твърдото убеждение, че чрез дестилацията те са достигнали до душата на опияняващите напитки; самите названия алкохол (ар.) и спиритус (лат.) означават дух, еманация. Първоначално процесът на дестилацията се пазел в строга тайна, но в 13 в. той бил подробно описан от алхимика Алберт Велики. По това време чистият спирт се използувал само като рядко и екзотично лекарство, което подмладява и удължава живота - жива вода (aqua vitae). Различните продукти на дестилационните казани започнали да придобиват популярност сред масите едва през 16 в., когато алкохолът поевтинял и навсякъде започнали да никнат нови кръчми. Фридрих Енгелс, на когото не липсвало чувство за хумор, отбелязал, че римляните с лекота са можели да спрат нашествията на неговите прадеди, ако се били сетили да изобретят евтините концентрати и да ги алкохолизират. Европейските колониални сили, обаче, разполагали с това средство и навсякъде в Америка, Африка и Сибир търговията с алкохол се смятала за най-добрия начин, по който у "диваците може да се създаде нова потребност, която твърдо ще ги накара да признаят принудителната зависимост от нас".
В Русия царете бързо осъзнали способността на алкохола да превръща народа в стадо и установили монопол върху водката. Още през 16 в. в селата и кварталите на градовете били открити държавни кръчми, на които бил спуснат план; при неизпълнение на плана населението, записано към съответната кръчма, трябвало да внесе недостигащата сума в бюджета. Резултатите на тази политика, според която трябва да плащаш, независимо дали пиеш или не, днес са очевидни - пиенето е национално развлечение, а средната продължителност на живота на мъжете в Русия е само 57 години.
Нека не бъдем скромни - открай време по нашите земи също се е пиело много. Още в древността траките се прочули с невъздържаното си пиянство; както е известно, много от елементите на култа към Дионис/Бакхус по произход са тракийски. Хан Крум се опитал да въведе сух режим, но това най-вероятно се отнасяло само за населението, не и за двореца; във всеки случай, не е известно неговият антиалкохолен закон да е имал траен резултат. Успехите на суровия аскет Василий II Българоубиец се дължат на изключително строгия ред в армията му, в частност на неговата нетърпимост към употребата на алкохол. За българите, обаче, Трифон Зарезан винаги си е оставал един от най-любимите празници. Турските султани издавали специални фермани с цел да се ограничи пиянството сред християнските поданици на империята - но без особен успех. От пътеписите на Проф. Иречек става ясно, че до преди един век типичната закуска на българския селянин е включвала чаша ракия -"... а някои пият от сутринта".
В началото на миналия век се появили първите масови движения за въздържание. Благодарение на техните усилия употребата на алкохол в САЩ между 1830 и 1860 г. намаляла повече от 3 пъти; това е може би единствения случай в историята, когато само чрез пропаганда са били постигнати значителни резултати в борбата с алкохола.
Най-сериозният опит законодателно да бъде ликвидирана употребата на алкохол е Сухия режим в САЩ (1917-1933). Той бил наложен под натиска на Женската лига за християнска умереност и в 1919 г. обхванал цялата страна (18 поправка към Конституцията). Сухият режим започнал с масирана кампания в печата, чиято цел била да се внуши, че именно алкохолът е причина за бедността, проституцията, лудостта, престъпността, дегенерацията на населението, хазарта, корупцията и т. н. Постепенно, обаче, той все повече започнал да губи популярност и. когато и най-упоритите му привърженици се убедили в провала му, най-сетне го отменили (21 поправка). Привържениците на Сухия режим смятат, че през неговото време потреблението на алкохол в САЩ намаляло повече от два пъти, а скептиците не по-малко аргументирано твърдят, че се е пиело даже повече, отколкото преди забраната; споровете по този въпрос изглеждат безсмислени, тъй като е трудно да се прецени какво точно е ставало в действителност. Несъмнено е, обаче, че нелегално произведеният алкохол не бил с особено качество, вследствие на което имало много отравяния; забележимо се увеличила консумацията на кафе. но също така на марихуана, хероин и етер. Обществената полза от Сухия режим била несъществена в сравнение с развихрилата се престъпност, която намерила идеален бизнес в нелегалното производство и търговия с алкохол; може да се каже, че единственият траен резултат от Сухия режим е раждането на съвременната организирана престъпност.
Подобни опити за ограничаване на употребата на алкохол са били правени много пъти в различни страни, но резултатите винаги са били твърде далеч от очакванията; пресен пример в това отношение е антиалкохолната кампания на Горбачов в Русия, която започна решително, но също завърши с провал. В наше време алкохолът е напълно забранен само в страните с твърда ислямска ориентация.
Опитът на историята показва, че за добро и за зло алкохолът винаги е бил съставна част от културата на повечето цивилизации и по всичко изглежда, че в обозримо бъдеще това ще продължава да бъде така.


2.АЛКОХОЛНИ НАПИТКИ


Практически всичкият алкохол, който хората употребяват за пиене, се получава чрез ферментация на продукти, които съдържат въглехидрати. Процесът се извършва под въздействието на живи организми - дрожди. Това налага известни ограничения върху силата на получаваните напитки, тъй като при концентрация на алкохол повече от 10-15% дрождите умират и ферментацията спира; така от гроздов сок се получава вино, а от зърно - бира. Концентрираните напитки могат да се получават само чрез дестилация; по този начин може да се получи алкохол с произволно силен градус, но обикновено концентратите съдържат 40 до 50% алкохол. Съдържанието на алкохол в различните напитки се измерва в градуси, които обикновено показват обемната концентрация на алкохола в %. Първоначално е имало най-различни системи за означаване на алкохолното съдържание, някои от които още се използуват. Интересен е произходът на английския термин proof (проба). В миналото кралският флот закупувал огромни количества ром за моряците. Той се изпитвал, като с него се залее чер барут; ако след това барутът може да се запали, смятало се, че ромът става за пиене. Успешната проба (100 proof) съответствува на 50 % алкохолно съдържание.
Почти всички спиртни напитки освен алкохола съдържат още много други желани и нежелани съставки. Има смисъл да споменем някои от тях, които са резултат от неправилното спазване на технологията или от използуването на некачествена суровина. При дестилацията на домашна ракия е необходимо в казана с джибрите да се добави някакво алкално вещество - сода каустик, сода за дъски или даже няколко лопати пепел. В противен случай се получава етилацетат - едно вещество, което добре опиянява и е прекрасен лакочистител, но е много опасно за черния дроб. Авторът е виждал данни от химически анализ на домашни ракии, които напълно отговарят на определението ацетонлийка или коресилиновица - една от тези ракии съдържаше 25% алкохол и 16% етилацетат. Домашните ракии, особено плодовите, съдържат и много висши алкохоли - пропилов, изобутилов и пр., които също са много по-отровни от етиловия; те имат по-силно наркотично действие от него, но сутрешното главоболие, както и съсипаният черен дроб, са ни сигурни. Често етилацетат и висши алкохоли има и в напитките на уж реномирани производители; причината за това е, че в БДС се споменава само метанола.
Метанолът и етиленгликолът са най-опасни сред другите алкохоли. Като изключим завършените алкохолици, които пият всичко, което отдалече им мирише на спирт, тяхна жертва може да стане всеки, който купува напитка с несигурен произход. Метанолът е силно отровен; токсичната доза е 20 - 50 ml. Първите симптоми на метанолно отравяне са зрителните смущения - отровените виждат като че ли през снежна буря; много от тези, които оживеят, остават частично или напълно слепи. Дъхът и урината на отровените миришат на формалин. За оправдание на метанола трябва да се каже, че повечето нискокачествени напитки съдържат много по-често висши алкохоли, отколкото метанол. Преди години в Австрия избухна скандал около продукцията на една голяма фирма, която добавяла етиленгликол (антифриз) във вината си, за да ги направи по-меки на вкус. Даже малките хронични дози етиленгликол са опасни за черния дроб. Приет в големи дози, той причинява възбуда, която се сменя с депресия. Отровените получават силна ацидоза, а в тежки случаи - остра бъбречна недостатъчност. Най-елементарната противоотрова при отравяне с метанол или етиленгликол е обикновения алкохол в максимално поносимите дози.
Алкохолът се приема изключително перорално. Той бързо се всмуква в стомаха (20 %) и тънките черва (80 %), като този процес е по-бърз при употреба на концентрати или на газирани напитки. Една малка част от алкохола се излъчва от организма непроменена, но основната част от него се метаболизира в черния дроб; в крайна сметка приетият алкохол изгаря и в този смисъл той може да се разглежда като една изключително калорична, макар и крайно непълноценна, храна. Организмът на средния европеец може да преработва 10 g алкохол в час, т. е. ако човек изпива 50 g концентрат или чаша вино в течение на два часа, той практически няма да се опияни.
От юридическа гледна точка е важно да се знае концентрацията на алкохол в кръвта; това има значение не само за тези, които са хванати да карат кола пияни. Тя може да се изчисли лесно като се раздели количеството изпит алкохол, приведен към 100 % алкохол, на тази част от телесното тегло, която го абсорбира - това е около 3/4 от теглото на мъжете или 2/3 при жените. Например изпиването на една бира от мъж, който тежи 80 kg, води до следния резултат: 25 g чист алкохол (5 % от 0.5 кg) разделени на 60 кg (3/4 от 80 кg) дават 0.4 g/kg което е 0.4/1000, или както се казва 0.4 промили. Тъй като алкохолът относително бързо се метаболизира, така пресметнатата концентрация отразява само началния момент след приемането на алкохол.


3. ЕФЕКТИ


Може да изглежда парадоксално, но фармакологичната основа на действието на такова просто и известно вещество все още не е напълно ясна. В по-старите книги се излага хипотезата, че алкохолът действува подобно на общите анестетици (етер, хлороформ и т.н.), които оказват неселективно влияние върху вискозитета на мембраните на нервните клетки. Промяната в мембраните влияе на функционирането на белтъците, които се намират в тях; в частност това са рецепторите на невромедиаторите. Много е вероятно, обаче, алкохолът и неговите метаболити директно да въздействуват върху някои рецептори и системи; във всеки случай той силно влияе на рецептора на GАВА, на NМDА-рецепторите и на ензима моноаминоксидаза. Трудно е да се прецени в каква степен тези фактори имат значение за ефектите на алкохола, но изглежда, че основно те се дължат на влиянието му върху рецепторите на GАВА, независимо по какъв механизъм се осъществява то.
Едно кратко и афористично обяснение на ефектите на алкохола е дадено в старата френска легенда за св. Мартен, който донесъл лозата във Франция. По време на своето пътешествие той първо я криел в костите на птица, после на лъв и накрая на магаре. По тази причина от виното хората първо запяват като птици, след втората бутилка те стават смели като лъвове, а накрая се превръщат в магарета. Подобни мъдрости има във фолклора на почти всички народи; древните гърци са изобразявали Дионис ту като весел и приветлив младеж, ту като разярено свирепо животно.
Едва ли има някой, който да не е наблюдавал себе си или други хора в най-различна степен на опиянение. Общоизвестно е, че алкохолът действува различно на различните хора, но въпреки това типичните му ефекти могат да бъдат свързани с неговата концентрация в кръвта. Човек чувствува лека възбуда и става бъбрив при концентрация 0.5-1 g/1; при 1 -1.5 g/1 повечето хора стават шумни и буйни, а по-късно сънливи; повече от 1.5 g/1 обикновено предизвикват гадене и повръщане, а често след това настъпва летаргия и ступор. Повече от 3 g/1 винаги води до загуба на съзнание, а при 5 g/1, ако не се вземат мерки, смъртта настъпва след 1 - 2 часа. Световният рекорд е 15 g/1; лекарите са положили огромни усилия, за да може шампионът да остане жив.
Интересно е, че влиянието на алкохола зависи не само от неговата концентрация, а от това дали тя се повишава или намалява; в първия случай човек се чувствува приятелски настроен, смел и весел, а във втория - уморен, злобен и депресиран. Този ефект е един от основните фактори, които подтикват да се пие още и още алкохол, за да се поддържат приятните усещания.
Алкохолът има дезинхибиращ ефект, т.е. под неговото въздействие човек е по-склонен да извърши неща, които много му се искат, но не му стиска. В тази връзка е и неговото свойство да бъде най-разпространената дрога на истината; както казва нашият народ "каквото е на трезвия на ума, това е на пияния в устата". Според различни проучвания между 20 и 40 % от самоубийците се осмеляват да предприемат тази стъпка едва след като изпаднат в състояние на опиянение.
Връзката между алкохола и насилието е общоизвестна, но този въпрос заслужава особено внимание, тъй като почти всички наркотици в едно или друго време са били обвинявани, че предизвикват насилие. Алкохолът е безспорен лидер в това отношение и причината за това не е само в неговото широко разпространение. Не е тайна, че много от нашите съвременници дълбоко в себе си са неудовлетворени от живота, разяждани от омраза и завист към тези, които по тяхно мнение са имали повече късмет - т. е. родени са с повече ум, красота и воля от тях. Подобна струна звучи повече или по-малко в душата на всеки от нас, но именно нейното заглушаване лежи в основата на всяко човешко общество. Когато дезинхибиращият ефект на алкохола свали забраните, дълго подтисканата агресивност излиза наяве. Жертви в такива случаи са обикновено близките на човека, обзет от прилив на алкохолно юначество - жена, деца, роднини и приятели; алкохолът е неизменен участник в почти всички съседски и роднински свади, които завършват с убийство - за примери вижте вестниците. Трябва да се подчертае, че алкохолът е само катализатор, а не непосредствена причина за агресивното поведение. Причините за насилието са в самите нас и зависят както от особеностите на характера на самия човек, така и от неговото социално положение и етническа принадлежност, т. е. те са почти изцяло в областта на психологията. Общо взето, бедните по-често стават агресивни под въздействието на алкохола от хората, принадлежащи към заможните слоеве на обществото. Пияните евреи много рядко стават буйни, докато индианците и другите латиноамериканци стават агресивни даже без видим повод. Това поведение отразява не толкова ефектите на самия алкохол, колкото общоприетите в дадената етническа или социална група стереотипи на поведение.


4. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ


Несъмнено е, че от всички вещества, описани в тази книга, алкохолът е това, което причинява най-сериозни лични и социални проблеми. По този въпрос има изписана планина от книги, но тук алкохолизмът ще бъде обсъден само в такава степен, че да може да служи като сравнение за другите видове зависимост, за които става дума на съответните места. Определението на СЗО за алкохолизма е следното: "Алкохолици са тези хора, които пият значително количество алкохол, чиято зависимост към него е достигнала такава степен, че имат забележими умствени разстройства, или това влияе върху телесното им и психическо здраве, отношенията им с другите хора и функциите им на социални и икономически субекти. Тук се включват също така и тези, които показват начални признаци на такова развитие."
От гледна точка на фармакологията алкохолът е изключително опасно средство; дозата, в която той проявява желаните си ефекти, е само 3 до 5 пъти по-малка от смъртната доза. Сред другите вещества, описани в тази книга, едва ли съществува такова, чийто терапевтичен показател да е толкова нисък. Единственият фактор, който донякъде намалява токсичността на алкохола, е неговото бързо разграждане в организма. Смъртта от алкохолно отравяне обикновено настъпва от парализа на дихателния център. У нас през 1994 г. от алкохолно отравяне са умрели 175 души, а още 131 души са умрели от случайно (какво ли ще рече това?) алкохолно отравяне.
Ефектите на хроничната употреба на алкохол засягат предимно черния дроб и нервната система. Хроничните алкохолици развиват цироза на черния дроб около 8 пъти по-често от останалите хора, като жените по-често стават жертви на цирозата от мъжете-алкохолици. Повредата на черния дроб отслабва имунитета, което прави организма по-уязвим към различни инфекции. Често се наблюдава дегенерация на сърдечния мускул; получава се нещо като сърдечна цироза. Алкохолът повишава вероятността за развитие на ракови заболявания; той отслабва тъканите и действува като канцероген, а освен това създава условия за проявата на други канцерогенни фактори.
Алкохолиците често страдат от липса на спомен за минали събития, загуба на способността за запомняне на нова информация и дезориентация. Тези симптоми са известни като психоза на Корсаков и са резултат от забелязаното от Вернике увреждане на някои части на мозъка, дължащо се на недостиг на витамин В1; често те се разглеждат като един синдром на Вернике-Корсаков. Освен него алкохолиците имат и други неврологични нарушения, които могат да достигнат до степен на алкохолна деменция.
Както правилно е отбелязал още крал Макбет, алкохолът "възбужда желанието, но отнема възможностите"; хроничните алкохолици стават импотентни и загубват интерес към секса. Отдавна се е смятало, че алкохолът лошо влияе на потомството; в древен Картаген на младоженците било забранено да пият, за да зачеват здрави деца. Системната употреба на алкохол от бременните жени води до раждането на деца със специфичен фетален алкохолен синдром (FAS). Неговите признаци са умствено изоставане, лоша координация, слаб тонус на мускулите, ниско тегло и малформации в различни органи; външно тези деца имат малки очи, спуснати клепачи и уродлива, приличаща на рибешка, уста. Установено е, че FAS е следствие от влиянието на алкохола върху формирането на кората на мозъка на човешкия зародиш; мозъчната кора на много от тези деца има само четири слоя клетки вместо нормалните шест и вероятно много от клетките в тях не са намерили своето нормално място. FAS е най-изучения случай на поведенческа тератогенеза; смята се, че около 0.2% от децата се раждат с този синдром; при около 2% от новородените той е по-слабо изразен.
Накрая, след всички тези ужаси не е излишно да се кажат и няколко добри думи за алкохола. У повечето хора умерената употреба на алкохол понижава риска от инфаркт и инсулт. Някои лекари го препоръчват в разумни количества на своите възрастни пациенти като средство за релаксация и за улесняване на заспиването. Действително, не е ясно с какво хапчето за сън, което има почти същия механизъм на действие и също така може да предизвиква физическа зависимост, е по-добро от една чаша алкохол преди сън.


5. АЛКОХОЛНА ЗАВИСИМОСТ


Практически всички хора, които системно пият, развиват толерантност към ефектите на алкохола. Дългогодишната употреба на значителни количества алкохол предизвиква силна физическа зависимост, но психическата зависимост към него се получава много по-бързо. Смята се, че около 10% от пиячите след време изпадат в сериозна зависимост, съпроводена с тежки абстинентни явления.
Първоначалните симптоми на абстинентния синдром се появяват около 10 часа след последната доза. При леките форми на алкохолизъм те се изразяват в напрегнатост и нарушения на съня. В по-тежки случаи към това се добавят двигателна възбуда и треперене; освен тях могат да се появят мускулни спазми, гадене, повръщане, изпотяване, аритмия. Около 5% от алкохолиците след около 2 дни развиват още по-тежки симптоми, познати като делириум тременс (Delirium tremens). Това състояние се характеризира с възбуда, дезориентация и халюцинации; последните обикновено включват плъхове, прилепи, насекоми и т. н. и като цяло са ужасяващи. До началото на века смъртността сред тези, които са изпаднали в делириум тременс, е достигала 40%, но сега благодарение на напредъка на медицината тя е много по-ниска. Първите мерки се състоят в замяната на алкохола с някой от съвременните депресанти, най-често диазепам. Някои учени изказват мнение, според което сутрешният махмурлук може да се разглежда като мини-абстинентен синдром; важен аргумент в подкрепа на тази теория е общоизвестната бирена терапия на махмурлука.
Съществуват две основни гледни точки относно това, какво представлява алкохолизма. Според първата от тях, това е болест като всички останали, а алкохолиците са жертви на своята физиология и са безпомощни да контролират поведението си. Многочислени изследвания са показали, че действително съществуват много големи разлики в склонността на различните хора да станат алкохолици, като това силно зависи от тяхната наследственост, пол, расова принадлежност и от характера на личността им. От друга страна, досега никой не е могъл да определи ясно физиологичната природа на алкохолната болест. Другият подход към алкохолизма го третира както зависимостта към всички вещества като опиатите, стимулантите, никотина и т. н.; според него в основата на зависимостта лежи способността на алкохола да действува като положителен стимул, което подтиква към употребата му.
Тъй като все още няма съгласие по въпроса какво точно е алкохолизма и защо въобще хората пият, то съществуват и много подходи към лечението на алкохолиците. Първата стъпка е преодоляването на физическата зависимост, ако тя е силно проявена. Успехът на последващото лечение зависи много от личността на човека и от това доколко използуваният подход съответствува на неговия характер - различните методи влияят твърде различно на различните хора. Методите, основани на предположението, че алкохолизмът е болест, включват преди всичко промени в диетата с цел да се възстанови нормалното функциониране на организма, но това не е лечение. Смята се, че терапията има смисъл, единствено ако след това човек напълно се въздържа от алкохол; най-крайно тази гледна точка е изразена от организацията Анонимни алкохолици (АА), според която "няма излекувани алкохолици, а само непиещи алкохолици". Поведенческият подход пък набляга на психологическото въздействие, чиято цел е възстановяването на нормалните навици на човека, изпаднал в зависимост от алкохола. Съществуват много различни методи, които се движат между тези крайности, но във всички случаи те имат успех предимно сред алкохолиците, които имат добро социално положение, на което държат, и силна подкрепа от страна на семейството. За да се помогне на хората, които се лекуват, да се въздържат от употребата на алкохол, се предписва приемането на препарати (антабус и др.), които причиняват неприятни усещания при употреба на алкохол, като по този начин създават отрицателен условен рефлекс към алкохола. Този метод се използува с умерен успех в лечението на алкохолизма отдавна, а от известно време намира приложение и при лечението на опиатната зависимост.




СЕДАТИВНИ СРЕДСТВА


Барбитуратите, бензодиазепините, метаквалонът и още много други синтетични препарати се употребяват широко в медицината като успокоителни (седативни, транквилизатори) и сънотворни (хипнотични) средства, както и при лечението на епилепсията. Някои от тях се използуват съзнателно за предизвикване на състояние, подобно на опиянение, но тези случаи са относително редки в сравнение с широката им хронична употреба, която само донякъде е оправдана от медицински съображения. Те могат да бъдат много полезни, но случаите, в които използуването им е действително належащо, като че ли не са чак толкова много; при повечето хора психотерапията или просто разговорът с приятел имат много по-добър и траен успокояващ ефект. Много лекари у нас предписват успокояващи средства при най-малкото оплакване от безсъние или нервност със същата лекота, с която преди един век се е предписвал опиум. Тази лекота създава у хората впечатлението, че става дума за относително безопасни средства, и те започват да си ги купуват и вземат сами. Транквилизаторите са особено популярни сред жените на възраст около 50-те, за които успокояващото хапче е това, което е за техния мъж вечерната ракия със салатка. В очите на много хора хапчето изглежда по-приемливо от алкохола, но при неразумна употреба то може да доведе само след няколко месеца до явно изразена зависимост - при това много по-бързо и неусетно, отколкото алкохола.
Смята се, че само у нас хората, зависими от тях, са не по-малко от 50000 души. Алкохолът е донякъде опитомен от съвременната цивилизация и всеки знае, че ще си има сериозни проблеми, ако бъде хванат да кара кола пиян. Другите седативни средства, обаче, представляват една скрита опасност, тъй като тези, които под тяхното въздействие са със занижена работоспособност или даже обществено опасни, са много по-трудно откриваеми. Това е един социален проблем, който на практика е не по-малко сериозен от търговията и употребата на забранени вещества, но за който по-рядко се говори - най-вероятно поради това, че хората, които системно употребяват алкохол и транквилизатори, обикновено са на възраст, в която вече са се утвърдили като стълбове на обществото.
Често опиатите се обвиняват, че водят до деградация на интелекта, но този мит не почива на реални факти и е почти изцяло продукт на страха - впрочем напълно основателен, с който повечето хора се отнасят към употребата на опиати. Огромната част от легално продаваните успокояващи средства, обаче, при хронична употреба наистина водят до необратима интелектуална деградация; в това отношение те по нищо не се отличават от своя прародител - алкохола.
Общото между повечето седативни средства е, че те значително приличат на алкохола по своето действие; сходството в механизма им на действие личи от това, че между тях има кръстосана толерантност. Те оказват въздействие върху рецепторите на GАВА в мозъка и подтискат ЦНС. В края на тази глава са описани и някои други средства със седативен ефект, които действуват по различен начин. Сред тях трябва да отбележим естествената аминокиселина триптофан и нейния метаболит мелатонин, които засега се смятат за относително безопасни успокоителни и сънотворни средства.


1. БАРБИТУРАТИ


Под това име са известни производните на барбитуровата киселина, която е синтезирана за пръв път от Адолф фон Байер през 1864 г. Съществуват няколко легенди за това, защо Байер е дал такова странно име на новополученото вещество. Според една от тях събитието е станало в деня на св. Барбара, а според друга то идва от името на една мюнхенска келнерка, от чиято щедро подарена урина Байер получил карбамида, който му бил нужен за синтеза. Байер по-късно получил Нобелова награда по химия за цялостния си принос в органичния синтез. През 1882 г. бил синтезиран първия барбитурат, наречен барбитал, а един друг Нобелов лауреат - Емил Фишер, през 1912 г. синтезирал употребявания и днес фенобарбитал. В началото на века седативният и антиконвулсантен ефект на барбитуратите ги направили популярни сред лекарите; те станали едни от първите широко известни синтетични лекарствени средства. В наше време барбитуратите в голяма степен са отстъпили мястото си на по-безопасни средства, но фенобарбиталът все още успешно помага на епилептиците.
Най-разпространена е системната употреба на относително неголеми дози; тя започва след като към барбитуратите, вземани като успокоително или сънотворно средство, се създаде зависимост. В много от лекарствата, продавани у нас, се съдържа фенобарбитал; пример за това е популярният седалгин-нео. Тези лекарства често съдържат кодеин, кофеин и други вещества, към които също се създава зависимост; по този начин човек може да изпадне едновременно в няколко различни вида зависимост.
По-рано барбитуратите са имали свои сериозни почитатели и преди половин век в някои страни една значителна част от произведените барбитурати са попадали на нелегалния пазар. При венозна инжекция те не предизвикват истинска еуфория, а по-скоро чувство на тежест и откъснатост, затова даже сред дрогаджиите е разпространено мнението, че тези, които вземат барбитурати венозно, са своего рода мазохисти. Понастоящем те рядко се вземат самостоятелно и се използуват предимно в комбинация с опиати или стимуланти. Някои наркомани ги добавят към нискокачествената дрога, за да я подобрят, или пък към кокаина или амфетамините, за да смекчат неприятните им странични ефекти; впрочем, и двете комбинации са още по-опасни от чистите дроги.
Всички барбитурати имат много сходен ефект, който се различава само по продължителност. Споменатият фенобарбитал (луминал) е много продължително действуващ - 8 до 12 часа. Най-широка немедицинска употреба имат барбитуратите със средна и малка продължителност на действие, между тях най-известните са амо-, пенто- и секобарбитал. Съществуват препарати с изключително кратко действие - 5 до 30 минути. От тях Най-известен е тиопентал-натрий, който се прилага венозно и се използува за наркоза в хирургията. Ако вярваме на авторите на шпионски и криминални романи, този препарат намира приложение най-вече за упояване на невинни жертви и като дрога на истината.
Като цяло ефектът на барбитуратите много прилича на този на алкохола; те са просто още един начин да станеш пиян. Доза от 150 mg, взета на празен стомах, предизвиква веселие и загуба на координация в движенията. Доза от 400 до 700 mg води до сериозна интоксикация, която се характеризира с олюляване, затруднен говор, загуба на контрол върху емоциите и често агресивно поведение. Много от тези ефекти, както при алкохола, зависят от характера на личността и от обстоятелствата; от една и съща доза човек може, ако е в компания, да стане буен, но ако е сам, по-скоро ще заспи. След употребата им на сутринта настъпва най-обикновен махмурлук.
Барбитуратите са особено опасни за около 2% от хората, които имат свръхчувствителност към тях, но и за останалите те са силно токсични. По тази причина вероятността за смърт от свръхдоза барбитурати е относително голяма. Смъртната доза LD-50 се оценява на около 5000 mg; смъртта настъпва от спиране на дишането. Ефектът на алкохола и барбитуратите е адитивен, което значи, че при съвместната им употреба токсичната доза още повече намалява. Опасността се засилва от това, че човек, чийто разум вече е замъглен от барбитурата, не осъзнава ясно опасността, която крие употребата на алкохол. Високата токсичност прави барбитуратите предпочитано средство за самоубийство и вероятно десетки хиляди хора годишно ги използуват за тази цел. Самоубийците предпочитат бързодействуващите препарати, тъй като от тях смъртта настъпва бързо и няма време за медицинска намеса. Независимо от това смъртността от този тип отравяния в някои страни като Дания е сведена до по-малко от 1 % в резултат на натрупания голям опит в лечението им.
Хроничната употреба на барбитурати води до раждането на деца с отклонения, подобни на FAS.
Към барбитуратите може да се създаде значителна толерантност. У нормален човек доза от 150 mg може да доведе до сериозна загуба на координация, но тези, които са развили толерантност, могат да ходят и да говорят без съществени проблеми даже след доза от 2000 mg. Към антигърчовия ефект на барбитуратите не се създава толерантност, затова те могат продължително да се вземат от епилептиците и при това да остават ефективни. Най-бързо се създава толерантност към техните психологически ефекти, но по-слабо към токсичността им. Вследствие на това увеличаването на дозата за постигане на същия ефект много я доближава до леталната доза.
Барбитуратите предизвикват силна зависимост; физическата зависимост към тях се развива много по-бързо, отколкото към алкохола, а психическата зависимост - още по-бързо. Техният абстинентен синдром много прилича на алкохолния и се изразява в треперене, безпокойство, безсъние, гадене, делириум и гърчове. Тези гърчове приличат на познатия от епилепсията grand mal и, ако не се вземат мерки, могат да доведат до смърт. Делириумът може да продължи до 10 дни и се характеризира с халюцинации, дезориентация, объркване и страх; той е почти пълно копие на алкохолния делириум тременс. Абстинентният синдром отзвучава за около 2 седмици, но още няколко месеца след това се чувствува мускулна слабост. Тези симптоми са типични, ако дневните дози са били около 800 mg и повече; при дневни дози под 400 mg абстинентният синдром протича по-леко. В медицината рядко се предписват дози, по-големи от 100 mg дневно, но често хората, които вземат барбитурати, сами започват да увеличават дозата и по този начин изпадат в сериозна зависимост.


2. МЕПРОБАМАТ ТАЛИДОМИД, МЕТАКВАЛОН


Отдавна са били правени опити барбитуратите да бъдат заменени с по-безопасни средства, но без особен успех. Преди време са били използувани като сънотворни и седативни средства хлоралхидрат, паралдехид, а по-късно мепробамат (транквилан, милтаун). Към тях също се създава зависимост и в една или друга степен те също са били предмет на извънмедицинска употреба. Сред многото небарбитуратни седативни средства трябва да споменем препарата талидомид (контерган), който вече не се употребява. но е останал пример за това, до какво може да доведе масовото използуване на лекарствено средство, което не е достатъчно добре изследвано за възможни странични ефекти.
През 1957 г. талидомидът бил пуснат на пазара като успокоително и сънотворно средство, подходящо за бременни жени. Рекламите внушавали, че той е напълно безопасен; една от тях показвала засмяно бебе, което се протяга към шишенцето талидомид в домашната аптечка. Постепенно обаче, в Западна Европа, Япония и Австралия започнали масово да се раждат деца с ужасни уродства - без ръце и крака; само по една случайност лекарството не било прието за употреба в САЩ. До 1961 г., когато то било забранено, се родили почти 10 000 жертви на талидомидния синдром. След продължителен съдебен процес фирмата Gruenenthal била осъдена да им плати огромни обезщетения. Единственият спечелил от тази история е Артър Хейли, който я използувал за написването на поредния си бестселър “Силнодействуващо лекарство”.
Цялата вина за случилото се била стоварена върху фирмата-производител, но нещата не са толкова прости. За нейно оправдание трябва да се каже, че тя направила всички общоприети тогава тестове за тератогенност върху опитни животни и те били отрицателни; талидомидът по една нещастна случайност е тератогенен само за хора. Този факт ни предупреждава, че не е изключено подобно нещастие да се повтори в бъдеще с някой друг нов препарат. Определена вина носят майките, които без да се замислят, са посягали към аптечката за поредното хапче, което да им успокои нервите; вина имат и лекарите, които често са им го предписвали без за това да има особена нужда. След тази трагична история отношението към вземането на какви да е средства по време на бременността е станало много по-внимателно - или поне в развитите страни е така.
Все още широко се използува един друг препарат с доста странна биография - метаквалонът (дормутил). Той бил синтезиран в Индия в рамките на една програма за борба с маларията, но се оказало, че е добро приспивателно и седативно средство. Не е ясно от къде е тръгнала мълвата, но метаквалонът придобил репутация на афродизиак. През 60-те години употребата му в Германия, Великобритания и Япония достигнала епидемични размери и, макар че върхът на неговата популярност е вече отминал, и днес в някои страни той все още е много използуван като сексуален дезинхибитор. В САЩ той е забранен за медицинска употреба, но силното търсене е стимулирало нелегалното му производство. Поради лесното получаване на метаквалона то е взело големи размери и за да се попречи на това производство, химикалите, от които той се синтезира, са поставени под контрол.
Според едно популярно изказване "метаквалонът е направил за прелъстяването това, което е направил МакДоналд'с за хамбургерите". Метаквалонът (love drugs, ludes, vitamin Q) се употребява най-вече от жени, които в компания или в интимна обстановка не могат да се отпуснат и да се държат свободно и естествено. Мъжете, които по принцип имат по-малко сексуални задръжки, не харесват много ефекта му, тъй като той определено понижава сексуалните им възможности. Скептиците направо твърдят, че влиянието на това магическо любовно средство не се различава от това на чашка алкохол, и по всичко изглежда, че са прави. При приемане във високи дози метаквалонът предизвиква лека еуфория, понижаване на чувствителността към болката и чувство за боцкане в пръстите, езика и устните. Той се използува често от наркоманите за засилване на ефекта от слабия хероин, както и от тези, които са на метадонова терапия, тъй като самият метадон не предизвиква еуфория.
При продължителна употреба метаквалонът води до физическа зависимост. По-често срещани са леките форми на абстинентния синдром, които протичат за няколко дни и се изразяват в безсъние, нервност и раздразнителност. Известни са доста смъртни случаи от сврьхдози метаквалон, като в почти всички случаи причина затова е било съвместното му приемане с алкохол.


3. БЕНЗОДИАЗЕПИНИ


Откриването на свойствата на бензодиазепините е една типична за медицинската химия история, в която случайността играе не по-малка роля от целенасоченото търсене. Първите съединения от този тип били получени още преди Втората световна война от полския химик Лео Щернбах, който търсел нови багрила. Щернбах бил евреин, но успял да избяга навреме от нацистите и постепенно се добрал до САЩ. Там той започнал работа във фармацевтичната фирма Hofmann - La Roche, където между другото синтезирал хинуклидилбензилата (виж глава Делирианти.) През април 1957 г. Щернбах решил да направи пролетно почистване в лабораторията си, която била задръстена от шишенца и колби с разни течности и кристали. Между многото други вещества той забелязал синтезирания преди години хлордиазепоксид, който събирал прах на рафта. По същото време фирмата провеждала систематично търсене на нови психоседативни средства и той решил да го изпрати за изследване - повече за да отбие номера, отколкото на сериозно. Той си обещал повече да не се занимава с тези безперспективни вещества, но само след няколко дни се появили първите интересни резултати. Когато по-късно попитали Щернбах защо е избрал именно хлордиазепоксида от цялата купчина химически боклук, той отговорил съвсем честно: "Ами, той имаше такива красиви кристали".
Хлордиазепоксидът (либриум, дизепин, елениум) бил първия успешен препарат от тази група. След него се появили много бензодиазепини, сред които най-популярен е диазепамът (реланиум, Валиум, сибазон). Други препарати от тази група са оксазепам, медазепам (рудотел), нитразепам (могадон, радедорм), темазепам, флунитразепам (рохипнол), алпразолам (ксанакс). Бензодиазепините са се превърнали във фармацевтичен хит и с досадна периодичност на пазара се появяват нови техни производни, които се рекламират от своите производители като поредното и единствено успокоително средство, което няма странични ефекти и не създава зависимост; последният пример е популярния напоследък бромазепам (лексотан). Здравият разум подсказва - и практиката го доказва, че новите бензодиазепини не се отличават съществено от старите.
Основната употреба на бензодиазепините е медицинска и най-вече околомедицинска, а типичният им почитател е жена около 50-те, която има сериозни житейски проблеми. За популярността им допринася не на последно място и широко разпространеното заблуждение, че към тях не се създава зависимост: "Ама на мен ми казаха, че към лексотана не се привиква." Навсякъде в развитите страни продажбата на бензодиазепини строго се контролира; у нас доскоро те се продаваха практически безконтролно, но напоследък има опити - засега не особено успешни - това положение да се промени. Бензодиазепините се употребяват и от наркоманите; смята се, че те усилват ефекта на опиатите и лабораторните изследвания показват, че това действително е така. Примесите, които производителите на бензодиазепини специално слагат, за да попречат на венозната употреба на таблетките, разрушават вените на наркоманите до такава степен, че са известни много случаи на хора, чиито крайници е трябвало да бъдат ампутирани.
Лекарствените препарати от тази група се използуват за борба с безсънието и като анксиолитици - средства за преодоляване на чувството на страх и безпокойство. Техният анксиолитичен ефект се проявява само у тези, които действително изпитват страх и несигурност; у нормалните хора те предизвикват чувство на умора и отпускане, което по-скоро им е неприятно. Понякога диазепамът предизвиква на пръв поглед парадоксална реакция, характеризираща се с агресивност и склонност към насилие; още по-често това се случва при употребата на нитразепам и флунитразепам. Дезинхибиращото им действие често се изразява в чувство на неуязвимост и всесилие, което води до антисоциално поведение. Това се случва с хора, които в нормални условия подтискат чувствата си на враждебност към другите, у които отпускащият ефект на бензодиазепините сваля забраната за проява на дълго подтисканата агресивност.
Интересно е, че едно вещество със сходна на бензодиазепините структура е антагонист на ефектите на алкохола и другите описани дотук седативни средства, тъй като пречи на свързването им с рецептора на GАВА. Този препарат, наречен Ro 15-4513, практически напълно ликвидира външните прояви на алкохолното опиянение. Много хора вероятно биха желали да имат подобно средство за бързо и пълно изтрезняване, но то не е пуснато в продажба. тъй като използуването му крие сериозна опасност. Под неговото въздействие човек не усеща токсичното влияние на алкохола и така може неусетно да умре от алкохолно отравяне. Съществува и специфичен антагонист на бензодиазепините - флумазенил (анексат); той се използува за откриване на бензодиазепиновата зависимост, тъй като у хората, които имат такава, предизвиква силна абстинентна реакция.
Главната причина бензодиазепините да изместят барбитуратите в медицинската практика е в значително по-ниската токсичност на първите - терапевтичният им показател е над 200. Малко вероятно е да настъпи смърт от свръхдоза бензодиазепини, но те силно увеличават токсичните ефекти на алкохола и барбитуратите. Независимо от относително ниската си токсичност, диазепамът е популярен сред самоубийците, които по навик се тровят с тези успокоителни средства, които са им под ръка; въпреки че тези опити относително рядко водят до смърт, те създават доста работа на Бърза помощ.
Вредните ефекти от дълговременното използуване на бензодиазепини никак не бива да се подценяват. Даже еднократното им приемане забележимо понижава работоспособността. Много показателно е едно сравнително изследване на хора, които хронично употребяват бензодиазепини с такива, които употребяват опиати; неочаквано се оказало, че хората от първата група показват забележимо намаление на мисловните възможности, докато вторите са практически неотличими от нормата. Продължителната употреба на бензодиазепини, като оставим настрана зависимостта, може да доведе до резки промени в настроението и поведението, параноя и агорафобия.
Препаратите от тази група имат тератогенен ефект. Децата, родени от майки, които системно са употребявали бензодиазепини по време на бременността, могат да се родят с малформации и отклонения в нервната система; тези деца се познават по безизразното лице.
Бензодиазепините се използуват в медицината от 60-те години, но вече се осъзнава сериозно, че те също предизвикват физическа зависимост. Според някои изследвания около 20 % от хората, които започват да вземат бензодиазепини, се пристрастяват в една или друга степен към тях. Абстинентният синдром след продължителна употреба на големи дози прилича на барбитуратния, описан по-горе, и продължава около 2 седмици, но тези случаи са много редки. Продължителното приемане на относително ниски дози, което е много по-разпространено, води до по-слабо изразен, но много по-продължителен абстинентен синдром. Неговите симптоми възникват в течение на 1 - 2 седмици; те включват безпокойство, паника, аритмии, мускулни спазми, високо кръвно налягане, проблеми с паметта и съсредоточаването, чувство за нереалност и повишена чувствителност към светлина и звуци. Тези симптоми се усилват и намаляват циклично и в течение на около 2 месеца постепенно изчезват.


4. GABA и GHB


Алкохолът и всички описани дотук седативни средства оказват своето действие като взаимодействуват с различни регулаторни участъци на рецептора на гама-амино-маслената киселина - GABA. Известен анксиолитичен ефект има и самата GABA; в някои страни тя се предписва от лекарите като алтернатива на бензодиазепините, за която се смята, че не води до пристрастяване. Един от пациентите описва действието и така: "Пълно спокойствие; вече не се нервирам от глупости. Спя като пън и (?!) помня сънищата си." GABA се смята за ноотропно средство, тъй като, за разлика от другите анксиолитици, продължителната и употреба в умерени дози подобрява мисловните процеси и паметта и стимулира интелекта. Освен това, тя има антихипоксично действие и помага за възстановяването на мозъка след прекаран инсулт или след отравяния с алкохол, опиати и др. под. Начинът, по който GABA въздействува, е не съвсем ясен, тъй като тя, доколкото е известно, не може да прониква в мозъка.
През 60-те известният френски психиатър Анри Лавори потърсил подобни на GABA вещества, които могат да преминат през кръвно-мозъчната бариера; в хода на тези изследвания били открити ефектите на нейния естествен метаболит - гама-хидрокси-маслената киселина. В практиката се използува нейната натриева сол под различни имена - натриев оксибутират, натриев хидроксибутират, а най-кратко - GHB. До неотдавна GHB намираше приложение като операционен анестетик, но поради това, че ефектите му понякога са непредсказуеми, вече почти е излязъл от употреба. Поради благоприятното съчетание на ред свойства той се е използувал и за облекчаване на раждането. Между другото, било забелязано, че GHB силно увеличава секрецията на растежен хормон от хипофизата, което по едно време го направило популярен сред посетителите на салоните за боди билдинг. Причината да отделяме толкова внимание на GHB е в това, че в последните години неговата употреба взривно нараства; той придоби известност като течен екстази (liquid ecstasy). Дълги години GHB се смяташе за безопасно лечебно средство, но след като излезе на улицата, в пресата, особено в Америка, се вдигна голям шум и той бе забранен като опасен наркотик.
Както бе казано, GHB, макар и в малко количество, се съдържа в организма, тъй като е естествен метаболит на GABA Действието му вероятно е свързано с влияние върху системите, които са зависими от GABA. В крайна сметка, седативният ефект на GHB е свързан с намаляване на отделянето на допамин в мозъка, но след прекратяване на действието му натрупаният допамин излиза, което пък води до забележима стимулация. Това, както и много други неизучени досега взаимодействия, правят ефектите на GHB интересни и специфични.
Единствен начин на извънмедицинската употреба на GHB е пероралният; ефектът му настъпва след около 1/2 час и продължава около 3 часа. В дози около 1 g GHB релаксира и предизвиква лека еуфория. Той води до снемане на задръжките, но, за разлика от алкохола, не води до агресивност - хората стават дружелюбни и бъбриви; по това GHB наподобява на екстази. По-големите дози (около 2.5 g) действуват сънотворно; смята се, че сред другите сънотворни средства GHB най-малко нарушава естествената структура на съня. Интересно е, че сънят може да настъпи съвършено внезапно, което може да хвърли в паника околните, ако те не знаят за какво става дума. Друго предимство на GHB пред алкохола е, че на сутринта няма махмурлук, а някои даже се чувствуват освежени и енергични; причината за това е в отделянето на натрупания през нощта допамин. Поради същата причина, обаче, много хора се будят много рано сутринта или още през нощта; този ефект е най-изразен след употреба на високи дози.
GHB има репутацията на секс-дрога, за което най-голямо значение има дезинхибиращия му ефект, съчетан с повишената чувствителност към докосване. Освен това, GHB, за разлика от другите седативни средства, не подтиска ерекцията, а при някои мъже - даже напротив. Действието на GHB много зависи от дозата, която е силно индивидуална. Разказва се забавната история за един мъж, който изглежда е прекалил с дозата; той внезапно заспал, докато извършвал съпружеските си задължения, с което хвърлил в ужас жена си.
Ако отворим справочниците по фармакология, ще прочетем, че "GHB е малко токсичен", а също така, че "препаратът оказва антихипоксично действие и повишава устойчивостта на организма, в това число на тъканите на сърцето, мозъка и ретината на окото, към кислородна недостатъчност. Оказва и противошоково действие." Независимо от това, извънмедицинската употреба на GHB крие известни опасности. В някои случаи хроничната употреба на GHB е довела до възпаления на стомаха и червата. Както всички депресанти, GHB усилва токсичните ефекти на алкохола; съчетан с едно здраво напиване, той може да бъде смъртно опасен. В много големи дози (повече от 3 g) GHB води до подтискане на дишането и кома, а често и до конвулсии; последното е особено опасно за епилептиците, у които даже умерени дози могат да предизвикат голям епилептичен припадък (grand mal). Известните досега около 10 смъртни случая са следствие на употребата на твърде много GHB съвместно с алкохол и неизвестно още какво; сред тях има и един епилептик. Привържениците на GHB смятат, че той е бил съзнателно диаболизиран, както всичко свързано с алтернативната култура. В това като че ли има голяма доза истина, тъй като GHB не изглежда да е по-страшен от алкохола и другите седативни средства.
Засега не са известни хора, изпаднали в специфична зависимост от GHB, но това е вероятно само въпрос на време. Употребата му предизвиква известна толерантност, а между алкохола и него съществува кръстосана толерантност, което показва, че и той не е много по-различен от другите депресанти. Някои алкохолици в САЩ и Европа са преминали от алкохол на GHB, тъй като смятат, че той, ако и да не ги избавя от тяхната зависимост, е по-слабо токсичен и има по-малко неприятни ефекти.


5. АНТИПСИХОТИЦИ, АНТИХИСТАМИНИ,ВАЛЕРИАН И Т. Н.


Антипсихоптици, небролептици или големи транквилизатори се наричат средствата, които се използуват в психиатрията за подтискане на проявите на шизофренията и другите остри психози. Най-древното от тези средства е резерпинът. Този алкалоид е намерен в индийското растение Rauwolfia serpentina, което от хилядолетия се използувало за успокояване; някои майки в Индия давали екстракт от рауволфия на твърде ревливите бебета. Резерпинът бил въведен в психиатрията в началото на 50-те, но бързо бил изместен от по-добри синтетични препарати. Всички средства от този тип намаляват концентрацията на допамин в мозъка; смята се, че именно излишъкът на допамин е главната причина за възникване на психозите. В по-големи дози те водят до силна летаргия; авторът е участвувал в научен експеримент със синтетичния препарат промазин и може да потвърди, че преживяването е още по-малко приятно, отколкото интересно. Практически няма нормални хора, които биха определили ефекта на антипсихотиците като привлекателен и затова те не се употребяват извън медицината. Единствените, които са могли да оценят това странно състояние на вцепененост, са отшелниците в древна Индия, които понякога използували рауволфията за да се откъснат от грешния свят. Известно е, че и Махатма Ганди е пиел отвара от рауволфия за тази цел.
Антихистамините са една голяма група лекарствени средства, които се използуват преди всичко за борба с алергията; алергичната реакция на организма се осъществява чрез отделянето на хистамин, а тези вещества се явяват негови антагонисти. Много от тях имат изразени свойства на холинолитици и, подобно на скополамина, се използуват за подтискане на симптомите на морската болест. Хистаминът изпълнява функции на медиатор в нервната система и би могло да се очаква, че някои от тези препарати ще въздействуват върху психиката. Действието на антихистамините е многостранно, а ефектите им върху психиката често се проявяват даже при употребата им в терапевтични дози. Добре известно е, че приемането на известния у нас алергозан води до изпадане в състояние на отпуснатост и сънливост; хората, които приемат подобни препарати, не бива да карат кола или да работят с машини, които изискват бърза реакция. Извънмедицинската употреба на антихистамини е много рядка, но е известно, че те понякога се използуват от наркоманите за да засилят ефекта на опиатите.
Съществуват още много средства, чиято популярност ту нараства, ту почти изчезва. От векове млечният сок на дивата маруля (различните видове Lactuca) се е използувал в народната медицина като успокояващо и сънотворно средство. В изсушен вид той представлява нещо подобно на опиум, но не съдържа никакви опиати. Под името марулен опиум (lettuce opium) той се продава свободно в САЩ и Европа и се яде или се пуши подобно на хашиш. Върхът на неговата известност вече е отминал, тъй като ефектът му не е особено силен; по тези причини не са били предприемани мерки за забраната му. Екстрактът от корени на валериана оказва възбуждащо влияние на котараците, но за хората е слабо седативно средство. Любопитно е да отбележим, че гангстерите от 30-те години правели миризливи бомби от валериан, които използували при нападения на ресторанти и магазини, поради което в САЩ това относително невинно средство е било забранено. Впрочем, последните изследвания показват, че валериановият екстракт не е напълно безвреден; някои негови съставки са цитотоксични и при продължителна употреба биха могли да доведат до развитие на рак. Опасността от валериана е твърде хипотетична, но тези данни показват, че и у най-безопасните средства могат да бъдат открити неподозирани вредни ефекти.


6. ТРИПТОФАН И МЕЛАТОНИН


Накрая, трябва да споменем аминокиселината триптофан, която е предшественик на невромедиатора серотонин, който от своя страна влияе на настроението, съня и апетита. Триптофанът има антидепресивно действие, но не води до възбуда, а просто подтиска напрежението и безпокойството. Той понижава чувствителността към болката и подтиска апетита. Известно е, че приемането на екстази води до силно изчерпване на запасите от серотонин в мозъка, затова Триптофанът се препоръчва за смекчаване на махмурлука след употреба на екстази. Триптофанът има известно сънотворно действие и подобрява съня.
Всеки от нас познава един начин, по който да засили синтеза на серотонин - сладкия десерт. Захарта, и въглехидратите въобще, активират секрецията на инсулин, който от своя страна засилва метаболизма на аминокиселините - с изключение на триптофана. Той от своя страна, освободен от конкуренцията бързо прониква в мозъка и се превръща в серотонин, който ни доставя приятно настроение. Този начин, обаче, е свързан с изяждането на много сладки неща и води до напълняване. Много по-просто е да се взема на празен стомах триптофан; без особени последствия може да се приема по 15 g на ден, а тези, които не могат да си позволят подобен разход, могат да обърнат по-голямо внимание на храните, които го съдържат в голямо количество - сирене, мляко, месо, риба, пуйка, банани, фурми и т.н.; чашата топло мляко съдържа достатъчно триптофан и е най-безвредното сънотворно средство.
Трябва да напомним, че серотонинът има отношение не само към съня и настроението, но участвува в обработката на сетивната информация; знае се, че повечето класически халюциногени влияят именно върху неговите рецептори. Вероятно по тази причина при употребата на големи дози триптофан като сънотворно средство често се наблюдават някои симптоми, типични за халюциногените - настръхваме и повишаване на зрителната активност, която може да стигне до геометрични халюцинации. За разлика от силните халюциногени, обаче, това състояние бързо преминава в сън.
Ефектът на триптофана върху съня се осъществява по схемата: триптофан -> серотонин -> мелатонин. Количеството на мелатонина в организма рязко нараства с настъпването на тъмнината; това, както и други наблюдения, водят до предположението, че той изглежда е естествения хормон на съня. В много страни напоследък като сънотворно средство се използува самият мелатонин; за неговата популярност много спомага умелата реклама. Той се употребява най-вече от бизнесмените и пилотите, които често сменят часовите пояси и объркват нормалните си биологични ритми. Един от хората, които го използуват, описва действието му така: "Той ме прави сънлив - нито гроги, нито интоксикиран, нито пропадащ в съня - просто обикновено уморен, както се чувствуваш след един дълъг, но добър ден. Тази сънливост е приятна и със сигурност не прилича на тази, причинена от бензодиазепини, опиати, барбитурати или алкохол." При употреба на мелатонин сънищата стават по-ярки и причудливи.
Някои учени отиват много по-далече от несъмнените сънотворни свойства на мелатонина и направо обявяват, че той е най-сигурното, най-безвредното и т.н. средство против всички болести, което удължава живота; впрочем, както личи от досегашните данни, тези твърдения са, меко казано, преувеличени. Отдавна е известно, че мелатонинът подтиска развитието на половите жлези, а мишките, хранени редовно с мелатонин, живеят по-малко от контролната група, тъй като умират по-често от тумори на тези жлези. Мелатонинът има още едно интересно свойство - да избелва кожата, така че за ефектите от неговата продължителна употреба питайте Майкъл Джексън.




КЛАСИЧЕСКИ ОПИАТИ


Думата наркоман у повечето хора се свързва с образа на мръсен, изпит субект с блуждаещ поглед, който си инжектира хероин във вените, а в свободното си време ограбва аптеките или проституира; за разлика от много други мнения, тази картина не е чак толкова далече от реалността. Хората, които употребяват опиати, най-често хероин, са само една нищожна част сред тези, които използуват психоактивни вещества. Причините, поради които те привличат такова голямо внимание, се крият в особеностите на тяхната дрога, която много бързо ги подчинява на своята власт. Опиатите сами по себе си рядко убиват; те просто налагат един начин на живот, който почти неизбежно води до болести и ранна смърт. Този стил на живот се определя както от техните свойства, така и от отношението, което е имало всяко едно общество към употребата им. Историята на опиатите - изпълнена с недоразумения, предразсъдъци, лъжи и надежди - заслужава особено внимание.


1. ИСТОРИЯ


Опиумът - личното лекарство на Господ - е познат на човечеството от незапомнени времена. Макови главички са намерени в погребенията на неандерталците на много места в Европа и Азия. Предполага се, че родината на опиумния мак е някъде в Предна Азия. В шумерски идеограми от преди 5000 г. макът е обозначен като цвете на радостта. Още преди повече от 3000 г. макът се разпространил в Египет и Гърция; за него се споменава в папируса на Еберт - древноегипетски медицински трактат от 16 в. пр. Хр. Някои учени смятат, че описаното от Омир питие, дадено на Елена, за да забрави мъката, е съдържало опиум. Има даже спекулации относно "оцета смесен с жлъчка", който дали на разпнатия Исус (Матей, 27:34), тъй като староеврейската дума за жлъч (rosh) означава и опиум, а оцетът е идеално средство за екстракция на морфина от опиума.
В античния свят опиумният мак е бил символ на вечния сън и често се е изобразявал в надгробните паметници. Гръцката богиня на земеделието Деметра се изобразявала с житни класове и узрели макови глави. Има неясни сведения, че спартанските войници преди битка ядяли макови глави, които ги правели нечувствителни към болката; това е доста вероятно, тъй като войниците на много времена и народи са използували мака за тази цел. Великите лекари на древността Хипократ, Диоскорид и Гален добре са познавали болкоуспокояващите му свойства. Римляните го използували не само като лекарство и за удоволствие, но и като отрова; Агрипина, третата жена на император Клавдий, с помощта на опиум отровила заварения си син Британик, за да осигури властта за своя собствен син Нерон.
Употребата на опиум се разпространила силно с експанзията на исляма. Около 9 в. арабски търговци го пренесли в Индия, откъдето той достигнал до Далечния Изток. В Индия опиумът от векове се е използувал в традиционната медицина за лекуване нa такива различни болести като астма и ухапвания от скорпион. Индийските лекари към края на лечението незабелязано за болния постепенно намалявали дозата, така че той да не почувствува абстинентния синдром. Опиумът се употребявал и просто като средство за удоволствие. Върху саркофага на Шах Джахан в мавзолея Тадж Махал са изобразени макови глави, които напомнят на покойния шах за опиума, който обичал да добавят във виното му. В Индия малки топчици опиум, наричани голи, се поставят под езика, докато се пие чай; в наши дни любители на голи са шофьорите на дълги разстояния, които смятат, че без това средство няма да издържат тежките преходи.
В обикновеното съзнание пушенето на опиум се свързва с Китай. До едно време опиумът бил приоритет само на китайските висши класи; тогава той още не се пушел. В началото на 17 в. холандските търговци започнали да внасят в Китай тютюн, който китайците бързо харесали. Императорското правителство забранило вносния тютюн, който влошавал търговския баланс на страната, и започнало да пропагандира родния опиум; появила се и специалната лула за пушенето му, която е позната на всички от филмите. Резултатите на тази политика не закъсняли; в 1838 г. един китайски чиновник докладвал: "Започвайки с чиновническото съсловие на правителствените учреждения и стигайки до собствениците на работилнички и сергии, актьорите и слугите, а също така жените, будистките и даоистките монаси - всички посред бял ден пушат опиум..." Постепенно Китай се превърнал в огромен пазар от потребители на опиум, който местното производство не можело да задоволи. Англичаните започнали да го внасят в страната от Индия, а американците от Турция. Разцветът на производството на опиум в Македония през миналия век е свързано именно с тази търговия - спомнете си афиона в Железния светилник на Д. Талев. Китайското правителство се уплашило от непрекъснато разширяващата се употреба на опиум и се опитало да забрани вноса му по същата причина, поради която 2 века по-рано забранило тютюна. Резултатът били двете Опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860 г.), които Англия водила с Китай за отмяната на тази забрана: в тях постепенно се включили САЩ и други европейски държави. Китайската армия се оказала безсилна пред техническото и организационно превъзходство на Запада и забраната била отменена. Към 1913 г. в Китай около 1/4 от населението не можело да си представи живота без опиум. От своя страна китайските емигранти разпространили този навик в Европа и САЩ, където в края на 19 в. в големите пристанищни градове като гъби никнели пушални за опиум. Европейците много бързо забравили, че именно те са положили такива големи усилия, за да внедрят този навик в Китай; на пушенето на опиум започнали да гледат като на проникване на жълтата зараза, а започналата антиопиумна пропаганда носела силен антикитайски и расистки оттенък.
Точно по същото време опиумът, но под една друга форма, е бил много използуван в Европа и САЩ. Смята се, че лекарството, наречено лауданум - винена или слаба спиртна настойка от опиум, е въведено от Парацелз около 1530 г. Парацелз бил известен лекар и химик; при своите многобройни пътувания из Европа той винаги носел със себе си опиум и го рекламирал като камък на безсмъртието. През 19 в. лауданумът ставал все по-известен и се предписвал от лекарите срещу какви ли не болести. Едно изследване на това, какво са продавали аптеките в Бостън през 1888 г., показва, че близо 15% от рецептите съдържат опиати, а сред тези, които са изпълнявани над три пъти, опиати съдържат 78%. Според разпространеното мнение на тогавашните лекари, "без съществуването на опиума просто би изчезнало лечебното изкуство". Опиум се препоръчвал даже за лекуването на алкохолизъм, като лесно е да се досетим какъв е бил резултатът от това. Едно от известните тогава лекарства, съставено от опиум, меласа и сасафрасово масло (съдържащият се в него сафрол се предполага, че предизвиква рак), се предписвало против зъбобол, простуда, диария, дизентерия, невралгии и ревматизъм. Агресивната реклама препоръчвала много подобни на него успокояващи сиропи за приспиване и укротяване на децата; употребата на тези средства сред най-бедните класи е отбелязана от Карл Маркс в Капиталът. У нас положението не е било много по-различно; известно е, че в някои райони на страната много жени успокоявали децата си с маджун. Към началото на нашия век около 2 милиона души само в Европа и САЩ имали някаква форма на опиатна зависимост. Типичният наркоман от това време обикновено представлявал добропорядъчна жена от средната класа, която взема опиати за нервите и съвсем не схваща себе си като човек с лекарствена зависимост.
Лауданумът станал популярен сред много интелектуалци, които започнали да го вземат заради необичайните усещания, които дава - лорд Байрон, Пърси Б. Шели, Уолтър Скот и много други. Най-известен сред тях е английският писател Томас де Куинси, автор на думата транквилизатор, който през 1821 г. издал книгата си “Изповедите на един английски ядяч на опиум” - всъщност лауданумът се пиел. Както много други, де Куиси започнал да взема лауданума против зъбобол, но скоро се пристрастил към него.
През 1803 г. немският аптекар Фридрих Вилхелм Сертюрнер успял да изолира от опиума в чист вид алкалоида морфин - той му дал това име в чест на древногръцкия бог на съня Морфей. Морфинът притежава голяма част от свойствата на суровия опиум и постепенно започнал да го измества като средство за успокояване на болката. Той започнал да се използува по-забележимо в практиката едва след като в 1843 г. били изобретени спринцовката и подкожната инжекция. По време на Гражданската война в Америка морфинът масово се използувал като аналгетик и анестетик. След войната се оказало, че около 400000 души в САЩ са пристрастени към морфина, като сред тях не малка част го използували просто за да преодолеят нервността и напрежението. В Америка даже се появил термин за означаване на следвоенната наркомания - армейската болест. Същият сценарий се повторил в Европа няколко години по-късно след френско-пруската война. Първоначалните надежди, че инжекциите с морфин биха могли да лекуват пристрастяването към опиум, сега изглеждат смешни, но тогава се е смятало, че "за пристрастените към опиум този метод е по-полезен, тъй като са нужни по-малки дози, отколкото се вземат през устата." Препоръчвало се да се дава подкожно морфин "като тоник за нервите в случаи на голямо нервно изтощение, раздразнителност или силна умствена депресия". Докато по-бедните продължили да използуват средства на опиумна основа, морфинът дълго време оставал приоритет на имотните класи. Първите жертви на морфиновата зависимост съвсем не са били млади хора, търсещи нови изживявания, а порядъчни викториански дами, подведени от своите лекари, сред които голяма част също се пристрастили към новото лекарство.
Подобна била съдбата на следващото средство, предложено за лекуване на морфиновата зависимост - хероина. Хероинът за пръв път бил предложен като лекарство от Хайнрих Дрезер, изобретателя на аспирина. Дрезер създал аспирина като ацетилирал салициловата киселина и така елиминирал нейните опасни странични ефекти. От аспирина той много забогатял и решил да повтори същия подход, като ацетилира морфина. Новото лекарство получило название, което е останало до днес; хероин идва от немското heroisch (героичен). През 1898 г. хероинът бил въведен от фирмата Bayer като безопасен заместител на морфина и кодеина, както и като средство против туберкулоза, и се продавал свободно в аптеките като нов супер-аспирин. Това, което се е писало тогава за него, днес звучи като абсурдна шега: "Това е съвършеното лекарство, по-силно и едновременно по-безопасно, и тъй като достатъчно време е минало, откакто е въведен, е бил изучен много подробно и можем да преценим истинското му значение. Привикване е забелязано в малък процент от случаите, но всички са съгласни, че ... никой от симптомите, така характерни за хроничния морфинизъм, не са били наблюдавани даже след продължителна употреба."
В началото на нашия век разпространението на опиатите започнало да предизвиква все по-голяма загриженост във всички страни; особено сериозен е бил проблемът в Китай. В 1914 г. опиумът, морфинът и кокаинът в международен мащаб били забранени, но хероинът не попаднал сред тях, понеже се считал за безопасен. Скоро морфинистите открили, че хероинът е не само по-силен, но има и редица други предимства. Той е ефективен не само при инжекция, но и при смъркане, а освен това в началото предизвиква по-малко гадене и повръщане. Този пропуск в законодателството създал много нови наркомани. Едва след като хероинът бил забранен напълно в 1924 г., броят на наркоманите силно намалял, но в последните 30 години се наблюдава обратната тенденция, тъй като, независимо от мерките против търговията с опиати, поради ред причини те стават все по-достъпни на нелегалния пазар.
От 60-те години се наблюдава и промяна в начина на употреба на опиати, при което венозното приемане на хероин почти напълно замести другите способи на употреба. Много автори смятат, че причината за това е именно забраната на опиатите; когато те са били достъпни, опиатите са се вземали предимно перорално, но тяхната забрана, съответно силното повишаване на цената им, е тласнало наркоманите към по-опасните венозни инжекции, които, обаче, имат предимството, че изискват по-малко вещество за постигане на същия ефект. Немаловажен фактор за разпространението на силните опиати е некадърната политика на правителствата по този въпрос. Един типичен пример е разпространението на хероина сред американските войници във Виетнам. Първоначално в армията била популярна марихуаната, но скоро започнала кампания против нея. "Самата армия е виновна за преориентацията към хероина, която е следствие от този гаф - кампанията против марихуаната. - пише д-р Норман Зингбърг - Човешката изобретателност е безгранична и желанието за някакъв интоксикант насочи много от войниците към хероина." Скоро след това започнала кампания против хероина. "Тази груба образователна програма отново даваше лъжлива информация и преувеличаваше фактите, което очевидно противоречеше на това, което войниците знаеха от собствен опит. Изключителната активност на кампанията ги правеше подозрителни - Какво всъщност искат те? - бе въпросът, който често чувах." Със съжаление трябва да отбележим, че антинаркотичната пропаганда за изминалите три десетилетия не е станала много по-интелигентна. Към некадърността трябва да добавим и това, че наркобизнесът често се слива с държавната власт. Добре е известно, че през 60-те ЦРУ е участвувало в трафика на хероин от Златния триъгълник, който след това се разпространявал в черните квартали на американските градове в рамките на една не особено законна програма, насочена против движението на негрите за граждански права.


2. ОТ МАКА ДО ХЕРОИНА


Опиумният мак (Papaver somniferum) съществува в десетки разновидности, разпространени от Екватора до Южна Швеция. Съдържанието на алкалоиди в тях силно зависи от климата, почвите и условията на култивация. Опиумът се получава от плодните кутийки на мака. Веднага след като окапят листенцата на цветовете, върху главичката се правят вертикални или хоризонтални разрези. От тях изтича гъст сок, който за едно денонощие се втвърдява в тъмна смола - опиум; тя се остъргва и събира. Опиумът може да се съхранява години наред без съществено да загуби от свойствата си. За получаването на 1 kg опиум даже от съвременните високопродуктивни сортове е необходимо ръчно да се oбработят около 2000 макови главички, поради което опиумът е доста скъп; у нас нелегалната му цена е около 1500 $/kg. Съвременната фармацевтична промишленост получава алкалоидите не от опиум, а от изсушените макови главички. Освен, че е по-евтино, така се извличат всички съдържащи се в растението алкалоиди. Този метод изисква по-сложно оборудване, затова нелегалното производство започва от опиум; той освен това е по-удобен за транспорт, тъй като в малко тегло и обем се съдържа много активно вещество. В плодните кутийки на мака са семената му, чиято употреба в кулинарията е общоизвестна; от семената се извлича маково масло, което се използува в живописта. Маковото семе не съдържа никакви алкалоиди и, ако някой ви каже, че се е надрусал с него, просто не вярвайте.
Понастоящем единствен легален производител на опиум е Индия; тя задоволява около 2/3 от световните потребности от него. Много страни (ОНД, Турция, Румъния, Австралия и др.) произвеждат макови главички като суровина за фармацевтичната промишленост. Нелегалното производство на опиум е съсредоточено в няколко района. Най-важен от тях е Златния триъгълник в граничните области на Лаос, Тайланд и най-вече Бирма. Той се контролира от останките на оттеглилите се след китайската революция чанкайшистки части и техните потомци; тези области са населени с национални малцинства и открай време са практически независими от правителствата в района. Голямо производство на опиум има и в Златния полумесец по границата между Пакистан и Афганистан, населен с непокорни пущунски племена. Част от пазара в САЩ се снабдява от Мексико. У нас традиционно опиум (афион) се е произвеждал в Македония и напоследък нелегалното отглеждане на мак се активизира отново около гр. Сандански. Първоначално в много от страните, производителки на опиум, е съществувало убеждението, че това е само изгоден бизнес, а проблемът с наркоманията не ги засяга, тъй като потребителите са далеч. Неизбежно, обаче, повишената достъпност на опиатите е довела до рязко увеличаване на броя на наркоманите и в тези страни. Постепенно наркоманията е станала сериозен проблем в Иран, Малайзия, Тайланд. Колумбия, Мексико и други страни, които произвеждат или преработват наркотици.
От десетките алкалоиди, изолирани от опиума, безспорно най-важен е морфинът. Неговото съдържание варира от 4 до 21 %, като в това отношение българският мак е от най-добрите. Морфинът е получен синтетично, но този синтез има само научно значение;
всичкият употребяван морфин се извлича от опиумния мак. Интересно е да се отбележи, че много малки количества морфин се съдържат и в някои растения, използувани от човека като храна; следи от него са намерени в човешкото и в кравето мляко. В опиума се съдържат и други алкалоиди, между които най-важните са кодеин (0.8 - 2.5 %), наркотин (4 - 8 %), папаверин (0.5 - 2.5 %) и тебаин (0.5 - 2 %). Кодеинът и тебаинът са обсъдени в следващата глава; от останалите алкалоиди на мака папаверинът се използува като спазмолитик.
Едно от първите полусинтетични производни на морфина, и безспорно най-известното, е хероинът (диацетил-морфин, диаморфин). Той е познат още от 1874 г. и се получава много лесно от морфин и оцетен анхидрид. Хероинът е няколко пъти по-силен от морфина и затова всичкият нелегален морфин се преработва в хероин. Днес единствената страна, в която хероинът официално продължава да се използува като аналгетик (под строг контрол), е Великобритания. Хероинът (Н, junk, sugar, white stuff, boy, joy powder) все още е основното средство, използувано от наркоманите. Употребяват се опиум (О, black stuff, gum, tar) и морфин (М, M.S., miss Emma), а също така някои полусинтетични негови производни като кодеин (котки, schoolboy), дилаудид, оксикодон, оксиморфон и др. Макар повечето от тях да са по-слаби, те предлагат известна сигурност, тъй като са произведени от фармацевтичните фирми и, ако не друго, то поне са чисти. Напоследък като хероин започват да се продават някои напълно синтетични продукти, за които ще стане дума в следващата глава; те се произвеждат нелегално със съмнителна чистота и към старите проблеми на наркоманите добавят нови.
Пътят от калъпа опиум до уличния хероин е дълъг. Полученият в нелегалните лаборатории хероин минава 5 - 6 низходящи стъпала, докато стигне потребителя. При всяко преминаване от ръка в ръка хероинът увеличава цената си, но се разрежда с други вещества и в крайна сметка това, което се продава на наркоманите, рядко съдържа повече от 5 % хероин. У нас хероинът се продава на четвъртинки - дози от 250 mg в които едва ли има и 5 mg чист хероин; цената на четвъртинката е около 3 $. Чистият хероин е бял, но това. което се продава, може да варира от снежно-бяло до кафяво на цвят. Основният разредител в САЩ и Европа е манит или сорбит - това е проява на загриженост за наркомана-диабетик - но в страни като нашата никой не мисли за такива неща и се използува пудра-захар , кафе или даже талк. Всички тези известни и неизвестни добавки превръщат уличната дрога в загадъчна смес с непредсказуема сила и въздействие.
В уличната дрога се добавя хинин или някое друго горчиво вещество, което да излъже купувача - така дрогата придобива вкус като на силен хероин. Хероинът, морфинът, както и огромната част от наркотиците въобще, са отвратително горчиви и едва ли на някой наркопласьор би хрумнала абсурдната идея да ги слага в бонбони и дъвки с цел зарибяване на невинни дечица. Хероинът е слабо активен перорално и трудно би могло да се намери някой, който без отвращение да изсмуква няколко десетки милиграма хероин ежедневно в продължение на седмици - а именно това е необходимо за едно истинско зарибяване. Този мит говори за професионалното ниво на някои наши журналисти и борци с наркотиците; неотдавна гордо бе заявено, че досега са били направени над 300 анализа на различни продукти в търсене на хероин - а те са доста скъпи - естествено безрезултатно.
Основният начин на приемане на хероина е венозната инжекция (mainlining); наркоманите използуват за това повече от сто вени и техните познания за разположението им са просто свръхестествени. Понякога хероинът се приема заедно с кокаин (speedball) или барбитурати, метаквалон, диазепам и пр. По-рядко хероинът се смърка или се пуши заедно с марихуана (a bomb) или тютюн (duster). Дозата хероин започва от 2 до 10 mg и с развитието на толерантност може да достигне до 500 mg на ден; при морфина тези числа трябва да се увеличат няколко пъти. На Изток по традиция продължава да се пуши опиум, макар и не в такива размери, както преди. Всъщност, опиумът не се пуши в общоприетия смисъл на тази дума; лулата се затопля с помощта на специална лампа и парите на опиумните алкалоиди се вдишват.


3. ЕФЕКТИ


Хероинът има по-силен ефект от морфина поради по-бързото си и ефективно проникване в мозъка, но веднъж попаднал там, той се превръща в морфин. Поради тази причина фармакологичните им ефекти са качествено сходни. Понастоящем съществуват десетки опиати, които се използуват активно в медицината или от наркоманите. Всеки от тях има своя специфика, така че описанието на ефектите на морфина и хероина, което е дадено тук, се отнася само в най-общ смисъл за другите опиати; съотношението на различните ефекти при всеки от тях може да е доста различно. Едно е несъмнено - че всички опиати, които имат немедицинска употреба, се вземат заради чувството на еуфория; то е следствие от свързването им с опиатните рецептори, които регулират усещанията за болка и удоволствие.
Влиянието на морфина върху централната нервна система на първо място се изразява в намаляване на чувствителността към болката. Човек при това не просто престава да усеща болка, а като че ли тя вече няма значение. Като цяло опиатите подтискат напрежението, нервността, глада и сексуалните желания. Те предизвикват чувство на цялостно удовлетворение, но у много хора, предимно у жените, първоначалното усещане след приемането на опиат може да бъде обратно - дисфория, гадене и повръщане; при хероина този ефект е по-слабо изразен, отколкото при морфина, затова той по-лесно се приема от новаците. Подобно на човека реагират на опиатите кучетата и плъховете, но интересно е, че те предизвикват възбуда у конете, мишките и котките; стадий на силна възбуда от морфин се наблюдава понякога у жените.
Чувството на еуфория се предизвиква от дози, малко по-големи от тези, при които болката изчезва. При перорално приемане еуфорията е по-слаба и настъпва относително бавно, много по-силна е при пушене и най-вече при венозна инжекция. В последния случай обикновено тя се описва като изключително приятно усещане, сходно с оргазъм, локализирано в коремната област; у нас обикновено се използува терминът кик (kick, rush, bang). Хероинът предизвиква по-силен кик от морфина. Един млад наркоман казва за него: "Това е най-силното и приятно чувство... Страх ме е, че винаги ще се стремя към хероиновия кик отново и отново, защото нищо друго, което съм опитвал, даже не се приближава до него." От друга страна, много редки са случаите на хора, които са изпитали това чувство от първия път, поради което някои автори смятат, че кикът е реакция на абстинентния организъм.
Под въздействието на неголеми дози опиатите не засягат съзнанието - даже у някои хора възприятията стават по-леки и живи или просто променени. Още Де Куинси е отбелязал, че се повишава чувствителността на зрението и слуха; така, според него, умът става способен "да създаде от суровите звуци едно изтънчено интелектуално удоволствие". Променя се и чувството за време: "Понякога ми се струва, че съм изживял 70 или 100 години в една нощ." - разказва Де Куинси. Френският поет и художник Жан Кокто от своя страна пише за точно обратен ефект: "11 часа вечерта е. Пушиш 5 минути, поглеждаш часовника си - вече е 5 сутринта."
Към края на интоксикацията настъпва седативен ефект (nodding off), който се изразява в изпадане в приятна дрямка (nod), която при по-впечатлителните личности е придружена с цветни съновидения. Това не са халюцинации, подобни на тези от LSD; те по-скоро се оприличават на сънища наяве. Не винаги това състояние е свързано с визуални картини; поетът Колридж обичал да подчертава, че думите на неговата знаменита поема Кубла Хан сами се появили в съзнанието му, когато се намирал под въздействието на опиум. Всички артистични наркомани са убедени, че опиатите помагат на творческия процес. Кокто обяснява това така:
"Децата притежават магическата дарба да се превръщат в каквото поискат. Поетите, които са хора с удължено детство, много страдат, ако загубят тази способност. Несъмнено това е една от причините, които тласкат поета към опиума." За съжаление цената на тази стимулация е много висока; пример за това е самият Кокто, който по собствено желание се е лекувал от страстта си към опиума.
Опиатите, вземани в относително ниски дози, слабо влияят на способността за извършване на различни действия. В миналото опиумът е бил използуван от китайските работници, които с негова помощ можели безкрайни часове наред да извършват тежка и монотонна работа. Известни са хора с постижения в една или друга област, които успешно са криели страстта си към опиатите, тъй като тя не е влияела забележимо на тяхната работа. При по-високи дози, обаче, силно се намалява мотивацията за ангажиране в каквото и да е; хероинът още по-силно подтиска активността от морфина. У начинаещите наркомани приемането на опиати често ги прави енергични, което води до смислена, а понякога и напълно безсмислена дейност, но тази фаза обикновено бързо отминава.
Опиатите подтискат дишането, което може да бъде много опасно, особено при големи дози. Опиатни рецептори с все още неизяснени функции има и в червата. Морфинът забавя перисталтиката и усилва всмукването на водата в тях, което води до запек. Опиатите причиняват задържане на урината, но увеличават секрецията на потните жлези, поради което наркоманите се потят повече от обикновеното. Друг много забележим ефект на повечето опиати, по който могат да бъдат забелязани наркоманите, е свиването на зениците.


4. МЕДИЦИНСКО ПРИЛОЖЕНИЕ


Основното медицинско приложение на морфина е като аналгетик. Той вече не се използува за упойка по време на операции, тъй като има по-добри методи. Хероинът с много малки изключения не се употребява в медицината и въобще тенденцията е класическите препарати да се заменят с по-нови синтетични аналгетици. Морфинът и другите опиати остават незаменими за облекчаване на остри болки при различни заболявания - от инфаркт и рак до дисменорея. Морфин или някакъв друг опиат има винаги в необходимия за всеки войник запас лекарства. В медицината морфинът обикновено се въвежда подкожно, при което почти не предизвиква еуфория, но напълно запазва аналгетичния си ефект. Много от новите аналгетици са достатъчно активни и при перорално приемане.
Опиатите се използуват за облекчаване на страданията на безнадеждно болните, но странно е, че в това отношение съществуват известни опасения относно употребата им. Много болни търпят съвършено ненужни страдания преди смъртта си поради това, че лекарят не иска - или законът не му позволява - да им изписва достатъчно големи дози опиати. В някои страни съществуват заведения за безнадеждно болни, чиято цел е да създадат възможно най-поносимите условия за достоен завършек на техния живот. Те получават толкова опиати, колкото е необходимо, за да не чувствуват болката, а леката еуфория, в която изпадат, е почти единственото, което може да им даде съвременната медицина. По думите на д-р Сондърс, ръководител на подобно заведение във Великобритания, това дава възможност на хората, необременени от страданието, да се видят с близките си и "да решат житейски проблеми, които са съществували от години, да си кажат извинявай или благодаря".
Тук трябва да отбележим, че наркоманите са една особена категория пациенти. Системната употреба на опиати води до това, че те имат понижена чувствителност към болката. Това често маскира ранните симптоми на техните заболявания, които се проявяват тогава, когато е вече твърде късно за ефективно лечение. Освен това, те са слабо чувствителни към общоприетите дози класически аналгетици, а някои от новите препарати със смесено агонист-антагонистично действие са опасни за тях, тъй като предизвикват абстинентен синдром.
Кодеинът се използува като аналгетик при не много силни болки и все още остава едно от най-добрите средства срещу кашлица. Предимство на кодеина, наложило го в медицинската практика, е високата му активност при перорално приемане. На времето опиумът е бил едно от най-ефективните средства против диария. Напоследък в медицината започват да се използуват много нови синтетични средства, които притежават тези ефекти, но са лишени от неприемливите странични действия на опиума и кодеина.


5. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ


Това, че хората умират вследствие на употребата на опиати, едва ли може да учуди някого, тъй като опиумът от хилядолетия се е използувал като отрова. Всички опиати водят до подтискане на дишането, което при високи дози може да причини смърт. Симптомите на опиатното отравяне са бавно, повърхностно и нередовно дишане, силна миоза, цианоза (кожата придобива морав цвят), ниско кръвно налягане и кома. Смята се, че за начинаещите доза хероин, по-голяма от 60 mg, вече може да е смъртно опасна.
В масовото съзнание съществува представата, че наркоманите умират от свръхдоза. Автори на термина са полицаите, които за удобство поставят тази диагноза на всеки, който преди смъртта си е приел опиат, без да се вълнуват много от какво точно е умрял. В действителност опиатите имат относително широк терапевтичен интервал и вероятността за неволно приемане на твърде висока доза е относително малка; засега не съществуват научни факти, които да потвърдят, че някой наркоман е умрял именно от това. Най-вероятните причини за т.нар. смърт от свръхдоза все още се дискутират. Първата е в наличието на добавки в продавания хероин, най-вече хинин; последният е достатъчно отровен и, за разлика от хероина, към неговия токсичен ефект не се създава толерантност. Типичен симптом при отравянето от свръхдоза с улична дрога е пяната, която излиза от устата и носа, което прилича на хининово отравяне (ако искате да видите как изглежда това, гледайте още веднъж “Криминалe” на Тарантино). Друга възможна причина за смъртта е вземането на опиати съвместно с други силнодействуващи вещества, напр. алкохол или сънотворни. Опиатите в големи дози, особено заедно с алкохол, предизвикват повръщане, но подтискат рефлекса за кашляне и гълтане, поради което човек може просто да се удави в това, което е повърнал; точно така е умрял Джими Хендрикс. Подобна опасност грози най-вече новаците, тъй като старите наркомани знаят за нея и се пазят. Като трета възможност за обяснение някои изтъкват внезапната загуба на толерантност, което по принцип е възможно, но не е много ясно при какви условия може да настъпи.
Много легенди има за влиянието на опиатите върху секса. Опиумът на Изток се е смятал за афродизиак; в Индия през миналия век той се е приемал за тази цел анално. В началото опиатите могат да имат положителен ефект, забавяйки еякулацията у мъжете, но хроничните наркомани общо взето са слаби любовници. Кокто пише в своя Дневник на излекуването: "...няма любовница по-изискваща от дрогата, която те обсебва ревниво до състояние на пълно обезмъжаване ... не толкова те прави импотентен, колкото измества тези в известен смисъл основни въжделения с други, които са по-скоро надменни, странни и непознати на сексуално нормалния организъм." Опиатите намаляват производството на полови хормони в организма, което води до понижаване на потентността и подтискане на либидото както у мъжете, така и у жените. Наркоманките имат смущения в менструацията, която даже напълно може да изчезне. Често се пише за това, че децата на майките-наркоманки се раждат с опиатна зависимост, но тези бебета страдат не по-малко от лошите условия и мизерията, в които са износвани и отглеждани. Децата на майките, които имат тежка опиатна зависимост, могат да се родят с непоправимо увреждане на ЦНС, което се изразява в умствено изоставане.
Общоразпространено е мнението, че опиатите действуват разрушително на организма, но всички изследвания показват, че хроничната употреба на чисти опиати не води до кой знае какви медицински проблеми, като изключим, разбира се, създаването на силна зависимост. Един постоянен проблем на наркоманите е запекът. По-сериозен е ефектът на опиатите като промотори на развитието на някои тумори; показано е, че хероинът увеличава вероятността за развитие на рак на пикочния мехур.
Основните усложнения за наркомана идват от това, че дрогата, която взема, е с вредни примеси, както и от специфичния стил на живот, който тя му налага. Ежедневните венозни инжекции даже в болнични условия водят до усложнения; това е още по-вярно за наркомана, който често използува за тази цел тоалетните и други не особено чисти места. Ужасни последствия има добавянето на талк в уличната дрога, тъй като той не се разтваря във вода и, попаднал в организма, нанася тежки поражения на вените и околните тъкани. Инжекцията в някоя артерия, вместо във вена, почти неизбежно води до гангрена. Сред наркоманите често срещани са такива заболявания като целулит, тромбофлебит, ендокардит; кожни, вътречерепни и белодробни абсцеси, хепатит В и СПИН; тези тежки и често смъртоносни инфекции се пренасят чрез замърсени игли. С масовата употреба на еднократни игли тази опасност намаля, но все още да си наркоман никак не е здравословно. Много по-често срещани от обикновеното са и различните венерични болести, тъй като нуждата от средства за набавяне на наркотик често ги подтиква към проституция.
Специфичният начин на живот на наркоманите води до много по-висока смъртност сред тях в сравнение със средностатистическата, като тази разлика е най-голяма сред най-младите. В различните страни смъртността сред наркоманите е различна, но най-потресаващи са данните за Великобритания, където те умират 28 пъти по-често от връстниците си, а средната продължителност на живота им е само 25 години. Според същото изследване в 22 % от случаите причина за смъртта е самоубийство или убийство, а в 61 % виновни са свръхдозите и септичните възпаления, получени от непрекъснатите инжекции.


6. ОПИАТНА ЗАВИСИМОСТ


В момента в света има няколко милиона пристрастени към силните опиати; по около 0.5 милиона има в САЩ и Тайланд; много наркомани има и в Малайзия, Пакистан, Бирма, Хонг Конг. В много страни антинаркотичните закони са изключително жестоки, но това не е решило проблема, тъй като влечението на човека, изпаднал в опиатна зависимост, е по-силно от страха.
Средностатистическият човек, който си инжектира хероин по З - 4 пъти ежедневно, напълно се пристрастява за 2 седмици. Той бързо развива толерантност и при опити да се повторят първоначалните еуфорични усещания, дозата трябва да бъде увеличена. Зависимостта се изработва най-бързо при венозни инжекции, но тя не отминава и тези, които вземат опиати перорално. След време наркоманът се чувствува приятно за кратко - обикновено за 1/2-1 час след инжекцията, след което постепенно се появяват неприятни симптоми и трябва да бъде взета следващата доза. Дозите се увеличават, но от това еуфорията не се засилва и скоро човек взема дрога, не за да се чувствува добре, а за да не се разболее. Вероятно много по-голям е броят на тези, които епизодично вземат хероин и всеки път изпитват приятното чувство, но безспорно е, че практически всички, които са се пристрастили, са започнали по този начин.
Когато човек, който продължително е вземал опиати, изведнъж престане, той развива болестни симптоми, познати като абстинентен синдром. Като правило опиатите с кратко действие предизвикват кратък и силен абстинентен синдром, а тези с продължително действие - продължителен, но по-слабо изразен. След употреба на морфин или хероин той започва няколко часа след последното приемане и може да продължи до 2 седмици. По думите на един наркоман, най-обща представа за това състояние може да даде споменът за някой много тежко прекаран грип, от който "бихте искали да можете да умрете, но сте толкова зле, че даже това не можете да направите. Вземете това, умножете го по две и го разтегнете до 5 дни". Подробно описание на абстинентния синдром е дадено в учебника на Гудман и Джилман:
"Характерът и степента на абстинентните симптоми ... зависят от много фактори, включително вида на дрогата, използуваната дневна доза, интервала между дозите, продължителността на употребата и здравето и личността на пристрастения. ... В случая на морфин или хероин ... лакримация (сълзотечене), ринорея (течащ нос), прозяване и потене се появяват... човек може да изпадне в неспокоен и напрегнат сън, познат като йен (yen), който може да продължи няколко часа, но от който се събужда по-неспокоен и нещастен, отколкото преди него... появяват се допълнителни симптоми ... разширени зеници, анорексия (загуба на апетит), настрьхване, безпокойство, възбудимост и треперене ... симптомите достигат максимум между 48 и 72 часа ... повишена възбудимост, безсъние, силна анорексия, силни прозявки, непрекъснато кихане, лакримация и студено усещане в носа. Слабост и депресия ... гадене и повръщане... чревни спазми и диария. Пулсът и кръвното налягане са повишени. Чувство за студ, сменящо се с горещина и силно изпотяване... настръхване на вълни ... кожата прилича на оскубана пуйка... откъдето идва израза студена пуйка (cold turkey), означаващ рязкото спиране на дрогата. Коремни спазми и болки в костите и мускулите на гърба и крайниците са също характерни, както и мускулни спазми и ритащи движения, които може да са в основата на израза да ритна навика (kicking the habit). Други симптоми ... включват еякулация у мъжете и оргазъм у жените. ... Неприемането на храна и течности, съчетано с повръщане, потене и диария, води до силна загуба на тегло и обезводняване... Може да настъпи сърдечно-съдов колапс. Във всеки момент на абстинентния синдром, прилагането на подходящ наркотик напълно и рязко подтиска описаните симптоми."
Научните спорове за това, доколко опиатната зависимост е физическа или психическа, не са лишени от смисъл, но имат определен схоластичен привкус. Докладът на американския Съюз на потребителите предлага едно просто и ясно определение, което акцентира върху поведението на наркомана: "Дрога, която води до зависимост, е тази дрога, която повечето хора, които я вземат, продължават да вземат даже тогава, когато искат да спрат, решават да спрат, опитват да спрат, и даже успяват да спрат за дни, седмици, месеци или даже години. Това е дрога, за която мъжете и жените са готови да продадат самите себе си. Това е дрога, към която повечето се връщат след лечението... Това е дрога, която повечето хора продължават да вземат независимо от заплахата да бъдат вкарани за дълго в затвора - и към която те се връщат след като са били затворени за дълго. Причините, поради които опиатите водят до това странно поведение, няма нужда да бъдат уточнявани; те могат да бъдат психологични, социални или биохимични. Но именно това е поведението, което те предизвикват."


7. ЛЕЧЕНИЕ И ПОДДЪРЖАЩА ТЕРАПИЯ


Още през миналия век е възникнал въпросът за лечението на опиатната наркомания. Първоначално се е смятало, че е достатъчна малко помощ, за да преодолее човек сам абстинентния синдром, но идеите, че лечението се изчерпва с това, не са излекували много хора. Оставяме настрана и опитите опиоманите да бъдат лекувани с морфин, морфинистите с хероин, или всички те да се лекуват с кокаин. Тези методи са били плод на неразбирането на механизма на опиатната зависимост в началото на века и са създали повече наркомани, отколкото са излекували. Лечението на наркоманите все още е изключително трудно, а лечението на тези, които системно употребяват хероина заедно с кокаин или амфетамини и по този начин са успели да се пристрастят едновременно към двата наркотика, е практически невъзможно.
В основата на съвременния подход в развитите страни стои замяната на хероина с метадон. Това е един синтетичен опиоид, който има няколко съществени предимства от медицинска гледна точка. Метадонът е продължително действуващ препарат и може да се взема перорално; една доза със закуската е достатъчна на ден. Към него също се създава зависимост, но метадоновият абстинентен синдром, макар и по-продължителен, е по-лесно поносим. Експериментира се и един още по-продължително действуващ препарат - LAAM (лево-алфа-ацетилметадол). Постепенното намаляване на дозите метадон, съчетано с прилагането на медикаменти за подтискане на неприятните симптоми (клонидин и др.), се понася по-добре и дава по-голям шанс за успешно лечение. Напоследък се експериментира и един нов метод, при който под грижите на лекарски екип изкуствено се предизвиква бърз и изключително силен абстинентен синдром, по време на който наркоманът се намира под наркоза. В периода след лечението полезно се оказва прилагането на опиатни антагонисти - един подход взет от лечението на алкохолизма; човекът, който взема редовно антагонисти, знае, че даже и да опита отново наркотика, няма да изпита никакъв приятен ефект.
По-нататьшното връщане на бившия наркоман към нормалния живот в огромна степен е свързано с психологически фактори, като този процес може да продължи месеци и даже години. Във всички фази от лечението най-важният фактор остава собствената мотивация на човека, решил да остави дрогата; ако тя не е налице, резултатът е равен на нула. Използуваните днес в развиващите се страни методи са по-скоро в областта на психотерапията, напр. писането на стихове от Корана по тялото на наркоманите в Малайзия или медитацията в будистките манастири в Тайланд, фактът, че подобно лечение при много наркомани е успешно, показва колко важна може да бъде ролята на индивидуалната нагласа и наличието на силно желание за преодоляване на зависимостта. Друг пример за това са програмите за лечение, които се основават на рязкото и пълно отказване от приемането на каквито и да е лекарствени и наркотични средства. Това са обикновено колонии, ръководени от бивши наркомани; независимо от различните идейни и религиозни принципи, които лежат в основата им, общото между тях са строгите правила, които трябва да спазват тези, които желаят да преодолеят зависимостта. Тези центрове успяват да задържат само малък процент от постъпилите, но хората, които издържат, много рядко посягат отново към дрогата.
Със съжаление трябва да се каже, че независимо от всички усилия борбата за връщането на наркоманите, изпаднали в опиатна зависимост, към нормалния живот само в много малък брой случаи води до трайни резултати. Едно крайно, но вероятно справедливо, мнение по този въпрос е изразено в споменатия доклад на Съюза на потребителите:
"От тясната гледна точка на хероиновото пристрастяване именно медицинската общност, без нито едно изключение, представлява най-голямата опасност, тъй като тя е убедила обществеността, че хероиновата болест е излечима, въпреки че е излекувала само един нищожен брой наркомани. Под голям въпрос е и самият термин бивш наркоман; той носи посланието, че пристрастяването към хероина е излечимо. (Защо тогава да се боим от хероина? - е естественият въпрос.)...
Нека обобщим. Не съществува ефективно лечение на пристрастяването към хероина - нито бързото, нито бавното спиране на дрогата, нито... (изредени са всички съществували програми за лечение на наркоманите в САЩ)... Нито трябва да ни учудва тази серия от непрекъснати провали. Защото хероинът наистина предизвиква пристрастяване."
По-различен е подходът на поддържащата терапия, в основата на която лежи т. нар. британски модел. Докато САЩ са пример за страна, в която още от началото на века на наркоманията се гледа като на нещо противоестествено, което на всяка цена трябва да бъде изкоренено, във Великобритания и в някои други европейски страни подходът е друг - там наркоманите се третират като хора, страдащи от специфична болест и на тези, които не се чувствуват готови за лечение, се дават редовно дози хероин. Великобритания е може би единствената страна, в която хероинът се произвежда легално и може с рецепта да се купи в аптеката. Участвуващите в програмата се избавят от необходимостта непрекъснато да мислят откъде да намерят средства за дрога; за това свидетелствува фактът, че престъпността сред тази група е намаляла 15 пъти. Наркоманите на поддържаща терапия имат възможност поне частично да възстановят нормалните си социални функции; голямата част от тях намират работа или започват да учат. Сред тази група наркомани смъртността намалява почти до нула, тъй като вземат хероин с гарантирана чистота; за сравнение смъртността сред дивите наркомани във Великобритания достига до 15% годишно. Заедно с поддържането се провежда и психотерапия, чиято крайна цел е да подготви наркомана за радикално лечение. Подобни програми има и в други страни, като разликата е, че опиатите се заменят с метадон; неговите недостатъци са обсъдени в следващата глава.
Поддържащата терапия, както може да се очаква, рядко води до окончателно излекуване, но поне прави наркомана социално по-приемлив; той в известен смисъл става като диабетика, който редовно взема инсулин. "Болестта общо взето не е така привлекателна, както греха" - отбелязва един английски писател, който има отношение към този проблем. Смята се, че третирането на наркомана като обикновен болен снижава интереса към наркотиците; данните сочат, че в района на центъра за поддържаща терапия в Ливърпул броят на наркоманите отдавна се е стабилизирал на относително ниско ниво и няма тенденция да расте. Напоследък, обаче, поддържащата терапия, особено хероиновият и вариант, среща силна съпротива от страна на консервативно настроените политици; под тяхно давление клиниката в Ливърпул неотдавна бе закрита. Пред пациентите на центъра има две алтернативи: или да съберат сили и да се откажат веднъж завинаги от хероина - нещо, което за повечето от тях е нереално - или, както казва ръководителят на програмата д-р Джон Маркс, "да ги повлече пак помията".




СИНТЕТИЧНИОПИОИДИ


Философският камък е бил въжделение и смисъл на живота за средновековните алхимици - за съвременните медицински химици тази мечта се олицетворява от намирането на безопасно болкоуспокояващо средство. Най-неприемливите от медицинска гледна точка свойства на морфина и на другите класически опиати са еуфорията, която води до бързо пристрастяване, и подтискането на дишането. Първоначално са били правени относително малки промени в структурата на морфиновата молекула, в резултат на което са получени много полусинтетични вещества, някои от които бяха споменати, но всички те имат неговите недостатъци. Следващата стъпка е била да се потърсят напълно синтетични аналгетици; при някои от тях приликата с морфиновата структура е неуловима за неспециалиста, но те взаимодействуват със същите опиатни рецептори в мозъка.
По всичко изглежда, че мечтата за напълно безопасен аналгетик е нереална, но все пак в резултат на тези усилия в медицинската практика са били въведени много полезни препарати. Работата в тази насока продължава и всяка година стотици нови съединения се изпитват като потенциални аналгетици. Целта на тези изследвания продължава да бъде откриването на вещества със слаби странични действия, но по ирония на съдбата именно тези от тях, които са непригодни за медицинска употреба, често са добре дошли за нелегалните производители на наркотици, които ги предлагат като синтетичен хероин.
Причината за преориентацията на производителите на наркотици към напълно синтетични продукти е чисто икономическа. Оценките показват, че 2000 $, вложени в хероин от Златния триъгълник, могат да донесат в крайна сметка 1000000 $. Същата сума, вложена в химикали и оборудване, позволява да се синтезира 1 kg метилфентанил, който при реализация на дребно да донесе 1000000000 $ (броят на нулите не е сгрешен - наистина става дума за 1 милиард $). Колкото и да са приблизителни тези цифри, става дума за печалба, която надминава възможностите на въображението и в сравнение с която трафикът на хероин през няколко граници изглежда трудна, рискована и най-вече нископлатена работа.
Синтетичните наркотици създават един специфичен правен проблем. Докато едно вещество не бъде забранено, неговото производство и продажба, макар и не съвсем законни, не могат да бъдат третирани както производството и продажбата на известните наркотици. Вследствие на това през последните 15 години в Европа и САЩ се наблюдава едно надбягване на нелегалните производители със законодателството, при което на пазара се пускат нови синтетични заменители на хероина и веднага след забраната им те се подменят с някое още по-ново, все още легално вещество. Така алфа-метил-фентанилът е бил заменен последователно с пара-флуор-фентанил, 3-метил-фентанил и алфа-метил-ацетил-фентанил. Напоследък като че ли тази игра губи смисъл, тъй като вече всичко възможно е забранено и производителите се ориентират основно към метилфентанила, който е най-силен сред изброените вещества. Подобен е случаят с десетките производни на РСР, както и с многото други синтетични халюциногени.
Появата на такива силни вещества създава и други сериозни затруднения на полицията. Досегашните дроги, използувани от наркоманите, могат относително лесно да бъдат идентифицирани в проба от урината или кръвта. Откриването на хероин в кръвта на човек, който е взел 10 или повече милиграма от него не е проблем, но това не може да се каже за търсенето на 1000 пъти по-малко количество от неизвестно какво вещество. Освен това, съвременните методи за анализ при цялата си чувствителност могат да открият само тези вещества, които търсим; разширяването на броя на веществата, използувани като наркотици, значително увеличава този списък. Технически всичко това е възможно, но е твърде скъпо, за да може да бъде прилагано на всеки, който е заподозрян, че е взел наркотик.
Проблемите, предизвикани от навлизането на синтетични наркотици на черния пазар, вероятно с времето само ще се задълбочават, тъй като продължава откриването на нови вещества с изключително силни морфиноподобни или психомиметични свойства, които лесно могат да се синтезират. Пример за това са някои съединения, които са хиляди пъти по-силни от морфина, а получаването им не е много по-сложно от това на фенциклидина. Синтетични продукти се появяват все по-често не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия; неизбежно те ще се появят и у нас.


1. ПОЛУСИНТЕТИЧНИ ОПИАТИ ИОПИАТНИ АНТАГОНИСТИ


На първо място трябва да споменем кодеина (метилморфин), който е по-слаб аналгетик от морфина, но много ефикасно подтиска кашлицата. Строго погледнато, кодеинът е естествен алкалоидна опиума, но съдържащото се в опиумния мак количество е крайно недостатъчно за практиката, затова основната част от легално произведения морфин чрез метилиране се превръща в кодеин. Наркоманите често използуват кодеин по липса на нещо по-силно, но те не могат да го въвеждат венозно, тъй като той предизвиква много тежки възпаления на вените. Друго производно с полезни свойства, получавано от морфина, е етилморфинът (дионин); той има активност средна между морфина и кодеина и се използува като аналгетик и срещу кашлица.
Първите опити за получаване на нови опиати чрез химически промени на морфина започнали още през миналия век. Тогавашните химици действували на сляпо, тъй като все още не им било ясно как е устроена морфиновата молекула. Независимо от това, упоритостта им компенсирала липсата на достатъчно знания; хероинът и дионинът са два от примерите за успеха на този подход. Повечето аналгетици с морфиноподобна структура, обаче, се получават не от самия морфин, а от тебаин. Този алкалоид няма медицинско приложение, но заслужава особено внимание, тъй като от него лесно се получават различни препарати, които в много страни се използуват както в медицината, така и от наркоманите. Хидроморфонът (дилаудид) е около 8 пъти по-силен от морфина, но към него много бързо се създава зависимост; по ефектите си той много прилича на хероина. Почти същото може да се каже за оксиморфона (нуморфан), който е още по-силен. Хидрокодонът (дикодид) е около 3 пъти по-силен, и съответно по-опасен, от кодеина. Оксикодонът (eукодал) по сила е равен на морфина.
При тези търсения чрез модификация на молекулата на тебаина английски химици под ръководството на Бентли синтезирали едни от най-силните морфиноподобни средства, познати до сега. Надеждите, че те ще са лишени от отрицателните ефекти на морфина, се оказали напразни, тъй като повечето от тях също предизвикват пристрастяване и подтискат центъра на дишането. Най-активното съединение от тази група е дихидроеторфинът (веществото на Бентли), който е 12 000 пъти по-силен от морфина. Дихидроеторфинът няма медицинско приложение, но с успех се използува в зоологичните изследвания за обездвижване на много едри и опасни диви животни - само 1 mg дихидроеторфин поваля възрастен слон, като по всичко изглежда, че на слона никак не му е неприятно от това. Тебаинът сам по себе си не представлява наркотик, но тъй като може да служи за производството на изключително силни наркотични средства, той също е включен в списъка на контролираните вещества. Вероятно поради тази причина веществата на Бентли още не са се появили на черния пазар.
Налорфинът (алилнорморфин) е първото известно производно на морфина, много от чиито ефекти са обратни на морфиновите. Той се получава от морфин и също има аналгетични свойства, но те не могат да се използуват на практика поради силното му влияние върху психиката. То се изразява в зашеметяване, затруднения в говора и невъздържано поведение; с това си свойство налорфинът се явява прародител на всички дисоциативни анестетици. Действието на налорфина се обуславя от това, че той е антагонист на мю-рецепторите, но агонист на капа- и сигма-рецепторите. Пълен антагонист на всички опиати е налоксонът, който няма никакви психологични ефекти и поради това напоследък измества налорфина в медицината. В практиката е ценно свойството на тези два препарата да бъдат антагонисти на много от ефектите на морфина; те се използуват най-вече за възстановяване на дишането при отравяния от високи дози опиати. Опиатните антагонисти се използуват и от полицията за откриване на хората, които имат опиатна зависимост, тъй като, инжектирани у наркомани, те незабавно предизвикват абстинентен синдром. Друго тяхно приложение е да се дават на наркоманите, които са прекарали курс на лечение, за да се опазят от изкушението отново да посегнат към опиатите. За тази цел се използуват по-нови средства, които са продължително действуващи и могат да се приемат през устата, например налтрексон (трексан).
В последните години в медицината се налагат някои нови аналгетици. които подобно на налорфина са агонист-антагонисти на морфина. Те имат значително по-малко странични действия върху психиката и към тях много по-бавно се създава зависимост, но са запазили силните аналгетични свойства. Някои от тези препарати се получават от тебаин, а други са напълно синтетични; най-известните са налбуфин, буторфанол и бупренорфин (темгeзик), както и описаният в следващата глава пентазоцин. Повечето аналгетици от този тип не могат да бъдат използувани от наркоманите, тъй като предизвикват у тях абстинентен синдром. В хода на тези изследвания са открити и някои изключително силни халюциногени, чиято действуваща доза е под 0.1 mg но те са почти неизучени.
С известна популярност сред бъдещите и бивши наркомани се ползува само бупренорфинът, чиито свойства на антагонист са най-слабо изразени. Действието му върху хора. които не използуват опиати, е близко до това на морфина, а пристрастяването към него е слабо. У наркоманите, поне в умерени дози, той не предизвиква абстинентен синдром, но, веднъж приет в организма, подобно на налтрексона, блокира ефектите на силните опиати. Много бивши наркомани, които вземат налтрексон, се оплакват от това, че той ги кара да се чувствуват зле. Причините за това явление не са много ясни. но изглежда, че в организма на наркомана настъпват дълговременни биохимични промени, поради което той реагира на налтрексона не така, както нормалния организъм. Бупренорфинът не създава подобни усложнения, поради което напоследък се смята, че той е по-добър антагонист за този род терапия.
Тук може да се спомене още едно вещество, което се получава от морфина - апоморфин. Приликата между морфина и апоморфина се изчерпва само със сходството в имената, но тъй като на света има много глупаци, които била ги объркали, той също строго се съхранява. Апоморфинът не е опиат; той предизвиква силно и неудържимо повръщане, което се използува при лечението на отравяния. Понякога апоморфинът се използува и за създаване на условен рефлекс на отвращение към алкохола у алкохолиците, както и при лечението на опиатната зависимост, но без особен успех.


2. ГРУПА НА МЕТАДОНА


Отдавна били предприемани опити силно да се опрости структурата на морфиновата молекула, като се получат вещества, лесни за синтез, но запазили аналгетичните свойства на морфина. Един от най-известните синтетични аналгетици е споменатият вече метадон (долофин, фенадон), който бил получен през Втората световна война в Германия. Вдъхновител на програмата за изследване на нови синтетични опиати е бил старият наркоман Херман Гьоринг, който се страхувал, че скоро съвсем няма да може да си намира морфин, тъй като той не се произвеждал в Германия. Немските химици изпълнили задачата и зарадвали райсхмаршала, като измислили метадона, който е не само по-силен, но и по-продължително действуващ от морфина.
Метадонът и до днес се използува като болкоуспокояващо средство, но сред широката публика е по-известен като средство за лечение на наркоманите; в повечето страни поддържащата терапия също се провежда с метадон, вместо с хероин. Както бе отбелязано, причината за този избор е продължителното действие на метадона и възможността той да бъде вземан през устата. Друга важна негова особеност е, че при перорално приемане той не предизвиква еуфория и, за разлика от хероина, почти не предизвиква сънливост; наркоманите, които са на метадонова терапия, могат да възстановят практически напълно своята работоспособност и социални контакти. Твърди се, че присъствието на достатъчно количество метадон в организма води до невъзможност да бъде изпитана еуфория от инжекция хероин, което донякъде намалява изкушението.
Въпреки това, известно е, че някои наркомани се записват на метадоново поддържане и към този безплатен фон си добавят уличен хероин. Други пък продават на улицата своите дози метадон на тези, които съвсем са закъсали. Понякога наркоманите правят опити да комбинират метадона с таблетки срещу морска болест; последните съдържат скополамин или някой антихистаминен препарат, които засилват ефекта на повечето опиати. Целта на тези експерименти е да се получи някаква каква да е еуфория, но в случая на метадона човек изпада в едно състояние, за което са типични хаотично поведение, натрапчиви идеи и саморазрушителни действия; по едно време в Ню Йорк е имало повече умрели от метадон, отколкото от хероин.
Метадонът, даже и в чист вид. има много недостатъци. Продължителното му приемане води до напълняване, запек, жажда и често уриниране, а понякога и до халюцинации. Според някои наркомани той още по-негативно влияе върху сексуалността от хероина. По този повод понякога се отправят обвинения, че метадоновата терапия е опит да бъде химически кастрирана една неудобна за обществото група хора, но тези протести едва ли могат да бъдат приемани сериозно, тъй като, ако някой иска да си няма проблеми в леглото, най-просто е въобще да престане с дрогите. Към метадона се създава зависимост, точно както и към другите опиати; същите яростни човеколюбци твърдят, че не е хуманно на наркоманите да се предлага да сменят една зависимост с друга, просто за да станат по-удобни за обществото. Тук изброихме съвсем не всички възражения срещу метадоновата терапия; тя се критикува както от ляво, така и от дясно, но досега никой не е предложил нещо по-умно.
Сред другите препарати със сходна структура могат да се споменат още два. Декстроморамидът (палфиум) е силен аналгетик, който се използува клинично; той не се отличава съществено от морфина и метадона, но е по-силен от тях. Той се използува рядко от наркоманите, тъй като има репутацията на непредсказуема дрога; по неизвестни причини дозата, която един ден е била точно това, което е нужно, на следващия ден може да доведе до смъртоносно отравяне. Пропоксифенът (дарвон), особено до преди десетилетие, широко се е предписвал от лекарите в Европа и САЩ срещу не много силни болки. Той е бил предложен като безопасен заменител на кодеина, но в действителност е по-слаб, но не и по-безопасен от него. Поради неговата достъпност той често е бил обект на извънмедицинска употреба, което е довело до фатални случаи.


3. ФЕНИЛПИПЕРИДИНИ


Лидолът (петидин, долантин, меперидин) е един от първите синтетични аналгетици; той е известен още от 1937 г. и първоначално бил използуван като спазмолитик. Малко по-късно случайно открили, че лидолът има аналгетичен ефект и той бил предложен като безвреден заменител на морфина; както може да се очаква, тези надежди не се оправдали, но той все още намира приложение. Лидолът е почти 10 пъти по-слаб от морфина и неговият ефект е по-кратък; той предизвиква по-слаба еуфория, но наркоманите го използуват, ако нямат нещо по-силно. Поради неговия спазмолитичен ефект за разлика от повечето опиати той предизвиква мидриаза, а не миоза. За успокояване на болката лидолът се дава в дози от 50 -100 mg, но наркоманите вземат понякога дози над 200 mg през 3 часа.
За нетрениран човек доза лидол. по-голяма от 1000 mg, може да причини смърт. Отравянето протича с дезориентация, халюцинации, гърчове; постепенно отровеният изпада в дълбок сън, преминаващ в кома. Смъртта настъпва от спиране на дишането. Въпреки, че е по-слаб от морфина, лидолът в известен смисъл е още по-опасен. Разликата между действуващата и смъртната доза е по-малка и поради това е по-голяма вероятността за фатално отравяне при предозиране. Абстинентният синдром, предизвикан от спирането на употребата на лидол е по-кратък, но по-силно изразен от морфиновия.
В тази група вещества съществуват и по-силни аналгетици от лидола; от тях в клиниката най-широко приложение намира промедолът (тримеперидин), който почти не отстъпва на морфина по сила и продължителност на действие. Преди около 15 години се заговори за едно съединение, известно със съкратеното название МРРР (метил-фенил-пропионокси-пиперидин), което химиците наричат обърнат лидол. МРРР е синтезиран през 1947 г. и при изпитанията се оказало, че е аналгетик, силен като хероина. За съжаление той притежава в силна степен всички странични свойства на морфина и хероина, поради което не е бил приет за употреба. Получаването на МРРР е елементарно и това е привлякло вниманието на нелегалните фармацевти към него. Синтезът му действително е прост, но даже при малко отклонение от оптималните условия в крайния продукт се получава примес от едно вещество, което придоби известност под името МРТР (метил-фенил-тетрахидропиридин).
Смята се, че МРТР е най-силният, коварен и необратим невротоксин, познат досега. Той прониква безпрепятствено в мозъка, където клетките го натрупват поради приликата му с естествения невромедиатор допамин. Попаднал веднъж в клетката. МРТР необратимо разрушава нейните митохондрии и тя умира, а както е известно, нервните клетки не се възстановяват. Хроничното приемане даже на незначителни количества МРТР води до пълната и необратима дегенерация на един цял дял от мозъка, известен като черно вещество (substantia nigra). Резултатите от това приличат на сиптомите на Паркинсоновия синдром, често срещана сред възрастните мъже болест, но МРТР действува независимо от пол и възраст.
Първите жертви на МРТР сред наркоманите се появили през 1976 г, но тогава причината за болестта останала неизяснена. Сериозни изследвания на проблема започнали, когато през 1982 г. в Калифорния се появявили стотици пациенти със загадъчни симптоми. Д-р Уйлям Лангстън от болницата в Сан Хосе така описва първия от тях: "Той беше буквално като замразен. Не можеше да извърши никакво движение, не можеше да говори. Като че ли ставаше дума за някакво неврологично увреждане, но не бях виждал такова нещо." Лекарите в началото не могли да познаят в тези симптоми известния им Паркинсонов синдром, доведен до крайност. Скоро подобно заболяване открили у приятелката на първия пациент и у други хора; станало ясно, че всички пострадали са наркомани и са вземали нещо, което им продавали като синтетичен хероин. Анализите показали, че става дума за МРРР, силно замърсен с МРТР.
Нелегалните производители на МРРР не са се трогнали много от тази история; единствената промяна, която е настъпила, е, че рецептите за синтеза му, по които сега се работи, понякога завършват с предупреждението: "Внимание! Ако работите нечисто, може да повредите клиентите си." В примитивните условия на нелегалната лаборатория този съвет звучи като платонично пожелание, тъй като едва ли може да бъде спазен. Подобно по структура на МРРР са две други съединения - РЕРАОР и РЕРРР, които също нелегално се синтезират и продават. Употребата им причинява неврологично разстройство, наподобяващо хорея на Хънтингтьн, което се изразява в спазми на крайниците и лицевите мускули. Смята се, че вина за това има един от страничните продукти, които ги замърсяват - РЕРТР. Твърде възможно е и други вещества от тази група да се появят на черния пазар, тъй като те лесно се синтезират, а някои от тях са стотици пъти по-силни от морфина. Ако това стане, почти сигурно е, че асортиментът от екзотични и често смъртоносни неврологични синдроми, чиято жертва стават наркоманите, също ще продължава да се разширява.
Откриването на МРТР е един от редките случаи в съвременната медицина, когато хората са изпреварили мишките и маймуните в ролята на опитни животни. В момента МРТР се използува за предизвикване на Паркинсонов синдром у опитни маймуни с цел търсене на средства за лекуването му. Резултатите засега не са много обнадеждаващи и повечето от пациентите на д-р Лангстън - неволно-доброволни жертви на олтара на науката - са покойници. Напоследък се появяват сведения, че метаболитните продукти на някои известни лекарства могат да имат действие, подобно на МРТР; познаването на механизма, по който невротоксинът убива клетките, ще помогне тези препарати да бъдат заменени с по-безопасни.


4. ФЕНТАНИЛОВИ ПРОИЗВОДНИ


Фентанилът е родоначалник на една относително нова група синтетични аналгетици. Самият той се използува широко в клиниката. но неговите производни все още са предмет на изследвания. фентанилът е силен и много бързодействуващ аналгетик.; той е около 100 пъти по-силен от морфина, но ефектът му трае не повече от 1/2 -1 час. Той предизвиква еуфория, но очевидно е, че твърде краткото му действие го прави непривлекателен за наркоманите. Системната злоупотреба с фентанил на улицата не представлява особен проблем, като се изключи това, че понякога наркопласьорите го добавят, за да засилят продавания хероин, фентанилът, обаче, е популярен сред някои медицински работници, които имат достъп до него. Едно изследване, направено в САЩ, показва, че сред медицинския персонал процентът на наркоманите е непропорционално висок; най-податливи на изкушението са анестезиолозите. Информирани хора смятат, че у нас положението не е много по-различно; вероятно много от кражбите на фентанил и други опиати от нашите болници се приписват на наркоманите само за да се прикрие истинското положение.
Някои от производните на фентанила са още по-силни от него. Суфентанилът засега се смята за най-безопасния аналгетик и се използува клинично. Карфентанилът (R 33799) според книгата на рекордите Гинес се смята за рекордьор сред опиатите; той е 12000 пъти по-силен от морфина и под формата на куршуми-спринцовки е бил използуван за обездвижване на бели мечки. Препаратът от тази група, който най-широко се употребява нелегално, е метил-фентанилът(цис-3-метил-фентанил). Преди него на черния пазар са се предлагали и други фентанилови производни, но това е едно от най-силните; активният изомер на метилфентанила е над 6000 пъти по-силен от морфина. При синтез в нелегални условия той не се получава много чист, но в случая това не пречи много; достатъчно е дозата да съдържа само 0.01 mg активно вещество, за да се почувствува кик, който е практически неотличим от хероиновия. За разлика от фентанила, метилфентанилът има продължителност на действие само незначително по-малка от тази на хероина, като освен всичко останало, той е и по-слабо токсичен от всички използувани досега дроги.
Анализът на проби от това, което се продава като хероин на наркоманите в САЩ, Европа, а напоследък и в Русия, показва, че много от тези образци съдържат синтетични продукти, най-вече метилфентанил, а в някои райони практически не се продава истински хероин. Синтетичният хероин се продава обикновено под названието china white (китайский белок) - според наркомитологията така се нарича един особено чист и силен хероин от Далечния Изток, фентаниловите производни досега не са създавали на наркоманите някакви специфични проблеми, освен тези, които те и без това си имат. Имало е доста случаи на смърт от свръхдоза синтетичен хероин. Уличната дрога се приготвя като активното вещество се разреди с някакво инертно вещество; това се извършва в крайно примитивни условия. При работа с подобни изключително активни средства е практически невъзможно да се избегне рискът в някоя от дозите случайно да попадне много повече от необходимото.
На много видове животни фентанилът и неговите производни действуват като стимуланти и вече е известно, че те са били използувани като допинг на състезателните коне. Идеята за това не е нова, тъй като опиумът и морфинът са били използувани за тази цел още през миналия век, а метадонът е намерил такова приложение много преди да бъде предложена метадоновата терапия за лечение и поддържане на наркоманите. С откриването на все по-силни средства проблемът за допинг-контрола при конните състезания става също много по-сложен. фактът, че този въпрос се обсъжда в англосаксонските страни, говори за това, че общественото мнение в тях го смята за не по-малко сериозен от наркоманията, тъй като на конни надбягвания се разиграват огромни суми.
Сред специалистите съществува мнението, че метилфентанилът и подобните на него вещества са опиатите на бъдещето: "Не искам да бъда разбиран неправилно, но метилфентанилът наистина е по-добра дрога от хероина... Ако сега някой каже: "Хайде да заменим хероина с нещо друго" - това е начинът." - казва Гари Хендерсън, калифорнийски химик и токсиколог, който от години се занимава с разработката на методи за откриване на фентанилови производни - "Това е част от еволюцията на дрогите. Те са започнали от природни продукти, през техните полусинтетични производни, до напълно синтетични вещества. Днес, когато фармацевтичните продукти са така строго следени, хората, свързани с наркотиците, просто започват да си ги правят сами. След 10 - 20 години ще се използуват дроги, много различни от днешните. Въпреки това, хората ще продължават да се дрогират."




ДИСОЦИАТИВНИ АНЕСТЕТИЦИ


Един неочакван продукт на изследванията върху нови средства за успокояване на болката е откриването на един нов клас аналгетици, които предизвикват слаба еуфория и към които се създава слаба физическа зависимост, но и в тази каца с мед има лъжица катран. Основният им страничен ефект се състои в това, че те причиняват специфично психическо разстройство, донякъде наподобяващо шизофренията. То се характеризира с халюцинации и откъсване на съзнанието от околния свят, което е дало названието на тази група вещества - дисоциативни аналгетици или, както по-често се наричат, дисоциативни анестетици. Тези вещества предизвикват голям научен интерес, но малка част от тях се използуват в медицината. Поради халюциногенните си свойства, обаче, те често са обект на извънмедицинска употреба.
Тази фармакологична група няма много ясни граници. Към нея принадлежат много вещества, които по структура и/или фармакодинамика би трябвало да бъдат смятани за опиати. До скоро се смяташе, че фенциклидинът, който е сигма-агонист, също е почти опиат, но новите изследвания показват, че сигма-рецепторите не са опиатни; засега техните функции са твърде неясни. Друг тип рецептори, който е отговорен за състоянието, предизвикано от дисоциативните анестетици, са т.нар. NМDА-рецептори, които в естествени условия се възбуждат от няколко аминокиселини. Накрая, някои от описаните по-долу вещества се свързват с т. нар. РСР2-рецептор, като по този начин блокират обратния захват на допамина; по това те приличат на кокаина. Различните вещества с дисоциативно действие реагират различно с различните типове рецептори, но общо взето ефектите им са сходни.
Повечето от ефектите на РСР и на дисоциативните анестетици с опиоидна структура дават основание те да бъдат причислени към психомиметиците. От друга страна, на лабораторните животни РСР определено им харесва, въпреки че са безразлични към другите халюциногени. Тези особености, както и това, че някои от веществата с близка до РСР структура имат действие на типични опиоиди, поставят описаните в тази глава вещества някъде между опиатите и халюциногените.


1. БЕНЗОМОРФАНИ


Структурата на бензоморфаните и морфинаните е много близка до тази на естествените опиати; тя изглежда твърде сложна, за да предизвика интереса на нелегалните производители, но синтезът им не представлява проблем за съвременната фармацевтична промишленост. Сред тази група се срещат както съединения със свойства на класически опиати, така и силни халюциногени.
Феназоцинът в някои страни се използува като типично болкоуспокояващо средство; той е аналгетик с всички свойства на морфина, но е 3 пъти по-силен от него. Циклазоцинът е 40 пъти по-силен от морфина, но още в дози от около 1 мг предизвиква остро психическо разстройство, което прави приложението му в медицината проблематично. Той е антагонист на класическите опиати и поради това по едно време е бил използуван при лечението на наркомани, но по горната причина е изоставен. Изглежда най-силен дисоциативен агент сред бензоморфаните е веществото MR-2034, само 0.3 mg от което предизвиква разстройство във възприемането на пространството и времето, илюзии за движещи се линии и стени, цветни явления, загуба на самоконтрол, безпричинен смях, деперсонализация и дереализация. С едно изключение, никой от психомиметичните бензоморфани не се употребява извън лабораториите заради тези си свойства, тъй като на любителите на странни преживявания РСР и DXM предлагат много по-евтин начин да станат временно шизофреници.
Пентазоцинът (талвин, лексир, фортрал) е единствения по-широко употребяван в медицината и извън нея бензоморфанов аналгетик. При него психомиметичните свойства са по-слабо изразени, но болните, на които го прилагат, често отбелязват появата на неконтролируеми, бягащи мисли. Както повечето бензоморфани, пентазоцинът е мю-антагонист и въвеждането му у наркомани може да предизвика абстинентен синдром, но той води до типичен морфиноподобен ефект у тези, които са се излекували от зависимостта към опиати. Практикуващите наркомани не могат да го използуват като заменител на опиатите, но по едно време в някои страни е съществувал ограничен кръг любители на особеното усещане за плуване, което причинява пентазоцина; някои оприличават ефекта му на този от марихуана. Друго постижение на нелегалните фармаколози в Америка е коктейла синьо кадифе (blue velvet), за който се твърди, че предизвиква еуфория, подобна на хероиновата. За целта ентусиастите разтрошавали във вода таблетка пентазоцин и таблетка от антихистаминовия препарат трипеленамин (не се произвежда и продава у нас) и получената рядка каша инжектирали венозно. Последствията от тази процедура за вените са ужасни; повечето от любителите на синьо кадифе са измрели и напоследък то съвсем е загубило популярност.
Фирмата, въвела пентазоцина, в началото го е рекламирала като аналгетик, който не създава привикване, но се оказало - за кой ли път, че това не е така. Пристрастяване към пентазоцина настъпва по-бавно от това към морфина и хероина, но той е много по-токсичен.Тъй като е имало доста случаи на наркомани, умрели вследствие на приемането на пентазоцин, напоследък към него се добавя малко налоксон, който не пречи на аналгетичния му ефект върху болните, но прави напълно безсмислено приемането му с цел удоволствие.


2. ДЕКСТРОМЕТОРФАН


От веществата с морфинанова структура приложение в медицината има рацеморфанът; всъщност, аналгетик е само лявовъртящият изомер на това вещество - леворфанол (леморан, дроморан). Това е един класически аналгетик с всички свойства на морфина, който е 4 пъти по-силен от него; както може да се очаква, към леворфанола бързо се създава зависимост.
По-интересен е, обаче, декстрометорфанът (DMX, DM), който се получава от дясновъртящия изомер при синтеза на леворфанол. DXM засега е най-безопасното средство против кашлица, поради което е основна съставна част на някои сиропи. Любителите на странни преживявания открили, че в големи дози той предизвиква дисоциативна аналгезия, халюцинации и повишена чувствителност към музиката, поради което употребата на свръхдози сироп за кашлица е зачестила. DXM е относително леснодостъпен и затова си струва подробно да се спрем на неговите ефекти, както и на неприятните и вредни последствия от употребата му в големи дози.
Декстрометорфанът има твърде сложна и все още не напълно ясна фармакодинамика; той изглежда взаимодействува с всички рецептори, описани по-горе, като тези взаимодействия силно зависят от дозата. Поради това неговите ефекти също силно зависят - не само количествено, но и качествено - от приетата доза.
В малки дози (около 150 mg) DXM има известен стимулиращ ефект и предизвиква лека еуфория. Най-забележително за тази степен на интоксикация е повишеното удоволствие от слушането на музика и въобще от слуховите възприятия; някои определят разликата между това състояние и нормалния слух като разликата в звука на концертна зала и раздрънкан радиоприемник. Зрението е все още почти нормално, но се наблюдават следови феномени, т.е. движението на предметите изглежда като накъсано на отделни кадри. Координацията на движенията в тази фаза е почти запазена и много хора обичат да танцуват под звуците на музиката, която им се струва много по-вълнуваща от обикновено. DXM има известен дезинхибиращ ефект и, подобно на екстази, подтиква хората да обсъждат свободно неща, които иначе са твърде тежки и неприятни за тях.
Умерените дози (около 350 mg) имат много по-драстичен ефект. Почти всички възприятия се накъсват на кадри, които често са насложени един върху друг. Зрението губи чувството за дълбочина, появяват се елементарни халюцинации и ейдетични образи, най-вече при затворени очи; често халюцинациите започват под силното влияние на музиката. Мисленето в тази фаза е донякъде запазено, но речта започва да става непонятна; при опит да се произнесе някоя обикновена дума като банан, излиза нещо като бананананан. Движенията стават некоординирани, странни и нелепи.
Силната интоксикация (около 700 mg) се характеризира с почти пълно откъсване от средата. Замъгленият поглед и неспособността за стереоскопично зрение водят до т. нар. хаотична слепота. Постепенно се загубва и способността да се възприемат звуци и човек се отчуждава от всичките си сетива; възприятията се превръщат в последователност от разпокъсани кадри, които ту се забавят, ту се забързват. Халюцинациите стават все по-абстрактни. Спират усещанията от собственото тяло; за двигателната сфера е характерна пълна невъзможност за координация. Мисленето е разрушено, паметта не работи, а настроението се мени от мания до изблици на паника.
При приемане на много високи дози (повече от ,1000 mg) се наблюдава пълна дисоциация; човек не усеща даже дишането си и има чувството, че е умрял. Появяват се различни налудничави идеи, сред които най-невинната е "аз съм малко цвете сред полето". Много малко хора са рискували да отидат съзнателно в това състояние, тъй като то е опасно близко до възможността от отравяне.
Трудно е да се каже каква е смъртната доза на DXM за хора; предполага се, че тя е някъде около 3000 mg Засега са известни само два смъртни случая - става дума за вземането му с цел самоубийство, но има смъртни случаи от комбиниране на DXM с някои антихистаминови препарати или МАО-инхибитори. Важно е да се знае, че сиропите за кашлица обикновено съдържат още много други съставки, които ги правят много по-опасни от чистия DXM Пример за такова вещество е широко рекламирания парацетамол (панадол), от който досега в света са умрели хиляди хора; вероятността за подобна нелепа смърт при изпиването на цяло шише сироп за кашлица е напълно реална.
Най-честият страничен ефект на DXM е гаденето; освен това, той предизвиква мидриаза, тахикардия, повишено кръвно налягане. горещи и студени вълни, паника и т. н. Загубата на чувствителност към собственото тяло може да доведе до свръхизтощение, напр. от танци. Около 10% от хората имат вроден недостатък на един от чернодробните ензими, чрез който се метаболизира DXM. У тези хора, които биохимиците на своя жаргон наричат бавни деметилатори, психозата продължава не няколко часа, а 1 до 3 дни, и почти винаги е неприятна; това е обичайното лошо пътуване, в което рискува да попадне всеки, имащ работа с халюциногени. След употребата на DXM известно време човек е сънлив, летаргичен и неспособен за каквато и да е работа. Продължителната му употреба води до бъбречни увреждания, дисфория, депресия, психози, мании, оглупяване и проблеми с паметта.
Към ефектите на DXM бързо се развива толерантност, като най-бързо изчезва удоволствието от слушането на музика. Не е известно DXM да предизвиква физическа зависимост, тъй като, независимо, че се използува почти от 30 години, никой не е бил толкова луд, че да го взема ежедневно. Въпреки това. в много страни има негови упорити почитатели, които го използуват почти всяка седмица - именно благодарение на тях са станали известни вредните ефекти на DXM


3. ФЕНЦИКЛИДИН (РСР)


Фенил-циклохексил-пиперидинът (РСР) е синтезиран още в 1928 г, но едва в 1957 г. под името сернил бил предложен да се използува като анестетик в хирургията. Много скоро, обаче, станало ясно, че той има силни и неприемливи за лекарите въздействия върху човешката психика. Пациентите, излизащи от упойката, изпадали често в състояние, близко до шизофренията, в което освен халюцинации, възбуда и делириум, чести били изблиците на насилие. Поради тази причина след 1967 г. РСР под името сернилан се използувал само във ветеринарната медицина.
РСР се появил за пръв път на нелегалния пазар през лятото на любовта на 1967 г. Той в началото имал лошата репутация на дрога с непредсказуеми ефекти и затова е трябвало да бъде маскиран под някакво друго название, поради което са го продавали вместо LSD, мескалин, псилоцибин и даже амфетамин. След 1974 г. се появили първите почитатели на собствените ефекти на РСР и оттогава употребата му бързо се разпространила; впрочем, през последните години тя се е стабилизирала и даже намалява. Смята се, че откриватели на модата на фенциклидина са рокерите от Hell's Angels, откъдето идва названието му angel dust; той е известен още като РСР, peace pill, crystal, hog, horse tranq, rocket fuel и под още много други имена.
Хората, които употребяват РСР, принадлежат към два основни типа. От една страна, РСР се използува от опиоманите, тъй като той може да им служи като непълноценен, но много по-евтин заместител на опиатите. Освен това, съществува кръг любители на собствените ефекти на РСР, които освен него ценят само LSD. Ако нещо утешително може да се каже за РСР, това е, че, както изглежда, неговата употреба рядко ескалира в по-опасната употреба на опиати. Разяснителната работа сред младежите за опасните ефекти на РСР не е довела до съществено намаляване на популярността му, но те са започнали да се отнасят към него по-внимателно, а това е довело до намаляване на нещастните случаи.
РСР се получава лесно и синтезът му е по силите и на една елементарно оборудвана лаборатория. С цел поне донякъде да се ограничи производството на този толкова евтин наркотик, в САЩ, а после и в други страни, е въведен контрол върху основните суровини в синтеза му.
По-рано РСР се е приемал най-вече перорално, но този начин има съществен недостатък, тъй като ефектът се проявява бавно -след 1 час и повече. Много хора, които имат малък опит с РСР, решават, че липсата на бърз ефект се дължи на ниска доза и вземат още, а резултатите от тази грешка нерядко са фатални. Понастоящем РСР най-често се пуши, като с него се напояват цигари, направени обикновено от магданоз. Количеството наркотик, което се съдържа в една цигара, много силно варира, но опитният пушач може по настъпването на ефекта точно да го дозира. Популярни са и цигари марихуана, съдържащи РСР (super weed, super grass). Продаваният на улицата РСР не е особено чист; основният му страничен продукт отделя в организма силно отровния циановодород, който силно повишава и без това високата му токсичност.
Опитните пушачи на РСР смятат, че ефектът на доза от 2 - 3 mg настъпва за 5 минути и продължава около 1/2 час. Човек, изпаднал в това състояние, обикновено е напълно безмълвен и общува предимно със света на фантазиите си. Типичните усещания са еуфория, звън в ушите, топлина по тялото, умиротвореност, деперсонализация, изолираност и отчужденост; понякога има зрителни и слухови халюцинации. Чувството за време и пространство са нарушени. Общото емоционално състояние може да варира от лека еуфория до възбуда и страх. Психозата, причинена от по-големи дози, продължава 3 - 6 часа, но за пълно отзвучаване са необходими поне 24 часа. Като изключим по-бавното появяване на симптомите, подобни са ефектите след перорално приемане на РСР; ето впечатленията на участник в един експеримент:
"Аз съм откъснат от света. В какъв ад съм. Напълно откъснат... (свири с уста). Като че ли съм в средата на голям екран. Не съм съвсем сигурен, че съм буден, (тананика си) Моите очи изобщо не могат да се фокусират. Подобно на птичка аз плувам леко из въздуха. Чувствувам се като яйце. Розово, розово яйце, синьо яйце, зелено яйце, пурпурно яйце. Твърде странно. (смее се)
Нищо не се движи. Всичко е нормално. Всичко е светло. (тананика, пее нещо на испански) Чувствувам мозъка си много активен. Краката ми са студени. (пее на латински Gaudeamus lgitur) Чувствувам се свръх.... Аз съм това, което съм и това е всичко. (пее на френски) Чувствувам очите си, като че ли са разширени зениците. Мога да сляза долу в морските дълбочини, в самотното море или да литна в небето.... Въртя се в кръг. Това се повтаря периодично. Винаги към чел и мечтал да бъда космически пилот.
Не се чувствувам прикрепен към нищо. Честита Нова Година. ... Главата ми е прикрепена към тялото в много странно положение. Дланите ми са обърнати. Мисля, че съм под влияние на веществото. Като че ли съм парализиран, по-точно не парализиран, но без желание да се движа. Нямам желание да се движа. Като че ли единственото ми желание е да лежа спокойно и да гледам тавана. Ще затворя очите си. Лекарството точно е започнало да действува върху мен. Чувствувам се голям. Петите ми са като на различни нива. Всичко е бяло, розово, бяло. Очите ми не се фокусират. Десният ми крак е студен. Като че ли съм мъртъв. Поне така чувствувам. Това е всичко. Лежа тук и съм мъртъв. Като че ли съм заобиколен от лед. Кристализирал лед. Студено е. Студено ми е."
Характерни за действието на РСР са резките емоционални промени; в един момент човек може да проявява дружелюбие, съчувствие и общителност, а в следващия те да се сменят с враждебност. Между другите симптоми най-забележимите са атаксия, ригидност и нистагьм. Тези, които редовно употребяват РСР смятат, че не повече от 2/3 от сеансите могат да се определят като приятни и че вероятността за лошо пътуване е доста голяма. Даже приемането на умерени дози може да доведе до параноидни реакции; понякога се наблюдават раздразнителност и войнственост и даже желания за убийство или самоубийство. Все още в много книги се подчертава, че употребата на РСР води до агресивно поведение, но данните сочат, че това е просто поредния антинарко-мит. Резултатите от едно подробно изследване показват, че няма достоверни данни, които да доказват, че РСР е дрога на насилието; изблиците на агресивност, които са по-скоро изключение, отколкото правило, отразяват не толкова ефекта на РСР, колкото освобождаването на подтиснатата агресивност на конкретния човек. Във всеки случай, опитите с животни показват, че РСР по-скоро ги успокоява, а децата, които по време на операция са били упоявани с РСР или кетамин, много по-често от възрастните преживяват психозата като странна, но общо взето приятна и спокойна.
Фенциклидинът има много тесен интервал на поносимите дози;
доза от 5 mg се счита от някои за малка, но 10 mg вече е опасна. Дози от 10 - 20 mg водят до ступор, при който човек изпада в типичното за шизофрениците восъчно вцепеняване, в което на тялото може да бъде наложена дори най-неудобната поза, но човек може часове да стои така, без да мръдне. По-високите дози причиняват кома, силно повишаване на кръвното налягане и смущения в дишането. Повече от 100 mg са фатални; ако не се вземат мерки, след няколко дни тази доза обикновено води до смърт, която настъпва от хипертонична криза, подтискане на дишането, мозъчни кръвоизливи и нарушени функции на бъбреците и черния дроб. Положението на отровения се усложнява от отделения в организма циановодород, който се съдържа в нечистия уличен РСР. Случаите на смърт вследствие на свръхдоза РСР не са редки.
Ефектите на ниските дози РСР обикновено отзвучават безболезнено, но даже и при тях са възможни остри отклонения от нормалното поведение. Това е в пълна сила при по-високите дози, при които нарушенията в поведението могат да включват публична мастурбация, разкъсване на дрехите, напикаване, плач или смях. Често след това у дрогирания не остава никакъв спомен за тези действия. Изблиците на насилие или саморазрушение, независимо че са редки, могат да бъдат много опасни, тъй като човек, който е взел РСР, е трудно управляем. В подобни случаи лоша услуга прави свойството на РСР напълно да подтиска чувството за болка, Друга характерна особеност на психозата е, че често предизвиква у човек непреодолимо желание да се хвърли в най-близката вода, независимо дали въобще може да плува; по тази причина сред жертвите на РСР има необичайно много удавени - в морето, в градския фонтан и даже във ваната.
Хроничната употреба на РСР води до проблеми с паметта, загуба на самоконтрол, депресия, летаргия и мисловни затруднения;
за означаване на душевното състояние на този тип наркомани американците използуват удачния термин кристализирал. Описаните симптоми отзвучават едва след 20 и повече дни след като престане употребата на РСР. Противоречиви са мненията за това в каква степен към РСР се създава толерантност, както и за причинената от него физическа зависимост; във всеки случай, те не са така силни както тези, които предизвикват класическите опиати. Абстинентният синдром е слабо изразен и основните му симптоми са депресия, летаргия и усещане за пълзене на мравки под кожата.


4.КЕТАМИН И ДРУГИАРИЛЦИКЛОХЕКСИЛАМИНИ


От химическа гледна точка РСР принадлежи към групата на арилциклохексиламините. След като производството и продажбата му били забранени, нелегалните производителите се ориентирали към някои от многобройните арилциклохексиламини със сходно действие, между които ТСР, FСР, РСЕ, PCPY; впрочем, понастоящем всички те са също забранени. Трябва да споменем също така, че някои от веществата с подобна на РСР структура имат изключително силно аналгетично действие; едно от тях, получено в лабораториите на Upjohn, е 10000 пъти по-силно от морфина. Повечето вещества от тази група се получават относително лесно и е много вероятно на черния пазар да се появят и други, освен известните досега.
Сред арилциклохексиламините се срещат добри аналгетици и анестетици, някои от които имат по-малко нежелателни странични ефекти от РСР и са по-пригодни за медицинската практика. Като операционен анестетик се използува препаратът кетамин (кеталар, кетанест). Той започнал да се използува масово по време на Виетнамската война и все още намира широко приложение за кратковременни операции в хуманната и ветеринарната медицина. Той има едно важно предимство пред много други анестетици - не подтиска рефлекса за кашляне и гълтане, поради което пациентът по-малко рискува да се удави в собствената си слюнка.
Кетаминът има много от свойствата на РСР и почти винаги пациентите, които се събуждат от упойка, разказват за странни преживявания; ето няколко типични отговора на въпроса: "Как се чувствувате след операцията?":
- Ами, летях си из стаята и гледах самия себе си.
- Бях умрял и попаднах в рая. Видях Господ и ангелите и беше много хубаво.
- Един космически кораб се приземи, извънземните в него ме отнесоха със себе си и летях из Вселената.
- Всичко беше червено и изведнъж разбрах, че съм червена кръвна клетка.
- Открих, че в предишния си живот съм бил математик в древен Египет.
- Абе докторе, ти да не си ми дал LSD.
Понякога пациентите изпадат в ужас и объркване от необичайното преживяване. За решаването на този проблем са предложени два възможни начина. Най-простото е да се комбинира кетамина с диазепам и така да се лишат хората от единственото интересно преживяване, с което е свързана тази неприятна случка - операцията. Другият подход се основава на едно изследване, което показва, че, ако пациентите са информирани за това, какво ги очаква, те много рядко изпадат в паника и определят халюциногенното преживяване като интересно и приятно. По всичко изглежда. че кетаминът е по-безопасен от РСР и при него много по-рядко се случва лошо пътуване.
Кетаминът е бил използуван с психотерапевтични цели. Един от психиатрите, които са го прилагали върху своите пациенти, разказва, че повечето от тях по един или друг начин преживели отделянето на душата си от тялото, което им е помогнало да преодолеят страха си от смъртта. Той смята, че кетаминът е относително безопасен и няма сериозни последействия, ако не се прекалява с него. Някои от пациентите му преживели дисоциативни обратни проблясъци; това явление е типично за повечето халюциногени, но не представлява опасност за хората, които са предупредени за него.
Кетаминът, макар и по-рядко от РСР, също е предмет на дива употреба, но тя крие много рискове. Той е относително слабо токсичен, но при венозно въвеждане са чести случаите на спиране на дишането. Той повишава кръвното налягане и е опасен за хората със сърдечни заболявания, както и за тези, които са склонни към епилепсия, тъй като може да предизвика гърчове. Известно е, че към него се развива толерантност и, вероятно, известна зависимост. Едно изследване показва, че у някои хора, които системно са го използували за удоволствие, се наблюдават дълговременни психически изменения; някои от тях твърдо вярвали, че контактуват с извънземни, а двама стигнали до самоубийство.




КАНАБИС


Едно широко разпространено мнение е, че марихуаната е опасна не толкова сама по себе си, а като път към по-сериозната дрога. Това твърдение се оспорва от мнозина, тъй като напомня стария виц, че всички убити през войните са пострадали, понеже са яли преди това краставици. Въпреки това, марихуаната продължава да е в центъра на жарките спорове за или против легализацията на леките наркотици и затова си струва да бъде отделено повече внимание на нея и на другите подобни продукти, които се получават от конопа.


1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Наркотичните свойства на конопа са били познати на човека от най-дълбока древност. В различни времена и култури Психоактивните продукти, получавани от него, са носели различни названия, затова тук ще ги наричаме най-общо канабис. Родина на конопа е, изглежда, Китай. Най-старите данни за това ни дават археологическите разкопки на остров Тайван, където в слоеве от преди 12000 години са открити керамични съдове с отпечатъци от конопено въже. От конопа в древен Китай правели влакно и хартия, семената служели за добиване на масло, а стеблата се считали в традиционната китайска медицина за най-доброто средство за гонене на зли духове.
Първите научни сведения за конопа ни дава древната книга за лекарствата Пен Тсао, която се приписва на император Шен Нун. Според китайците конопът притежава съвършеното съчетание на ин и ян; те добре знаели, че той е двудомно растение, т.е. има мъжки и женски растения. От гледна точка на китайската философия мъжкото растение, от което се правят въжета, съдържа мъжкото начало ян, затова въжетата стават здрави. Женското растение от своя страна дава семена, в които се съдържа женското начало ин и поради това поглъщането на семената или вдишването на изпаренията им прави човека спокоен и отпуснат. В древната китайска медицина конопът се използувал като болкоуспокояващо средство, най-вече смесен с вино. Освен това, смятало се, че той може да лекува най-различни болести - от малария до гуша.
Към средните векове употребата на конопа в медицината намаляла, но затова пък започнал да се използува като наркотично средство. Това станало около 600 г. И основните му привърженици били даоистките монаси. Тогава, както и сега, сериозните членове на обществото заклеймявали канабиса като освободител на греха. Даоистките мъдреци обаче, твърдели, че при дъвчене на конопено семе човек вижда духове, а ако това се прави продължително време, може даже да влезе в общуване с тях. Те препоръчвали да се хвърлят семена в огъня и да се вдишват изпаренията- процедура, която се смятала за много полезна и спомагаща за постигане на безсмъртие. В Китай канабисът винаги е оставал забавление за ексцентрични интелектуалци и употребата му никога не е била широка; сериозни социални проблеми са създавали само алкохолът и по-късно опиумът.
От Китай конопът бил пренесен в Индия, където неговите психотропни свойства станали неразделна част от културата на страната. Смята се, че днес повече от 200 млн. души в Индия употребяват канабис. Според легендата, разпространена в Индия, един ден бог Шива си почивал под сянката на конопа и от любопитство опитал листата му. Това му харесало и от тогава конопът станал негова любима храна. От древността до днес листата на конопа се използуват за приготвяне на напитка, наречена бханг, която в Индия се поднася на гости и без която в някои райони на страната не минава нито едно празненство. Освен листа бхангът съдържа мляко, захар и безкрайно количество подправки - от чер пипер до розови пъпки. Въобще в Индия канабисът е имал ролята, която в други общества е играл алкохолът. Някои религиозни движения, обаче, са му придавали и по висш смисъл. Почитателите на богиня Кали (небесната жена на Шива) го използували в оргиастичните си обреди с цел достигане на по-пълно духовно и плътско сливане с богинята.
Конопът е бил познат и на другите индоевропейски народи. Херодот описва неговата употреба в погребалните обреди на скитите: "... поставят три дървени пръта, наклонени един към друг, опъват върху тях три вълнени покривки, които поставят така, че да се прихлупят колкото се може по-добре, и хвърлят в един съд, поставен по средата или между дървените пръти и покривалото, нагорещени до червено камъни. В страната им расте коноп, който твърде много прилича на лен... Та скитите вземат зърна от този коноп, мушкат се под покривалата и ги хвърлят върху нажежените камъни; хвърлените семена пушат и се получава толкова много пара, колкото нито една парна баня в Елада не може да даде. Скитите са очаровани от този вид баня и надават силни викове". Това, което на Херодот се е сторило, че е обред за пречистване на тялото, по-скоро прилича на душевно пречистване под въздействието на опияняващите изпарения. Плутарх и други древни автори описват подобен обичай у траките; според тях те хвърляли върховете на конопа в огъня и дишали дима през кухи тръстикови стебла, от което ставали като пияни и накрая заспивали. В Европа конопът отдавна е отстъпил мястото си на упойващо средство на алкохола, но остатъци от тези обичаи до неотдавна са се съхранявали в Източна Европа. В Полша и Литва супата от конопено семе е част от традиционния ритуал за умилостивяване на душите на мъртвите, а тук-там из Балканския полуостров до неотдавна е бил съхранен обичай, при който селяните танцували около огън, запален от конопени стебла и пеели:
"Бяхме в огъня и не изгоряхме, бяхме сред болестта и не я хванахме."
В античния свят конопът е бил известен като екзотично растение с не много ясни свойства. Омир в Одисея описва как красивата Елена изпаднала в депресия и била излекувана с помощта на лекарство, донесено от Египет. Лекарството се наричало непенте (против мъка), в което много съвременни езиковеди виждат леко измененото египетско название на канабиса - нибенджи. Едва при император Август античният свят се запознал с конопа, но той се използувал само като влакнодайно растение. Неговите наркотични свойства били слабо известни; гърците и римляните в това отношение ценели мандрагората, беладоната и бляна.
В ислямския свят от продуктите на конопа най-известен е бил хашишът (на арабски това означава просто трева). Коранът строго забранява алкохола и хашишът успешно го е замествал. Смята се, че той е бил донесен в ислямския свят от Източен Туркестан, но легендата приписва откритието на дервиша Хайдар, който така обичал хашиша, че поръчал на гроба му да засеят коноп. Въпреки, че хашишът е бил известен в арабския свят преди 10 в., неговата широка употреба била свързана с разцвета на мистичното направление в исляма - суфизма, чиито привърженици водели живот на отшелници, търсещи екстатично единение с Бога. Техните мистични търсения най-често се посрещали враждебно от правоверните мюсюлмани, които смятали за противоестествено пренебрежението на суфите към секса. Любопитно е, че за това бил обвиняван хашишът, точно както 1000 години по-късно марихуаната е била обявена като причина за обратното - за сексуалната разпуснатост на хипитата.
По време на кръстоносните походи в Европа станало известно името на една мюсюлманска секта, която използувала хашиша за своите цели. Тази шиитска секта се базирала в планините на западен Иран. В замъка на предводителя, който се наричал Стареца от планината, имало чудна градина, пълна с най-различни цветя, плодове и красиви девойки. Последователите на Стареца, които били предназначени за изпълнението на важни мисии, били упоявани с хашиш и когато се събуждали, се озовавали в райската градина. След един ден на щастие и безгрижие те отново били упоявани и се събуждали обратно в познатата груба реалност на 12 век. Старецът им обяснявал, че те са били в рая, където лично пророкът Мохамед му е дал властта да изпраща хора за по един ден. След подобно преживяване последователите на Стареца били готови на абсолютно всичко, тъй като били убедени, че след смъртта си ще попаднат веднага в рая. Сектата била известна под името хашишини, което в европейските езици преминало в асасини- убийци. Асасините се прочули с безогледните убийства на крале и султани, които пречели на политиката на Стареца. Името им вдъхвало ужас еднакво на християни и мюсюлмани, докато не ги унищожили монголите - див и необразован народ, който не бил чувал за асасините и поради това не се страхувал от тях.
През 13 в. любителите на хашиша започнали да се организират. Любимо място за събирания било Кайро, което се превърнало в подобие на това, което е Амстердам днес. В Кайро членовете на суфийските братства се събирали в градините на Кафур, където си отглеждали коноп. Постепенно те станали толкова много, че губернаторът на града под натиска на възмутеното гражданство бил принуден да вземе мерки; Дервишите били изгонени, а конопът изкоренен и изгорен. Селяните от близките околности, обаче, започнали да сеят коноп и да продават хашиш на желаещите. Акциите на армията за унищожаване на посевите срещали силна и организирана съпротива от страна на производителите, които настървено защитавали доходния си бизнес. Корупцията довършила окончателно усилията на властта да се справи с хашиша. Писателят Макризи през 1393 г. се оплаквал:
"Като последица настъпи разложение на чувствата и нравите, скромността изчезна, всеки лош човек открито се занимаваше с това". Положението в тогавашен Египет много прилича на това, което става днес в Колумбия или Бирма.
От Близкия изток канабисът през Етиопия се разпространил към Източна, а по-късно и до Южна Африка. Около 1600 г. под името дагга той достигнал до Южния край на континента. Интересна е историята на народа башиланге, който обитава днешна Намибия. До средата на миналия век това бил горд и войнствен народ, който живеел за сметка на съседните племена, но след като се запознали с конопа те били така възхитени от него, че го превърнали в обект на култ. Превърнали се в мирни и дружелюбни хора, сред които се разпространила вярата в превъплъщението на душата. Променило се даже съдопроизводството; обвиняемият бил заставян да пуши, докато си признае или докато загуби съзнание. Възцаряването на братски мир, обаче, довело до икономическа разруха, тъй като васалите престанали да плащат данъци. Най-сетне през 1876 г. здравите сили извършили преврат и възстановили старите обичаи.
Великите географски открития силно разширили кръгозора на европейската цивилизация. В Европа и американските й колонии конопът станал важна влакнодайна култура, но преди войните на Наполеон неговите наркотични свойства представлявали само предмет за схоластични спорове. Пътешествениците разказвали, че на Изток конопът се използува за заменител на алкохола, но едва когато ветераните от египетския поход на Наполеон донесли хашиша в Европа, той станал на мода сред избраното общество.
Историята започнала от един френски лекар, д-р Ж. Ж. Моро дьо Тур, който около 1845 г. използувал хашиша за лечение на меланхолия, мании и други психически болести. По същото време в Париж се разпространила вестта, че писателят Теофил Готие е обещал награда на този, който успее да измисли ново удоволствие. Д-р Моро се отзовал на предизвикателството и предложил на Готие първата доза хашиш с думите: "Това е част от Вашия дял от Рая". Готие бил във възторг от преживяването и впоследствие основал Клуба на хашишините. Клубът се събирал веднъж месечно и в него участвувал елитът на тогавашния парижки артистичен свят: Александър Дюма, Жерар дьо Нервал, Виктор Юго, Йожен Дьолакроа. На увлечението по хашиша дължим фантастичната симфония на Ектор Берлиоз. Шарл Бодлер издал книгата Изкуствения рай, в която отпечатал своя поема за хашиша. В Англия ставало нещо подобно. Сред студентите от Кеймбридж било популярно турското удоволствие - бонбони от хашиш, захар и желатин. От хашиш се приготвяли най-различни сладкиши с екзотични имена; например черната паста от хашиш се наричала крокодилски пенис. Странното название идвало от вярата, че хашишът е силен афродизиак; това твърдение е спорно, но, че крокодилите нямат пенис, е зоологически факт.
В западното полукълбо канабисът е бил известен отдавна, но в САЩ започнал да се употребява едва през първите години на нашия век. Предполага се, че той е бил донесен от мексиканските работници; на испански марихуана се наричал всеки евтин тютюн. Неговата употреба вървяла паралелно с развитието на джаза и постепенно от Луизиана се разпространила през Чикаго и Ню Йорк по цялата страна. Във всеки случай преди хипи-революцията канабисът е бил забавление предимно за артистичните кръгове или за най-бедните цветнокожи американци. Поради последната причина, подетата през 30-те години в САЩ кампания против марихуаната носила откровено расистки оттенък. Вестниците от това време били пълни със смразяващи истории за цветнокожи престъпници, които са се напушили с марихуана и под нейното въздействие вършат насилия. През 1937 г. в САЩ бил въведен забавен закон, продукт на специфичната американска законодателна система. За всяка унция марихуана, използувана с немедицинска цел, се въвеждал данък от 100$ - огромна за онова време сума. Всеки, хванат с необложена марихуана, трябвало да плати абсурдно високата глоба от 2000$ и в крайна сметка отивал в затвора за неплатени данъци. В другите развити страни не се церемонили и просто забранили канабиса, който, въпреки очевидните факти, бил обявен за наркотик, подобен на опиатите и кокаина.
Независимо от забраната, а може би точно затова, популярността на канабиса непрекъснато нараствала до 70-те години, но оттогава насам тя постепенно се стабилизира. В момента употребата на канабис в повечето развити страни се приема като не особено опасна и се дискутира върху възможността за неговата легализация.
В наше време канабис употребяват две коренно различни категории хора. Към първата принадлежат най-бедните слоеве на някои слаборазвити страни в Средния и Близък Изток, Индия и Ямайка. "Често срещано сред работниците в строителството или сред изкопчиите е вечерта да дръпнат няколко пъти от лулата с ганджа или да изпият чаша бханг. Това ги кара да се чувствуват по-добре, умората отлита, стимулира апетита и предизвиква чувство на лека стимулация, което им помага по-лесно да понесат тежестта на изминалия ден" - отбелязва един доклад за употребата на канабис в Индия. От другата страна са образованите млади хора в индустриалните страни, за които стремежът към нови удоволствия често отразява нежеланието им да приемат изискванията и сложността на съвременното общество. Въпреки външната противоположност, двете групи имат донякъде обща мотивация, тъй като релаксиращото действие на канабиса им помага, ако не да решат проблемите си, то поне по-лесно да живеят с тях.
Някои автори подчертават, че между тези две групи хора все пак има една съществена разлика. На Изток употребата на канабис е едно общоприето средство за релаксация; там се приема относително силен канабис, като основната цел е да се изпита неговото действие. На Запад на преден план излиза социалният контекст на употребата - младите хора пушат трева, защото това ги дистанцира от света на другите. Ефектът от пушенето на относително слабия канабис зависи като че ли повече от средата, в която това се прави, отколкото от действието на самото вещество; един американски изследовател смята, че повечето млади хора просто играят на канабис. По всичко изглежда, че това е още по-вярно у нас, където често това, което нелегално се продава, съдържа малко или никакви активни вещества. Тези, които го употребяват в подходяща обстановка, твърдо са убедени в ефективността му, но усещането на непредубедения човек от него е близо до нула. Независимо от това, у нас притежаването на една такава цигара, която няма никакви особени свойства, е прекрасен повод за проблеми в полицията и дори за по-големи усложнения. Достойно за съжаление е, че това, което за младите хора е пореден епизод от вечната игра на непослушание, се третира като опасно престъпление; едва ли това е начинът да се възстанови прекъснатия контакт между поколенията.


2. КАНАБИСОВИ ПРОДУКТИ


През 18 в. известните биолози Линей и Ламарк спорели за това колко вида коноп съществуват. Било прието европейската разновидност да се нарича Cannabis sativa, а индийската Cannabis indica, но съвременната наука ги смята за различни раси на един вид и е възприела само първото название; преведено на български то означава Коноп полезен. От конопа се получава влакно, което служи за изработка на въжета, тъкани, хартия и т.н. Семената му са богати на масло и белтъчини и са прекрасна храна; домашните птици, които се хранят с конопено семе, живеят по-дълго. До първата трета на нашия век конопът се смятал за една от най-перспективните земеделски култури и в развитите страни съществувала процъфтяваща конопена промишленост, но сега отглеждането му в голям мащаб е практически невъзможно, тъй като е строго контролирано.
Наркотичните продукти, получавани от конопа, са твърде различни като качество и съдържание на активните компоненти. Голямо значение имат методите на култивация, почвата и климата; така например в Русия е разрешено отглеждането на коноп само в северните райони на страната, където той няма наркотични свойства. Дрога се получава изключително от женските растения. Когато растението е разцъфтяло, върху цветовете и горните листа се образува златист налеп с лека специфична миризма; именно тази смола съдържа активните вещества. Съществуват различни хипотези, които се опитват да обясняват за какво му е притрябвало на конопа да синтезира канабиноиди. Според едни това е начин, по който растението запазва нежните си части от изсъхване, затова най-голям добив от така желаната смола има в горещи и сухи местности; според други смолата е защита от ултравиолетовата радиация и т.н.
Най-слабата и евтина дрога се приготвя от върховете на конопа. Типичните сортове, растящи в диво състояние или отглеждани за влакната им, съдържат малко активно вещество от 0.2 до 1 %. Този продукт в САЩ и Европа е познат като марихуана (marihuana, marijuana, pot, grass, dope, herb}. В Индия той е известен като бханг (bhang, bang) и се употребява само от най-бедните. Ганджата (gandja, dagga, kif, кайф) се получава от цъфтящите върхове и цветовете на растения, които са продукт на вековна селекционерска работа, и съдържа много повече от активната смола - до 6%. При внимателното остъргване на смолата от върха на конопа се получава хашиш (hashish, hasheesh, hash), наричан в Индия харас (charas). Хашишът е 5 до 8 пъти по-силен от обикновената марихуана. Съществуват много недостоверни легенди за това, как се получава хашиш; според една от тях през нивата с цъфтящ коноп бягат голи хора и смолата полепва по потните им тела, откъдето след това се остьргва. В действителност, хашишът се обира от растението най-често с марля, което е не толкова впечатляващо, но е със сигурност по-хигиенично. Готие и неговите приятели са използували един продукт, наричан dawamesc получен при варене на листа с вода и масло; към получената черна маслена паста се добавяли различни екзотични подправки и даже испанска муха. Напоследък популярност придобива т. нар. хашишово масло (hash oil, red oil), което се получава като се кипят в спирт връхчетата на конопа. Съдържащите се в тях канабиноиди се извличат и в зависимост от концентрацията им се получава от кехлибарено до тъмночервено масло. То е със съдържание на активното вещество до 60% и поради това е много удобно както за нелегално пренасяне, така и за последваща обработка.
Химията на канабиса е сложна и все още не напълно изучена. Смолата съдържа много вещества със сходна химическа структура, но с различна активност, които най-общо се наричат канабиноиди. Понастоящем се смята, че основен активен компонент на канабиса е делта-1-тетрахидроканабинолът, съкратено обозначаван като ТНС. Дозата ТНС, предизвикваща типичния ефект на канабиса, е около 10 mg. Смолата на специално отглежданите сортове коноп е богата на ТНС, докато тази на повечето обикновени сортове съдържа предимно неактивните канабинол (СВN), канабидиол (СВО) и други съставки. ТНС е маслообразно вещество, което досега не е получено в кристален вид. Неговото изолиране в чист вид от канабиса и синтетичното му получаване представляват само научен интерес, тъй като са твърде скъпи. Въпреки това, съществуват химически методи, чрез които съдържанието на ТНС в нативната смола може силно да се повиши; всъщност, на преработка се подлага хашишовото масло. Чрез по нататъшна изомеризация и ацетилиране може да се стигне до продукт с основен компонент делта-6-ТНС-ацетат, за който се смята, че е 2 пъти по-силен от ТНС и е по-приятен. Цялата тази канабисова алхимия е занимание само за хаш-маниаци; тя е твърде сложна за хора без сериозна химическа подготовка. В някои страни нелегалните търговци предлагат "чист" ТНС, но наивниците, които го купуват, рискуват да получат фенциклидин - един евтин синтетичен наркотик, който няма нищо общо с ТНС и е много по-опасен.
Канабисът се приема по различни начини. Марихуаната се пуши чиста или смесена с тютюн; цигарата марихуана се нарича джойнт (joint). През последните 10 години се разпространява и една форма на марихуаната, наречена АМР, това е цигара, която е напоена с формалин (който се използува за консервиране на анатомични препарати в моргите) и след това изсушена. Тази технология изглежда е плод на нечие болно въображение, защото ефектите на АМР са доста неприятни. Хашишът по-рано се е поглъщал, най-вече под формата на сладкиши, но напоследък на Изток се пуши като цигари, с лула или наргиле; в някои от щатите на САЩ даже притежаването на наргиле е забранено от закона, тъй като то най-често се използува именно за пушене на хашиш. Хашишовото масло се употребява, като капка от него се капва върху обикновена цигара и се пуши, или върху нагорещен станиол, при което парите му се вдишват. Както бе казано, в Индия се приготвят различни напитки от канабис. При пушене част от активните вещества изгаря, но при поглъщане ефективността им е малко по-ниска, така че и двата начина на приемане са общо взето еднакво ефикасни.


3. ЕФЕКТИ


Ефектите на канабиса съществено се отличават както от тези на опиатите, така и от класическите халюциногени като LSD, мескалин и т.н. Канабисът не предизвиква такава силна еуфория като опиатите, нито така силно засяга съзнанието като типичните халюциногени. Поради тези причини той представлява отделен клас в класификацията на психофармакологичните агенти. През последните 50 години са синтезирани стотици синтетични производни на канабиноидите в търсене на нови болкоуспокояващи и седативни лекарства, но тези изследвания са дали досега малък резултат; причината затова бе пълната неяснота по въпроса за механизма на действие на канабиноидите. Неотдавна изследванията в тази област силно се оживиха от откритието на специфичен рецептор в главния мозък, върху който те въздействуват.
Първите описания на свойствата на канабиса, дадени от членовете на Клуба на Хашишините, са доста преувеличени и възторжени, както е било прието в романтичния 19 век; освен това, усещанията от големите дози хашиш, употребявани тогава, доста се различават от ефектите на по-слабата марихуана, която е популярна днес. Едно от най-добрите и пълни описания на психологичните ефекти на марихуаната е дадено от американския психиатър Уолтър Бромбърг през 1934 г. То е основано на многобройни наблюдения и разговори с хора, употребяващи марихуана, както и на собствения опит на Бромбърг:
"Интоксикацията започва с период на безпокойство около 10 до 30 минути след пушенето, през който пушачът понякога развива страх от смъртта и безпокойство с неясна причина, свързано с напрегнатост и повишена активност. След няколко минути той започва да се чувствува по-спокоен и скоро окончателно достига до еуфория; става бъбрив, доволен, радостно възбуден, изненадващо чувство на лекота в крайниците и тялото, смее се експлозивно и неконтролируемо, понякога без ни най-малка причина, има впечатлението, че речта му е остроумна и блестяща. Бързата смяна на мислите дава впечатление за брилянтна мисъл, но настъпва объркване, когато се опита да си спомни за какво точно си е мислил, може да се появят визуални халюцинации... безформени проблясъци от светлина с блестящи цветове, които възникват и се развиват като геометрични фигури, форми, човешки лица и сложни картини. След повече или по-малко време, което е около 2 часа, пушачът става сънлив, изпада в сън без сънища и се събужда без физиологични последици и с ясна памет за случилото се по време на интоксикацията."
Към горното описание могат да се добавят още някои съществени подробности. Ефектът от пушенето продължава от 2 до 4 часа, а при поглъщане - от 4 до 12 часа. При начинаещите първоначалното безпокойство може да бъде смекчено от подкрепата на приятели; опитните пушачи го определят като щастливо безпокойство. Интоксикацията повишава чувствителността към външни стимули -цветовете изглеждат по-ярки, неща, които по-рано не са били забелязвани, сега се изпълват със значение. Както са показали изследванията, това не се дължи на повишена чувствителност на сетивата, а на новото различно отношение към възприеманите неща. Променя се чувството за време - минути може да се сторят цял час. Канабисът предизвиква силно нарушение на кратковременната памет, което води до описаната по-горе разпокъсаност на мислите и изказа - по средата на изречението човек забравя какво е искал да каже. Понякога се наблюдава раздвояване на съзнанието, при което част от личността се държи като обективен наблюдател на собственото си състояние. Докато част от съзнанието е обзета от параноични мисли, другата част може даже да им се присмива. Винаги присъствуващата степен на обективно осъзнаване помага на опитните пушачи да съхранят адекватно отношение към обкръжението. Твърди се, че някои от тях могат при необходимост с волево усилие да излязат от психозата.
Марихуаната не възбужда сладострастни желания - тя просто прави секса по-различен. Много хора я използуват именно за да преживеят по нов и по-различен начин своята сексуална връзка, когато тя е заплашена от една често срещана опасност - скуката и еднообразието. Репутацията на канабиса като освободител на греха в голяма степен се дължи на снемането на социалните табута, при което излиза наяве присъщата на всеки нормален човек сексуалност. Още от книгата на Бодлер е известно и всички съвременни изследователи единодушно го подчертават, че марихуаната просто проявява съществуващото преди това сексуално отношение към хората от другия (или същия) пол - тя помага да се преодолеят задръжките към човек, който вече ни е симпатичен, но ако съществуващото чувство е антипатия, тя само го засилва.
Променя се възприемането на изкуството; много артисти смятат, че канабисът ги стимулира. Милтън Мезроу, джазов саксофонист, описва това така: "Всички ноти се изнизваха от инструмента ми, като че ли са били вече готови в него, хлъзгаха се и се смесваха, така че трябваше само малко да духна и да ги изпратя по пътя им, всяка веднага след другата, винаги навреме и без никакво усилие... Чувствувах, че мога да свиря години наред, без да ми липсват теми и енергия". Едва ли можем да се съмняваме в субективните усещания на артиста, но не винаги нещата изглеждат толкова добре в очите на страничния наблюдател, т. е. на публиката.
В големи дози канабисът предизвиква видения, които са послужили като благодарна тема за безбройните хашишни откровения, с които са пълни книгите от миналия век, напр. Граф Моите Кристо. Първата научна публикация на известния физик Робърт Ууд е била посветена на хашиша. Още като студент в Кеймбридж той трябвало да напише курсова работа по психология. Тази наука му била скучна, но решил да съчетае полезното с приятното като вземе хашиш и опише преживяванията си; ето фрагмент от тях:
"След това аз се наслаждавах на нещо като метемпсихоза. Всяко нещо или животно по мое желание можеше да стане мое тяло. Помислих си за лисица и веднага се превърнах в това животно. Отчетливо чувствувах, че съм лисица, виждах своите дълги уши и пухкава опашка и с някакво вътрешно чувство усещах, че цялата ми анатомия съответствува на организма на лисица. Изведнъж гледната ми точка се измени. Стори ми се, че очите ми се намират в устата. Погледнах през отворените челюсти и видях два реда остри зъби; затворих уста и вече нищо не виждах.
Към края на бълнуването въртящите се образи се появиха отново и започна да ме преследва едно странно създание на моя разум, което се появяваше всеки няколко секунди. Това беше образ на кукла с две лица и цилиндрично тяло, което на края се събираше в острие. Тази кукла не се променяше. На главата имаше нещо като корона, а самата тя беше боядисана в зелено и кафяво на син фон. Изражението на янусообразното лице беше през цялото време едно и също, точно както украшенията по нея."
Всичко, казано дотук, се отнася за действието на продуктите, получени от сортове коноп с високо съдържание на ТНС. Голямата част от канабиса, продаван у нас, не притежава тези свойства, тъй като съдържа малко от активната смола. Ефектът от изпушването на една такава цигара се изразява предимно в чисто физиологични усещания като замайване и чувство за тежест; донякъде това преживяване напомня въздействието на алкохола, но е лишено от неговите неприятни странични ефекти. Разказите за това, че "ганджата беше много силна и започнах да повръщам", означават просто, че това е било всичко друго, но не ганджа; истинският канабис е силен антиеметик, т. е. средство против повръщане.
Научно необоснованото приравняване на канабиса със силните наркотици сериозно пречи на обективното изясняване на неговия лечебен потенциал. Според заключението на федералния съдия Френсис Янг "марихуаната, в естествената си форма, е най-безопасното терапевтично средство, което някога е било познато на човечеството." Освен че канабисът се използува от болните от рак и СПИН като антиеметик, има данни затова, че той има и антитуморно и антибиотично действие. Канабисът понижава вътреочното налягане, което помага на болните от глаукома. По този повод в САЩ е имало един съдебен процес, превърнал се в прецедент. Един млад човек бил обвинен, че отглежда коноп в двора си, но спечелил делото, понеже доказал, че е болен от глаукома и марихуаната му помага да я лекува. Канабисът се използува отдавна в медицината на много народи, но за съжаление досега не е проведено съвременно изследване на потенциалните му лечебни приложения. Причината затова е в явното предубеждение към него от страна на официалните власти в развитите страни, фармацевтичните фирми също са против легализирането на канабиса като лекарство, тъй като той не може да бъде патентован, т. е. експлоатиран от тях, и само ще им прави конкуренция със своята лесно достъпност и ниска цена.


4. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ


От векове се води спор за това вреден ли е канабисът. В много общества канабисът е бил обвиняван като причина за асоциално поведение. Едва ли е случайно, че той е бил популярен най-вече сред хора, които открито са се обявявали срещу скуката на ежедневието и традиционните морални ценности. Даоистките монаси, Дервишите от суфийските братства, европейските интелектуалци от 19 в. и хипитата от 60-те години са представлявали своего рода контракултури на своите общества. По-скоро би могло да се мисли, че хората, които отхвърлят общоприетите ценности, са склонни да търсят нови изживявания и канабисът в такъв случай е не причина за определен тип поведение, а негово следствие.
По-рано много се е писало за това, че употребата на канабис води до престъпни отклонения; началото на този мит идва от разказите за асасините. От гледна точка на здравия смисъл е ясно, че човек в приятното състояние, описано по-горе, едва ли е склонен към извършване на насилствени действия. Сравнението на канабиса с ефектите на алкохола не е в полза на последния, особено в страна като нашата, където насилията на битово-алкохолна основа са популярно развлечение. Като причина за извършване на престъпления би могъл да се посочи стремежът към намиране на наркотик, но канабисът, макар и нелегален, е относително евтин; у нас цената на една цигара е под 1 $. В този смисъл много по-съществен криминогенен фактор е често срещаният болезнен стремеж към систематична употреба на скъпи жени, шампанско и черен хайвер.
Първият сериозен опит да се докаже вредата от канабиса е бил предприет преди един век от английската администрация в Индия. Злите езици твърдят, че цел на това изследване била да се убедят индийците, че уискито, от което правителството получавало доходи, не е толкова вредно, както традиционния канабис - а коноп растял, необлаган с акцизи, във всеки двор. Въпреки това Индийската конопена комисия работила с британска добросъвестност и педантичност. Отчетът, публикуван през 1894г., съдържал повече от 3000 страници, и заключавал, че не може да се твърди, че умерената употреба на канабис води до заболяване и до умствени и морални повреди, в по-значителна степен от умерената употреба на уиски. Членовете на комисията заявили, че канабисът е така свързан с обичаите и културата на страната, че забраната му би довела само до нещастия и страдания. В изследването на Комисията на Ла Гуардия през 30-те години в САЩ също не били открити съществени отклонения у хроничните (няколко цигари на ден в продължение на няколко години) пушачи на марихуана.
Проблеми създава само АМР - една относително нова форма на марихуаната. Употребата на АМР води до изключително силна саливация, а в течение на няколко дни след това се наблюдава силно разстройство на мисловните и речеви способности, загуба на способността за концентрация и силна нервност, която за щастие е пасивна и не е съпроводена с агресивност. Остава неясно защо е било необходимо да се измисля АМР, което нищо не добавя към приятните ефекти на марихуаната, но има такива силни странични действия.
Все още се водят дебати относно способността на канабиса да предизвиква психични отклонения след продължителна употреба. Макар и рядко, се случват обратни реакции от действието на канабис, което става обикновено при приемане на високи дози. Те се изразяват в изпадане в състояние на делириум, съпроводен с умопомрачение и дезориентация; тези психози отзвучават безследно за няколко часа. Някои психиатри твърдо вярват в специфична канабисова психоза, докато други не по-слабо аргументирано отричат съществуването й. Впрочем, според повечето изследвания броят на хората с психични отклонения сред тези, които употребяват канабис, не надвишава средния за дадената страна. Използуван като средство за релаксация, канабисът без съмнение има известно антипсихотично действие; изследвания в САЩ показват, че много от тези, които употребяват марихуана, преди това са имали сериозни житейски проблеми или депресия и при тях канабисът е имал в известен смисъл терапевтичен ефект. Безспорно е, обаче, че изпушването даже на една цигара марихуана, повлиява негативно върху способността за каране на кола, и за извършване на отговорни и адекватни действия въобще. Едно съвсем ново изследване показва, че даже един ден след употребата на канабис интелектуалните способности са все още слабо, но забележимо понижени.
Някои изследвания в Близкия Изток показват, че продължителната употреба на силен хашиш е свързано с проява на т. нар. амотивационвн синдром, изразяващ се в пасивност, непродуктивност и пълна липса на амбиции, но даже в този случай не е ясно кое е причина и кое следствие. Данните за влиянието на употребата на канабис върху продуктивността на европейците и североамериканците са противоречиви - любители на марихуаната има както сред аутсайдерите, така и във висшите сфери на администрацията, науката и изкуството. Борците за легализация на канабиса са убедени, че амотивационният синдром е просто поредния мит, лансиран от техните противници. Всъщност не е ясно в какво е проблемът, тъй като съвременното западно общество очевидно не страда от недостиг на кариеристи - даже напротив.
Безчислени изследвания са посветени на влиянието на канабиса, и най-вече на марихуаната в частност, върху организма. Канабиноидите са изумително слаботоксични; леталната доза на ТНС по различни оценки е 400 до 40 000 пъти по-висока от ефективната. Досега не е известно някой да е умрял от канабис - затова пък според медицинските списания само през 1979 г. трима души са умрели от прекалено пиене на вода. Напоследък, обаче, особено в САЩ, съществува реална възможност за отравяне с канабис. Тя е резултат от действията на полицията, която е длъжна да посипе всяко открито конопено растение с дефолианти - това са онези симпатични препарати, с чиято помощ американците превърнаха виетнамската джунгла в пустиня и вследствие на които Виетнам все още е световен шампион по процента на новородените с уродства. Както се казва - ще водим борбата за мир до последния човек.
Очевиден е отрицателният ефект на пушенето върху дихателната система; в този смисъл марихуаната действува точно както тютюна. Канабиноидите подтискат имунната система, но засега няма данни, показващи, че тези, които употребяват канабис, боледуват по-често - затова пък пониженото производство на макрофаги влияе добре на болните от мултипленна склероза. Установено е, че канабиноидите понижават концентрацията на тестостерона и някои други полови хормони, и по този начин намаляват оплодителните свойства на спермата. Тези промени не са силно изразени и твърденията, че пушенето на марихуана прави мъжете стерилни и хомосексуалисти, са несериозни.
Канабиноидите се обвиняват в това, че могат да предизвикват дефекти у новородените деца и това твърдение, макар и все още недоказано, би могло да бъде вярно, поне що се касае до влиянието им върху концентрацията на половите хормони; между 8-та и 10-та седмица от развитието на плода у него започва синтезът на собствени полови хормони и промяната на баланса им в майчиния организъм определено може да доведе до нарушаване на този естествен процес. От друга страна, много бременни жени в Третия свят, продължават да употребяват канабис, тъй като от това ядат с по-голям апетит и по-малко повръщат; досегашните изследвания показват, че това се отразява на техните деца по-скоро добре. Тези данни все още се дискутират, но все пак е най-разумно бременните жени да не употребяват канабис.
Преди няколко години Националният институт по наркоманиите в САЩ остро бе критикуван от активисти на антинаркотичното движение за това, че не оповестява достатъчно широко данните си за вредата от канабиса. Официалното изявление на института по този повод гласи: „Никога досега не са били хвърляни толкова много пари с цел да бъде доказана вредата от дадено средство - и при това да са били получени толкова нищожни резултати." Въпросът за влиянието на хроничната употреба на канабис едва ли някога ще бъде изчерпан, но по всичко изглежда, че само дълговременното използуване на силните му разновидности би могло да има неприятни последствия.
Не е известно някой особено да е страдал от липсата на канабис. Твърдо е установено, че в реални условия той не предизвиква физическа зависимост, а психическата зависимост от него е слаба. Към канабиса на практика не се развива толерантност, а при опитните пушачи даже става обратното - необходимата доза става по-ниска. Този странен ефект на обратна толерантност от някои се обяснява с това, че те са овладели умението така да пушат, че да извличат по-пълно активните вещества. Слабо изразени симптоми, които биха могли при известно въображение да се нарекат абстинентен синдром, са открити само при лабораторни експерименти с хора и животни, на които преди това са били давани нереално високи дози.


5. ЛЕГАЛИЗАЦИЯТА - ЗА И ПРОТИВ


Приятната релаксация, причинявана от канабиса, противоречи на основните ценности на западното общество, което високо цени активността, трудолюбието, агресивния - естествено в определени рамки - стремеж към самоизява. От друга страна, всяко общество има нужда от средства за релаксация; да се напиеш от радост или от мъка се смята от повечето хора за признак на нормалност не само у нас. Вредата от някое средство в обикновеното съзнание е завоалирана от съображенията дали това средство е общо прието в даденото общество - по традиция чуждите средства се смятат за по-вредни от своите. Едва ли е случайна приликата между омразата към алкохола у ислямските фундаменталисти и кампанията против легализирането на марихуаната, която водят християнските им събратя в Европа и най-вече в САЩ. Най-твърдите противници на канабиса откровено заявяват, че техните аргументи са в сферата на морала - така, както те го разбират - и нямат нужда от научна аргументация.
Последната крепост на противниците на канабиса е, че той е опасен не толкова сам по себе си, а като стъпало към по-силните наркотици. Основание за тази връзка се търси в статистиката, която действително показва, че много от наркоманите, пристрастени към хероин, преди това са употребявали канабис, но тези изследвания са показали, че същото се отнася в още по-голяма степен за алкохола и тютюна - а може би и за краставиците. Изключително трудно е да се прецени кое тук е причина и кое следствие, тъй като връзката между канабиса и другите наркотици е по-скоро асоциативна, отколкото причинно-следствена. Не може да се оспорва, че употребата на канабис сближава човека със средата, в която силните наркотици са по-достьпни, но трябва да се напомни, че това е резултат от забраната на канабиса, след която от обикновено градинско растение той се е превърнал в забранен плод, който може да се купи само от наркопласьорите. В крайна сметка изглежда, че това, дали канабисът ще послужи като мост към по-силните наркотици или не, зависи главно от особеностите на конкретната личност; един изследовател резюмира това така: "Данните не са окончателни, но те най-вече подсказват, че употребата на марихуана е по-скоро само един аспект от социалната промяна, отколкото основна причина."
Споровете около канабиса ще продължават независимо от научната очевидност; тяхната причина е по-скоро в областта на социалната психопатология. "Накратко, безпокойството и чувството на безпомощност - последствия от опасностите на нашето време, могат да бъдат фокусирани в някакъв смисъл върху марихуаната, тласкайки някои да търсят защита в нея - и вдигайки други на кръстоносен поход срещу нея. И едното и другото могат да имат положителен адаптационен ефект за едните или за другите, но едва ли това е пътят към един по-добър свят." - пише Лестър Гринспуун.
Въпреки сериозната съпротива, канабисът е единствения забранен наркотик, който има реални шансове скоро да бъде легализиран. Всички научни изследвания показват, че марихуаната е относително безвреден наркотик, който лесно би могъл да бъде опитомен от съвременното общество. В много страни се продават наръчници по домашно отглеждане на коноп и приготвяне от него на различни продукти; напоследък тази информация е достъпна и чрез Internet. В 13 от щатите на САЩ притежаването на канабис не се смята за престъпление, а в Аляска даже е разрешено производството му, при условие, че не е предназначено за продажба. В някои европейски страни с по-стари либерални традиции канабисът практически е легализиран - най-ярък пример затова е Холандия. Едно изследване в Амстердам е показало, че за кратко време след легализацията на канабиса потреблението му се увеличило, но бързо спаднало и се стабилизирало на ниво, малко по-ниско от предишното. Както са отбелязали отдавна хората със здрав смисъл, огромните усилия в борбата с канабиса изглеждат съвършено нелепи в сравнение с незначителната вреда, която той причинява.




LSD


Несъмнено е влиянието, което халюциногените, и най-вече LSD, са оказали върху мисленето на много учени и интелектуалци - да не говорим за милионите хора, които са го вземали глождени от любопитството да разберат какво има в собствената им глава. За съжаление, официалните власти в повечето страни се отнасят към сериозните научни изследвания на халюциногените по начин, който напомня за отношението на средновековните попове към аутопсията, поради което огромната част от веществата, които имат подобни свойства, са много слабо изучени. При изпитанията на новосинтезираните вещества се използуват тестове с животни, които дават крайно ненадеждни резултати; наистина трудно е да си представим какво изпитва под въздействието на някое подобно вещество една лабораторна мишка, за чиято душевност нищо не знаем. Въпреки затрудненията, изследванията в тази област не са спрели и вече има натрупан огромен експериментален материал. Тяхна движеща сила е ентусиазма на някои учени - професионалисти и любители, сред които трябва да споменем Валентина и Гордън Уосън, Ричард Шултес, Клаудио Наранхо, Александър Шулгин и, разбира се, бащата на LSD - Алберт Хофман.
За разлика от повечето вещества, описани по-нататък, LSD е относително добре изучен. Той отдавна е станал еталон за халюциноген, затова тази глава е почти изцяло посветена на него. Много други лизергинови производни имат подобен ефект, но те са твърде слаби и не представляват особен интерес. Изключение е само лизергамидът, който се среща в природата и също се радва на известна популярност.


1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Производните на лизергиновата киселина не са много разпространени в природата, но отдавна са били познати на човека. Самата киселина не се среща в свободно състояние; тя обикновено е съставна част от т. нар. ергоалкалоиди. Това название идва от едно от имената (ergot) на паразитната гъбичка Claviceps purpurea, която заразява предимно ръжта; у нас тя е известна като мораво рогче. Моравото рогче се използува в народната и съвременната медицина за свиване на матката след раждане, но това е незначителна компенсация за огромните страдания, които по-рано е причинявало на човечеството. В древноста и средновековието често се е случвало зърното, от което хората пекат хляб - единствената тогава основна храна, да бъде силно заразено с мораво рогче. Поради всякаква алтернатива за изхранване с нещо друго, хората били принудени да ядат това зърно и в резултат се разболявали от ерготизъм. Той се изразява в силно свиване на кръвоносните съдове на крайниците, при което човек ги чувствува горещи; от това усещане и от името на монашеския орден на св. Антоний, монасите от който се борели чрез молитви с болестта, идва нейното старо название - светиантониев огън. Отровените често получавали такива силни болки и спазми в крайниците, че неистово започвали да танцуват светивитово хоро. Независимо от усилията на добрите монаси и на двамата светии покровители, заболелите накрая получавали гангрена и, ако въобще оживявали, оставали инвалиди. Ерготизмът много често вземал размерите на епидемия; през 994 г. във Франция от него умрели 40000 души. За тогавашните хора причините на бедствието били от божествено естество, а и не са съществували агротехнически методи за борба с гъбичката. В наше време появата на такава зараза е изключена, поне в развитите страни. Един много по-рядко проявяван ефект от отравянето с мораво рогче е изпадането в състояние на объркване, делириум и халюцинации, но не е известно някой нарочно да го е вземал с тази цел.
Още старите баби са знаели, че моравото рогче свива матката и го използували за облекчаване на раждането. Това, както и други негови потенциално полезни свойства, са стимулирали химиците да изолират от него активните вещества. През първата половина на века в него били открити алкалоиди с интересна структура, чиято основна съставна част получила името лизергинова киселина. Обикновено в подобни случаи фармацевтичните фирми започват да синтезират нови производни на новооткрития природен продукт и да изследват техните свойства, надявайки се да открият нещо, от което може да се спечели; точно това правели във фирмата Sandoz в Базел (Швейцария), когато случайно Алберт Хофман се натъкнал на необичайните свойства на едно от тези производни. Съкращението LSD идва от немското Lysergsaurediaethylamid; Хофман синтезирал това вещество за пръв път още през 1938 г., но откритието станало малко по-късно. Едва ли някой може по-добре да разкаже за това от самия него:
"Миналия петък, 16 април 1943 г., бях заставен да прекъсна работата си в лабораторията още по средата на следобеда и да си отида в къщи, тъй като бях обхванат от особена напрегнатост, съпроводена с усещане за лек световъртеж. Пристигайки в къщи, аз легнах и изпаднах в нещо като опиянение, което не беше неприятно и което се характеризираше с изключителна активност на въображението. Когато в състояние на изумление легнах със затворени очи (дневната светлина ми се струваше неприятно ярка), върху мен се втурна нескончаем поток от фантастични картини с изумителна пластичност и реалистичност, които се придружаваха от интензивна калейдоскопична игра на цветовете. Това състояние постепенно изчезна след около два часа. Природата и ходът на това странно разстройство насочиха подозренията ми към някаква екзогенна интоксикация и че диетиламидът на лизергиновата киселина, с който работих този следобед. би могъл да е нейната причина. Въпреки всичко, не си представях. как случайно това съединение би могло да намери път към тялото ми в достатъчно количество, за да предизвика такива явления. Още повече, че симптомите не си приличаха с тези, които се асоциират с ерготизма. За да реша нещата в корена им, аз реших да проведа над себе си един експеримент с въпросната субстанция. Започнах с най-малката доза, която би могло да се очаква, че има някакъв ефект, т. е. 0.25 mg. Бележките в лабораторния ми дневник са следните:
19 април 1943: приготвяне на 0.5% разтвор от тартарата на диетиламида на лизергиновата киселина.
16:20ч.: 0.5 ml (0.25 mg LSD) взети орално. Разтворът е без вкус.
16:50 ч.: няма следа от ефект.
17:00 ч.: лек световъртеж, безпокойство, затруднения в концентрацията, зрителни нарушения, силно желание за смях...
На това място бележките ми прекъсват; последните думи са написани с голямо усилие. Помолих асистентката ми да ме придружи до вкъщи, тъй като предположих, че ще има повторение на разстройството от миналия петък, но докато отивах у дома с велосипед, разбрах, че симптомите са много по-силни от първия път. Имах голямо затруднение да говоря свързано, зрителното ми поле се клатеше пред мен и предметите изглеждаха изкривени като в криво огледало. Имах впечатлението, че не мога да помръдна от една точка, въпреки че асистентката ми каза после, че съм карал доста бързо. Когато стигнах в къщи, беше повикан лекар.
Когато дойде докторът, върхът на кризата беше преминал. Доколкото си спомням, най-съществените симптоми бяха следните: зашеметяване, зрителни разстройства; лицата на тези около мен ми се струваха като гротескни оцветени маски; силно двигателно безпокойство, сменящо се с парализа; безкрайно тежко усещане в главата, крайниците и в цялото тяло, като че ли са напълнени с олово; сухота и чувство за стегнатост в гърлото; чувство на задушаване; ясно осъзнаване на моето състояние, в което аз понякога наблюдавах като независим страничен наблюдател как викам като луд или ломотя несвързани думи. Понякога се чувствувах вън от тялото си.
Докторът намери пулсът ми за малко слаб, но кръвообращението ми бе нормално. Шест часа след приемането на LSD състоянието ми вече бе съществено подобрено. Само зрителните нарушения все още бяха изразени. Всичко се люлееше и пропорциите бяха изкривени като отражения на повърхността на движеща се вода. Освен това всички обекти изглеждаха в неприятни, непрекъснато променящи се цветове, сенките бяха в болезнено зелено или синьо. Когато затварях очи, ме завладяваше безкраен ред от цветни, много реалистични и фантастични картини. Забележителна особеност беше начинът, по който всички звукови възприятия (напр. звук от преминаваща кола) се трансформираха в оптични ефекти, всеки звук предизвикващ съответ на цветна халюцинация, която се сменяше като форма и цвят подобно на картина в калейдоскоп. Към 1:00 часа аз заспах и се събудих на другата сутрин съвършено здрав.
Това бе първият планиран експеримент с LSD и при това твърде драматичен. Следващите изследвания върху колеги доброволци от Sandoz потвърдиха изключителната активност на LSD върху човешката психика. Те показаха, че ефективната орална доза на LSD за човека е 0,03 до 0,05 mg. Независимо от това, че гледах да не прекаля, за първия си експеримент бях избрал доза, пет пъти по-голяма; LSD е много по-силен и по-специфичен като халюциноген."
От тогава милиони хора са вземали LSD и за ефектите му има изписани цяла планина от книги и статии. Самият Хофман изглежда е бил толкова силно впечатлен, че през следващите години загубил интерес към проблемите на родилната помощ и се насочил към търсенето на други халюциногени; на него принадлежи заслугата за идентифицирането и синтеза на псилоцибина и лизергамида, които се съдържат в магическите средства на мексиканските индианци. В началото на 1996 г. бащата на LSD навърши 90 години; в интервю по повод на Юбилея той за пореден път изрази своето съжаление, че съществуващите забрани пречат на неговото любимо дете да заеме полагащото му се място в психотерапията.
След откритието образци от LSD били изпратени за изследване в много лаборатории в Европа и САЩ; съществувала надежда, че LSD може да помогне за лекуването на психопатиите и алкохолизма или поне да пролее светлина върху механизма на възникване на тези болести. Някои психиатри възлагали големи надежди на LSD и с негова помощ били проведени много експерименти, но повечето от получените досега резултати, макар и много интересни, трудно се поддават на еднозначно тълкуване. Ясно е, че LSD може да има положително въздействие върху психически болни хора, само ако експериментите се провеждат от добре запознат с ефектите му лекарски екип, но много психически лабилни хора, на които LSD е бил даван без съответен контрол, само са влошили състоянието си, а някои са стигнали до самоубийство. Напоследък тези експерименти стават все по-трудно осъществими, тъй като, както отбелязва един изследовател, по-лесно е да си купиш нелегално произведен LSD на първия ъгъл, отколкото да получиш официално разрешение за сериозна работа с него.
През средата на 60-те години LSD излязъл на улицата. За неговото популяризиране се смята, че са повлияли основно два фактора. Първият е бил забраната на LSD, която му направила най-добрата реклама. Повечето хора смятат, че LSD е бил забранен, понеже е вреден или поне защото е твърде популярен, но истината е малко по-различна. По това време станала известна историята с лекарството талидомид, което също е било широко разпространявано за тестване, и в резултат на чиято употреба се родили почти 10000 бебета с ужасяващи уродства. След този случай законите за разпространението на всички не достатъчно изучени вещества станали много по-строги; сред тях попаднал и LSD. Независимо от прозаичната причина за забраната, LSD придобил репутацията на забранен плод. Преди забраната LSD можел да се купи само от неговия единствен производител Sandoz, но след това започнало нелегалното му производство. Необходимото количество е много малко - 1 g съдържа 10000 дози - и пазарът бързо се наситил, тъй като LSD станал евтин и достъпен.
Втората причина за популярността на LSD е личността на д-р Тимоти Лиъри, професор във факултета за социални и човешки отношения на Харвардския университет. В академичните среди го смятали за неконвенционален и понякога за твърде радикален в идеите си, и изглежда не без основания. През 1960 г. в Мексико Лиъри и неговият колега Ричард Алпърт опитали халюциногенни гъби и били безкрайно впечатлени от преживяването; когато се върнали в САЩ, те раздали от тях на всички желаещи. През 1961 г. Лиъри опитал LSD и това коренно променило живота и мисленето му. Той основал новата религия - LSD станал нейната светиня, а той неин гуру. В 1963 г. Лиъри и Алпърт били изгонени с голям шум от университета, но това само увеличило и без това голямата им популярност. Твърди се, че самият Лиъри е въвел хиляди хора в новите усещания, предизвикани от LSD. Сред другите основни личности в това движение трябва да се споменат Кен Киси (авторът на Полет над кукувиче гнездо) и Алън Гинзбърг.
През 60-те към LSD проявили интерес и военните, но идеята той да се използува като химическо оръжие не се реализирала, най-вече поради високата му цена. ЦРУ разработило специална програма за използуването на LSD за управляване на психиката;
с тази цел се извършвали експерименти над нищо неподозиращи хора - с всички произтичащи от това опасни последствия. Някои от подопитните при неочакваната поява на странните симптоми изпаднали в продължителна психоза. Програмата, наречена с гръмкото име Mind control, за щастие се провалила, тъй като ефектите на LSD са твърде индивидуални и слабо предсказуеми. По същото време от другата страна на барикадата също имало опити LSD да бъде използуван за политически цели. Една левичарска група във Великобритания синтезирала и широко разпространила милиони дози LSD с надеждата да дестабилизира обществото и да предизвика революция; днес тази идея ни изглежда смешна и откачена, но авторите и получили за нея общо 170 години затвор.
Върхът на популярността на LSD е в края на 60-те години и съвпада с хипидвижението. От тогава насам той не е изгубил славата си, но употребата му се е стабилизирала на по-ниско ниво. LSD се използува предимно сред по-образованата част от населението, най-вече сред студентите. През 60-те LSD се е използувал като психеделик, т. е. средство за постигане на самопознание, сливане с космическото съзнание и т.н., в зависимост от това, какво човек смята, че е получил след опита си с него. За тази цел LSD се е вземал в относително големи дози, което не винаги води до приятни изживявания. През последните години LSD се приема в по-малки дози просто за удоволствие и това, което се цени у него е леката еуфория, като някои смятат по-сериозните негови ефекти даже за нежелателни.
На улицата LSD (acid, purple haze, Lucy in the sky with diamonds, 25, big D) се продава обикновено в дози от 0,05 до 0,1 mg, които могат да са в капсули, но най-често са капнати върху бучка захар (cube, sugar) или парче попивателна хартия (blotter). От дозата се вижда, че LSD е 4000 пъти по-силен от мескалина; той е най-силният от класическите халюциногени. LSD е ефективен перорално и това е единствения разпространен начин на приемане; по този начин ефектът му започва 0,5 до 1,5 часа след приемането и продължава няколко часа. Хофман твърди, че изяждането на малко шоколад ускорява и засилва ефекта на LSD. LSD се получава лесно от лизергинова киселина и поради това от 1992 г. не само той, но и самата киселина е включена в списъка на контролираните вещества. Тя се получава от специално селектирани щамове мораво рогче, с които се заразяват определени площи, засяти с ръж; в случая ценният продукт не е ръжта, а дрогата. Напоследък лизергиновата киселина се получава подобно на антибиотиците във ферментатори с гъбички и хранителна среда за тях. Основната употреба на ергоалкалоидите е за изготвяне на лекарства за свиване на матката и против мигрена. Сред синтетичните амиди на лизергиновата киселина има и други психоактивни вещества, но те не се употребяват, тъй като са по-слаби от LSD и имат твърде силни и неприятни странични действия.


2. ЕФЕКТИ


Лесно е да се забележи структурното сходство на индолните халюциногени със серотонина (5НТ). Повечето от другите индолни съединения, описани в следващата глава, са агонисти на серотонина, но LSD изглежда е агонист-антагонист. Смята се, че неговите психологични ефекти се дължат на свързването му с т. нар. 5-НТ2 рецептори в главния мозък.
Първите ефекти след поглъщането на LSD са свързани с действието му върху периферната нервна система. Те са общо взето не много силни и се изразяват в разширяване на зениците, увеличаване на пулса и кръвното налягане; често се появяват потене и саливация, понякога гадене и повишаване на телесната температура.
В психичната сфера ефектите на LSD засягат възприятията, настроението, връзката с околната среда и Цялостта на личността. Смята се, че, особено в големи дози, той изважда на повърхността образи от дълбините на човешкото подсъзнание. Читателите, които се интересуват от този аспект на действието му, могат да се обърнат към книгите на д-р Станислав Гроф, които са достъпни у нас в руски превод. Този въпрос изисква твърде задълбочено разглеждане, затова тук ще бъдат описани само по-повърхностните изменения, причинени от умерени дози LSD.
Най-забележителни са визуалните явления, които обикновено започват с ехо-картини, които бързо прогресират до илюзии и след това до елементарни халюцинации, петна, линии, точки и т.н. С развитието на психозата се появяват истински халюцинации; всъщност става дума за псевдохалюцинации, тъй като човек ясно съзнава, че тяхната причина е LSD. Предметите, разстоянията, цветовете изглеждат изкривени; обикновено цветовете са по-ярки, но в депресивната фаза на психозата стават сивкави и безизразни. Халюцинациите започват като точки, проблясъци, вълни, ленти, петна, кръгове, спирали, и постепенно еволюират до добре изразени предмети, животни, хора и цели картини.
Звуковите явления обикновено се изразяват в повишаване на чувствителността - слабите звуци се възприемат като силни, отекващи и изпълващи цялото пространство. Вкусовите и обонятелни илюзии са редки; по-чести са тактилните илюзии и халюцинации - напр. един човек чувствувал, че се е напикал и слиповете му са мокри. Много характерни са синестезиите; при тях дразнения на някои от сетивата предизвиква реакция на другите сетива - например звуците се виждат, цветовете се миришат и т.н.
Съществена част от ефекта на LSD са промените в схемата на тялото; цялото тяло или части от него изглеждат променени като форма, размери, разположение или просто липсващи. Тялото се възприема като увеличено или най-често като намалено; тогава човек е убеден, че дрехите му са много големи или че не може да достигне даже до бравата на вратата. Чувството за време се променя така, че човек го възприема забързано или напротив, забавено почти до пълно спиране.
През цялото време са характерни промени в настроението; обикновено то се мени от еуфория до депресия, като първата е все пак преобладаваща, тъй като човек обикновено е пленен от красотата и необичайността на халюцинациите. Еуфорията може да се излее като идиотски, неконтролируем смях; тези, които в ежедневието обикновено са подтиснати, могат да станат твърде активни и опасни за околните и най-вече за себе си. Описанията на ефектите на LSD в жълтата преса изобилствуват с хора, които скачат от прозорците, убедени, че могат да летят; това е малко вероятно, но наистина е имало един такъв случай. Понякога цялостното чувство е на подтиснатост и депресия и в такова състояние някои хора са извършили самоубийство; тези случаи заслужават особено внимание и ще бъдат обсъдени по-долу. В разгара на психозата могат да се проявят безпокойство и паника; понякога цялото преживяване може да бъде по-скоро страшно. Някои хора изпадат в ужас от мисълта, че психозата ще продължи вечно и те са станали напълно луди.
Въпреки драстичните промени във възприятията и настроението, огромната част от хората съзнават, че всичко, което изпитват, е резултат от действието на веществото; това осъзнаване може да изчезне само при твърде високи дози. Цялостта на личността често е нарушена, донякъде поради силните нарушения в схемата на тялото; често се наблюдава шизофреноподобно раздвояване на личността, но като цяло психозата от LSD не прилича много на истинската шизофрения.
Често се подчертава, че LSD повишава удоволствието от възприемането на изкуството и това без съмнение силно е допринесло за неговата известност сред интелектуалците. Ето едно свидетелство: "Обикновено аз не съм много чувствителен към музиката. Този път обаче, легнал на кушетката, започнах изключително дълбоко да чувствувам звуците от записа на Монтоя. Това беше много повече от музика: цялата стая бе изпълнена със звуци, които бяха едновременно възприятия - сладки, нежни и чувствени - които ми се струваше, че извират някъде дълбоко от мен. Чувствувах се напълно слят с музиката, движех се заедно с акордите. Всичко, което казвах или чувствувах, беше някак неразривно взаимосвързано. Това беше чиста синестезия и аз бях част от този синтез. Изведнъж узнах, че това, което едновременно беше китара, звуци, ухото, което ги възприема, организма, който реагира на тях, е най-дълбоко почувствуваното естетическо преживяване, което съм имал някога."
Въпреки възторжените твърдения на Лиъри, у повечето хора психозата рядко води до изблици на сексуалност. Понякога, обаче, малко преди да изчезне действието на LSD се засилват сетивните възприятия; хората, които са правили секс в този момент, смятат, че това е едно изключително преживяване.
Съществено е да се отбележи, че ефектите на LSD силно зависят от обкръжението. Те най-добре се проявяват в тъмна стая и спокойна обстановка; при опит за съсредоточаване върху някакъв проблем или предмет ефектите могат значително да намалят силата си. За приятното протичане на експеримента важна е уютната обстановка и компанията на доброжелателни хора. Лиъри особено е подчертавал, че цялостният резултат силно зависи от тези на пръв поглед странични фактори, за което е бил обвиняван в научна необективност от тогавашните авторитети в психологията. Независимо от лудориите на Лиъри, не трябва да се забравя, че той е един от първите учени, които сериозно и систематично са започнали да изучават ефектите на LSD.


3. ТОКСИЧНОСТ И ХРОНИЧНИ ЕФЕКТИ НА LSD И ДРУГИТЕ ХАЛЮЦИНОГЕНИ


Тъй като LSD е най-известния и най-широко употребяван халюциноген, тук ще бъдат разгледани неприятните ефекти от употребата му и евентуалните последици от продължителното му използуване, като всичко казано за него е в сила и за повечето от другите халюциногени, описани в тази енциклопедия. Първото, което трябва да се подчертае, е, че хронична употреба на халюциногени не съществува и причината за това не е в тяхната забрана. Веднъж Р. Гордън Уосън, за когото ще стане дума по-нататьк, след една лекция бил запитан от впечатлените студенти, защо не взема постоянно халюциногени, щом като е толкова хубаво. Уосън отговорил простичко: "Екстазът е тежка работа". Статистиката показва, че от милионите хора, които са вземали LSD или някакъв друг халюциноген, преобладаващата част са го правили само веднъж; от останалите повечето са се ограничили с няколко експеримента, а хората като Лиъри, които са го вземали стотици пъти, се броят на пръсти; самият Хофман е вземал LSD 14 пъти. По всичко изглежда, че тази статистика няма тенденция да се промени и в този смисъл шумът, който се е вдигал около LSD и все още не е съвсем затихнал, не съответствува на някаква реална обществена опасност от него. Причината за враждебността на официалните власти към този род вещества трябва по-скоро да се търси в това, че те се асоциират с хипидвижението и въобще с алтернативната култура.
Ако LSD беше лекарство, той би трябвало да бъде определен като изключително безопасен за употреба. Отравяния от свръхдози са практически невъзможни, тъй като токсичната доза е хиляди пъти по-голяма от действуващата; досега не е известно някой да е умрял от LSD. Това се отнася и за повечето от останалите халюциногени, като общо взето по-силните от тях са по-безопасни; изключенията от това правило са споменати на съответните места. Единствените възможни усложнения в следствие на употребата на халюциногени са от психологическо естество, но за щастие те рядко са продължителни.
При приемане на халюциногени в големи дози, особено при лоша предварителна настройка на субекта, често се случва лошо пътуване (bad trip). Почти всички, които са го преживели, са единодушни, че то е резултат от лоша предварителна нагласа - неприятна обстановка, напрегнатост, сериозни житейски проблеми и т.н. Тези, които много пъти са вземали LSD, смятат, че вероятността за това е около 10% и почти всички от тях са имали подобни случаи. Средства като LSD изкарват на повърхността дълбоките подсъзнателни стремежи и страхове и не всеки може да запази самообладание пред чудовищата, родени в собствената му душа. Често при лошо пътуване човек започва напълно да се вживява в психозата (freak out). Поради тази причина сеансът е добре да се провежда в компания, като поне един от хората в нея трябва да остане напълно на себе си, така че да може да помогне на тези, които изпаднат в такова състояние; този човек се нарича втори пилот (copilot). Помощта в случаи на тежка психоза се изразява в поддържане на постоянен словесен контакт с пострадалия с цел той да бъде убеден, че това, което му се случва, е резултат от действието на веществото; почти винаги помага и даването на диазепам или друг подобен транквилизатор.
Винаги, когато става дума за лошо пътуване, се привеждат примерите на хора, които в това състояние са се самоубили. Действително, има дузина такива случаи, но добросъвестните изследователи на този въпрос са отбелязали, че всички жертви са били хора с психически проблеми, някои от които още преди това са правили по един или няколко опита за самоубийство. Повечето от тях са получили LSD от лекарите си в рамките на психотерапевтична програма - може би нелошо замислена, но очевидно лошо проведена. Това, което трябва никога да не се забравя, е, че LSD и всички други халюциногени засилват съществуващата душевна патология и приемането им от хора с психически проблеми може да има много неприятни и даже опасни последици; впрочем, това се отнася за алкохола, кафето и почти всички други средства.
Често срещано последствие от употребата на халюциногени е т. нар. ретроспективна сцена или обратен проблясък, (flashback). Това необичайно изживяване се състои в кратковременно (за секунди или най-много минути) преживяване на ефектите на дрогата много време след употребата й; при някои хора това може да се случи години след една единствена употреба на халюциноген. По подобен начин се появяват и т. нар. следови феномени (trailing phenomena), при които движещите се предмети изглеждат като осветени със стробоскоп. Тези две явления са все още напълно необясними, но появяванията им са свързани с употребата на други подобни средства, например марихуана, или със състояние на силен емоционален стрес; те могат да се появят даже при преминаване в тъмна стая. Непосредствената опасност от подобни кратковременни състояния най-често е незначителна, освен ако те не настъпят в момент, в който човек извършва някаква дейност, изискваща адекватна реакция, например каране на кола; във всеки случай авторът никъде не намери сведения за някой, пострадал по тази причина. Въпреки това хора с лабилна психика при внезапното и неочаквано възобновяване на отдавна изживяните ефекти на дрогата изпитват ужас и паника, което може да доведе до неприятни изживявания и даже до изпадане в сериозна психоза, продължаваща повече от 24 часа,
Едва ли има много други вещества, които така дълго и педантично да са били изследвани с цел откриване на техните възможни вредни ефекти върху организма, както LSD. Като цяло може да се каже, че огромните суми, похарчени за тази цел, са довели до много скромни резултати. Независимо от това, той е бил обявяван за причина на най-невероятни болести, включително левкемия. Причината за стремежа LSD да бъде изкаран изключително вреден и опасен за здравето изглежда чисто идеологическа и е необяснима от гледна точка на здравия разум, тъй като, както бе отбелязано, огромният брой хора, които са го вземали, ограничават контакта си с LSD до един или най-много до няколко пъти в живота. Въпреки това, все още в много книги доброжелателно се повтарят дивотиите, които са се писали през 60-те. Тогавашната истерия около LSD заслужава внимание, тъй като нейните последствия са прекрасна илюстрация на старата мъдрост, че "пътят към пъкъла е постлан с добри намерения".
Още през 1967 г., в разгара на психеделичната революция, в списание Science излязла статия от д-р Маймон Коен, посветена на увреждащото действие на LSD върху хромозомите на белите кръвни клетки. Тези резултати, както, впрочем, и огромната част от другите данни за възможните вредни ефекти на LSD, са получени при използуване на концентрации от веществото, стотици и хиляди пъти по-големи от нормално употребяваните, но даже при тези нереални условия повечето от резултатите не получили потвърждение от последвали ги подобни експерименти. Въпреки това, в масовия печат, от тогава та чак до наши дни, резултатите на д-р Коен се представят като доказателство за това, че LSD е тератоген, едва ли не по-страшен от талидомида. Несъстоятелността на такъв краен извод е очевидна за всеки, що-годе имащ понятие от наука - нищо подобно не се говори за аспирина или кофеина, които имат съвсем същия ефект. За съжаление кампанията срещу LSD не останала без последствия. В резултат на публикуваните в масовия печат безотговорни твърдения, че приемането на LSD почти неизбежно води до раждането на уроди, много жени направили аборт - легално или нелегално, а някои семейства направо се отказали да имат деца.
Според всички досегашни данни изглежда, че самият LSD няма тератогенен ефект; изследванията на родените досега LSD бебета не са открили никаква съществена разлика между тях и останалите деца. Не е изключено, обаче, LSD да действува като поведенчески тератоген и затова е по-разумно всички подобни средства, а повечето от тях са значително по-слабо изучени от LSD, да не се вземат по време на бременността; това се отнася и до огромния брой лекарства въобще.
Откакто LSD е забранен и не може да се купи свободно от официален производител, сериозен проблем е чистотата на продукта, продаван на улицата. Едно изследване в САЩ е показало, че само около половината от това, което се продава като LSD, действително съдържа някакъв процент от него. Често под това име се продават SТР, РСР и какво ли не още от веществата с донякъде подобно на LSD действие. Всички тези продукти, включително и истинският LSD, обикновено са силно нечисти и много от вредните им ефекти в действителност се дължат на това. Твърди се, че в уличните образци от LSD се добавя даже стрихнин; последното често е било давано като пример, за да се подчертае колко опасно е приемането на LSD, купено на улицата, но анализите на образци LSD показват, че това твърдение изглежда е поредния доброжелателен ход за дискредитиране на LSD. Сериозните почитатели на LSD го предпочитат върху малко парченце попивателна хартия (5х5 mm) което не би могло да поеме нищо повече от една доза истински LSD.
При опити за системна употреба на LSD към него бързо се развива толерантност, но за разлика от опиатите, при които това е причина за увеличаване на дозата, за тези, които вземат LSD, толерантността става причина да го вземат рядко. LSD и другите халюциногени не предизвикват физическа зависимост, а статистиката за тяхната употреба говори, че и психическата зависимост от тях, поне за преобладаващата част от хората, е твърде слаба или просто никаква.
Не е известно някой да се е пристрастил към LSD, но у малкото хора, които по-често го използуват, са забелязани интересни промени. Един от най-забавните примери е Алън Гинзбърг - твърд и убеден хомосексуалист, който след опита си с LSD започнал да проявява интерес и към жените. Много от тези, които употребяват LSD, коренно променят начина си на живот и мисленето си; то се насочва към областта на религията и мистичното, но вероятно за това голямо значение има съществуващата у тях подобна нагласа. Някои от тях започват да вярват в телепатия и телекинеза, например убедени са, че могат със силата на мисълта си да запалят пожар от голямо разстояние. Авторите на изследването посочват, че повечето от тях, преди да се запознаят с LSD, са били типични младежи от средната класа - подтиснати, конфликтни и дълбоко неудовлетворени от себе си и от другите; след рязката промяна те са намерили един свой свят, който, макар и странен, ги прави по-щастливи. Дали този изход е добър или лош, всеки сам ще разсъди от гледна точка на своите собствени ценности.


4. ЛИЗЕРГАМИД


Семената на няколко вида тропически лиани отдавна са били използувани от индианците в Мексико за ритуални цели. Един от първите испанци, които се сблъскали с този обичай, писал следното: "Когато астекските жреци искат да общуват с техните богове и да получат послание от тях, те ядат това растение, за да изпаднат в делириум, през което време им се появяват хиляди видения и сатанински халюцинации". Поради категорично негагивното отношение на испанците към тези ритуали, през последните няколко века те били пазени в тайна; много учени даже започнали да се съмняват в достоверността на разказите на първите мисионери. Загадъчните лиани били открити от д-р Ричард Шултес през 1941 г.; оказало се, че индианците в мексиканския щат Оахака още ги използуват за тази цел. Това, което астеките наричали ололиукви, е било идентифицирано от Шултес като Rivea corymbosa сапотеките употребявали друго подобно средство, носещо звучното име тлитлилцен -лианата lpomoea violacea. Всички тези лиани принадлежат към семейство Convolvulaceae или, казано с думи прости, това са нашенските грамофончета. Активното вещество се съдържа в семената; те се смилат, накисват се във вода, водата се филтрува и се пие, но безбожниците, които не държат на ритуала, просто ги дъвчат.
Съвсем не всички видове грамофончета са активни, тези, които се продават в София на Женския пазар, не са. Активните сортове обикновено носят многозначителни имена бисерни врати, небесна синева, летящи чинии и т.н. След откритието на Шултес любителите на нови усещания, особено в САЩ, плъзнали в градини и паркове и бързо установили кои са активните сортове; въпреки това употребата на семената от грамофончета така и не станала особено популярна, а в наши дни още повече е намаляла. Търсачите на психоактивни грамофончета рискуват да попаднат на някой отровен вид - нещо, от което никой не е умрял, но доста хора са получили неприятни отравяния. Освен това в ход е подмолната замяна на семената на активните сортове на пазара с неактивни. В развитите страни семената, които се продават, са обработени със силно отровни живачни препарати; официалната версия е, че това е мярка против паразити, но по-вероятно е да бъде отровен някой любопитен. Изглежда, че тези мерки се вземат под натиска на хората и службите, които споделят мнението на суеверните испански монаси, че всичко необичайно мирише на нечиста сила.
Основното активно вещество на семената било идентифицирано през 1960 г. от Хофман, който определил, че това е лизергамид (LSA). Това вещество е около 10 пъти по-слабо от LSD. LSA се приема перорално и след около 20 минути предизвиква съноподобно състояние, в което съзнанието напълно се запазва. При малко по-големи дози тези симптоми се усилват и след час човек заспива. В интерес на истината, LSA много рядко предизвиква типичните за LSD визуални халюцинации, освен ако не се вземе в много големи дози. За влиянието на нативната дрога, макар и по-малко значение, имат и другите, съдържащи се в нея лизергинови производни. Действието на дрогата донякъде напомня LSD, но е по-слабо и с много по-неприятни странични ефекти като гадене и диария. Това е една от основните причини, поради които употребата на ололиукви никога не е била масова.
Лизергамидът се съдържа в много малко количество и в моравото рогче; вероятно именно той е причина за психозите, които, макар и рядко, придружават ерготизма. По-големи количества LSA се съдържа в паразитната гъбичка Claviceps paspalii, която расте по някои житни растения. Съществуват даже спекулации, че тя е била използувана в древна Елада за приготвяне на свещени напитки. Изглежда подобни сведения са вдъхновили авторите на рецептите за това как можем да се надрусаме с мухлясал ръжен хляб. Освен че са неефективни, тези рецепти са просто опасни; някои от токсините, които се съдържат в плесените, предизвикват рак на черния дроб.




ДРУГИ ИНДОЛНИ ХАЛЮЦИНОГЕНИ


В тази глава са описани по-важните вещества с индолна структура, които имат халюциногенно или близко до него действие. Повечето от тях са от природен произход и отдавна са били използувани в примитивните религии за предизвикване на мистичен екстаз. Повишеният интерес към много от описаните по-долу вещества е резултат от откритието, че те се съдържат в много широко разпространени европейски и североамерикански растения и даже животни. Те са относително слабо изучени от официалната наука, най-вече поради законовите ограничения за работа с халюциногени. Независимо от това, много хора, които проявяват интерес към древните шамански ритуали, или просто от любопитство, експериментират с тях и повечето от получените досега данни са резултат от такива любителски експерименти. Психонавтите, които имат за хоби този вид изследвания, са много далеч от популярната представа за дрогаджия; даже тези от тях, които не са професионални учени, имат задълбочени познания в областта на ботаниката, химията и фармакологията. Експериментите със слабо познати халюциногенни растения и синтетични продукти са твърде опасни за хора без специална подготовка, тъй като даже определен вид храна, непредпазливо изядена предния ден, може да причини сериозно отравяне.


1. N,N-ДИАЛКИАТРИПТАМИНИ


От тази група вещества в природата се среща единствено диметилтриптаминът (DМТ), който е съставна част на много халюциногенни средства, използувани в Новия свят. DMT е синтезиран още в началото на века, но неговите свойства станали известни, едва когато го открили в халюциногенните средства, използувани от индианците. Безпредметно е да се изброяват всички растения, съдържащи това широко разпространено в природата вещество. Индианците използуват най-често различните видове Virola и Prestonia amazonicum, а напоследък ентусиастите се опитват да извличат DМТ от някои европейски растения, сред които у нас се срещат Phalaris arundinacea и Ph. aquatica. Методите за екстракция са доста трудоемки, тъй като съдържанието на DМТ в тях е твърде ниско.
Поради много бързото му разграждане, ефектът на DМТ не се проявява при поглъщане; той се употребява предимно като се пуши, или по-точно чрез вдишване на парите му. Индианците в Южна Америка смъркат прах от растението, при което активното вещество се абсорбира от организма достатъчно бързо, за да може то да прояви действието си. Друг подход, използуван още от праисторическите фармаколози, е да се смесят тези растения с други, които съдържат инхибитор на метаболизма на DMT, обикновено хармин. Халюциногенната доза на DMT и всички описани по-долу вещества е около 70 mg мускулно или 15-30 mg при вдишване.
В периода на научната еуфория, настъпил след откриването на LSD, се е смятало за напълно естествено някой любопитен учен да изследва въздействието на подобни вещества върху себе си и да опише ефектите им. През 1957 г. един унгарски изследовател, чието име се пише Szara (който може, нека го произнесе правилно), е сравнил действието на DMT и DET с това на LSD и мескалина. Той описва действието на DMT така: "На третата минута след инжекцията се появиха вегетативни симптоми. като бодежи, треперене, леко гадене, мидриаза, увеличено кръвно налягане и ускорен пулс. В същото време се появиха ейдетични феномени, оптични илюзии, псевдохалюцинации и накрая истински халюцинации. Халюцинациите бяха от движещи се, ярко оцветени ориенталски мотиви, а по-късно видях прекрасни сцени, които много бързо се сменяха. Лицата на хората изглеждаха като маски. Емоционалното ми състояние бе приповдигнато, понякога до еуфория... Съзнанието ми беше напълно обзето от халюцинациите и вниманието ми бе приковано към тях;
не можех да си давам сметка за събитията, които стават около мен. След 3/4-1 час симптомите изчезнаха и аз бях способен да опиша какво се бе случило."
Действието на DMT много бързо изчезва - при пушене ефектът му не продължава повече от 15 минути, поради което той е станал известен като обедната дрога на бизнесмена (businesman's lunch trip). При венозна инжекция или пушене ефектът настъпва почти мигновено с връхлитащо усещане за напрегнатост и неосъзнат страх, който някои оприличават на усещането, което са изпитвали, когато са се возили на американско влакче; това усещане преминава за около минута. Смята се, че в сравнение с LSD, ефектът на DMT е повече стъписващ, отколкото просто приятен.
След DMT са синтезирани и други подобни съединения, сред които Най-известен е диетилтриптаминът (DET), пропилните и изопропилни производни също имат халюциногенен ефект, както и смесените производни, съдържащи два различни заместителя. Същият изследовател описва ефекта на DET така:
"Симптомите на експеримента с Т9 (DET) са накратко следните. 15 минути след инжекцията на 60 mg Т9 се появиха същите вегетативни симптоми, както при DMT. Илюзиите, халюцинациите и атетозните движения в лявата ръка бяха същите, както с DMT; но промяната на обкръжаващия свят и предизвиканата от нея емоционална реакция бяха силни и впечатляващи. Маскообразните лица на хората, съноподобната мистериозност на предметите и стаята ми даваха усещането, че съм отишъл в друг свят, напълно различен, странен и изпълнен с тайни. Този чудесен, но странен свят ме привличаше в един момент, но само в следващия миг не исках да го приема. Изпаднах в недоумение; не знаех какво би трябвало да направя. Започнах да ходя нервно напред-назад и си повтарях: "Трябва да направя нещо, трябва". Това бе особена двойна ориентация във времето и пространството; знаех къде съм, но също така бях принуден да приема този странен свят като реалност. Лампата в стаята бе запалена за няколко минути и, докато я изключат, ми се стори, че е изминала цяла епоха, пълна със събития и случки, но в същото време знаех, че са изминали само няколко минути." Ефектът на DET продължава около 2 часа.
Друг изследовател отбелязал, че известно време след експериментите с DMT и DET много от участниците в тях показали повишен интерес към изкуството; в този смисъл техният ефект е много сходен с този на LSD. Някои от участниците започнали да рисуват, търсейки начин да изразят преживяванията си, въпреки че преди това въобще не проявявали такъв интерес. Един професионален художник отбелязал: "Чувствувах се както когато започвах да уча живопис, когато опитвах да разглеждам нещата съзнателно с окото на художник... за човек с обичайното мислене този експеримент сигурно би се сторил стьписващ и чуден, но един артист с творчески ум и фантазия би бил по-малко впечатлен”. Един млад поет след опита заявил: "Нещата ми се разкриха в тяхната същност, чувствувах, като че знам какви са те в действителност, живеех в тях и бях в непосредствена връзка с тях. Имах огромна нужда да пиша, да изразя тези прекрасни чувства."
Дипропил - и диизопропил триптаминът (DPT и DiPT) са интересни с това, че при тях ефектът може да се наблюдава и при перорално приемане. В малки дозите предизвикват приятна релаксация, поради което на времето DPT е бил предложен като средство за улесняване на контакта между психиатрите и техните пациенти, но след забраната на всички подобни вещества тези експерименти са прекратени. Въпреки това, известно е, че на последък една църква (напълно християнска) в Ню Йорк използува DPT в своите ритуали. Тук е невъзможно да бъдат описани ефектите на всички синтезирани досега диалкилтриптамини. За действието на някои от тях особено характерни са слуховите нарушения, които се изразяват в промени във височината и тембъра на възприеманите звуци.


2. БУФОТЕНИН И 5-МеО-DMT


За пръв път европейците се запознали с употребата на тези халюциногени още при второто пътуване на Колумб, който през 1496 г. посетил о. Хаити. Един от участниците в експедицията писал: "Този прах те смъркат през носа и той ги отравя в такава степен, че не знаят какво правят, когато са под въздействието му." Наркотикът се получава от кората на дървото Anandenantera peregrina, което расте от Хаити и Пуерто Рико до Аржентина. В Хаити го наричат кохоба, а на континента йопо. В миналото индианците използували тези средства, за да предизвикат смелост преди битка или за да получат пророчески видения.
Основното действуващо вещество на кохоба и йопо е буфотенинът, но освен него те съдържат DMT и 5-МеО-DMT, които също има подобно действие. Буфотeнинът представлява 5-ОН-DMT и по структура много прилича на естествения невромедиатор серотонин. В организма той много бързо се разгражда и затова при перорално приемане няма психомиметично действие. Индианците и техните съвременни последователи го използуват по същия начин, както DMT. Този начин на приемане не е толкова прост, тъй като всеки, който се е опитал да го повтори, е установил, че за това е необходимо придобиването на известно умение; за смъркане на праха индианците правели специални кухи тръбички с Y-образна форма, които пъхали в двете ноздри. Много съвременни изследователи, които са опитали да повторят това, са срещнали големи затруднения и някои от тях, очевидно ядосани от неуспеха, твърдят, че буфотенинът въобще няма никакво действие. При венозна инжекция, обаче, действието му е несъмнено. Дози от 1 до 2 mg предизвикват симптоми като стягане в гърдите и корема и зачервяване на лицето. При инжектиране на 4 mg се появяват първите психически промени - чувство за тежест, релаксация и визуални халюцинации. По-големите дози (8-16 mg) водят до лека еуфория, като халюцинациите включват обикновено геометрични форми, а лицето придобива силно пурпурен цвят. Първоначално се появява гадене, но то бързо преминава; пулсът и кръвното налягане се променят минимално, но настъпват мидриаза и нистагъм.
С подобна структура е 5-метокси-диметилтрипгаминът (5-МеО-DMT), който има по-малко странични действия и има типичен халюциногенен ефект при вдишване на 2-5 mg. Неговото действие започва много внезапно, но е и много кратковременно; цялата психоза не продължава повече от 15 минути. Любопитно е, че овцете в Австралия обичат да пасат едно местно растение, което го съдържа, въпреки че в следствие от това започват с мъка да се държат на краката си и могат даже да умрат.
Буфотенинът е получил името си от обикновената крастава жаба (Bufo bufo), в кожата на която за пръв път е намерен; той се съдържа повече или по-малко в отровата на всички жаби от семейство Bufonidae. Освен буфотенин и 5-МеО-DMT отровните жлези на жабите съдържат и сърдечната отрова буфотоксин; изсушеният секрет от жлезите от хилядолетия се използува в Китай като лекарство, наречено ч'ансу. Съвсем неотдавна американски етнофармаколози изследвали отровата на една от местните жаби (В. alvarius), която съдържа много 5-МеО-DMT. Те установили, че при поглъщане тя е силно отровна, но при пушене е напълно безопасна и предизвиква типичен халюциногенен ефект. Обикновената крастава жаба е едно от малкото животни, които съдържат халюциногени. Според европейската фолклорна традиция жабите са непременна съставка на магическите напитки, които варят вещиците, и не е изключено още в древността да е бил известен начин, по който жабешката кожа може да бъде използувана като халюциноген.
Освен няколкото вида жаби, известни са много малко животни, които съдържат халюциногени; това са някои кефапови риби, обитаващи Тихия океан. Изяждането им причинява халюцинации и кошмари, особено по време на сън. Двама журналисти от National Geographic Magazine решили да проверят слуховете за странните свойства на т. нар. риба-сън (Kyphosus fuscus), която се среща около остров Норфолк, и се убедили в тяхната истинност. След като изяли малко варена риба и двамата имали странни сънища, които единият от тях резюмирал така: "Беше чиста научна фантастика". Има сведения, че месото на тази риба съдържа много буфотенин, така че не е изключено при поглъщане на големи количества от него той да действува и перорално. Буфотенин е намерен и в халюциногенните гъби от рода Amanita.


3. ПСИЛОЦИН И ПСИЛОЦИБИН


Магическите гъби, използувани от астеките и другите народи на доколумбово Мексико, са открити за европейската наука от Р. Гордън Уосън през 1957 г. Обикновено за този ентусиазиран изследовател се говори като за ботаника Уосън, но търсенето (и успешното намиране) на халюциногенни гъби е било негово хоби. Интересът на банковия чиновник Уосън към гъбите възникнал по доста необичаен начин. През 1927 г. той се разхождал в гората със своята млада жена Валентина, рускиня по произход, когато неочаквано забелязали група мухоморки, от вида на които Валентина изпаднала в екстаз. Младият съпруг решил, че това е поредна проява на загадъчната славянска душа, но постепенно така се заинтересувал от гъбите, че те станали семейно хоби. Уосън смята, че от най-ранни времена хората са били силно впечатлени от свойствата на халюциногенните растения, които "биха могли да бъдат мощен детонатор за душата, ума и въображението на древния човек". По негово мнение, именно тези необичайни преживявания са тласнали хората към идеята за Бога; по ирония на съдбата почти всички съвременни религии се отнасят враждебно към търсенето на божественото по такъв непосредствен начин и смятат за по-приемливо предъвкването на сухите слова на отдавна умрели пророци.
Първото документирано използуване на гъбите датира от 1502 г.; по време на коронацията на последния астекски император Моктесума II магическите гъби били дадени на пленените тлашкалански принцове преди да ги принесат в жертва. Всички съобщения за употребата им са достигнали до нас от испански монаси и не е учудващо, че те са ги смятали за опасен, вреден и най-вече дяволски обичай. Индианците от своя страна започнали да крият всички сведения за свещените гъби, които наричали теонанакатл - божия плът. Към началото на нашия век те се превърнали в една от хилядите, смятани за недостоверни, легенди, разказвани за доколумбовите цивилизации.
Употребата на свещените гъби се смята от индианците за много важна и отговорна церемония; тя става винаги при затворени врати през нощта. Характерът на преживяването силно зависи от настройката и личността на човека, както и от опита и умението на водача му в церемонията; това обикновено е местния знахар и магьосник. Съществува голяма разлика между честата употреба на пейот и рядкото, само при специални случаи, използуване на магическите гъби; обикновено към тях се обръщат, за да получат пророчество, което да разреши сериозен житейски проблем или да помогне при тежка болест. В някои райони на Мексико в наши дни гъбите първо се носят в църквата, където върху тях пада Божията благословия, и чак тогава се прибират вкъщи. Има сведения, че още през 1938 г. няколко бели хора били допуснати до ритуала. Уосън получил първия си опит с гъбите през 1953 г.; той описва ефекта им по следния начин:
"Свещените гъби на Мексико те завладяват с тяхната неустоима сила. Те водят до временна шизофрения, или псевдошизофрения, в която тялото ти е легнало, тежко като олово, върху рогозката, и докато ти наблюдаваш и общуваш със съседа си, душата ти лети към края на света и може би към друга плоскост на съществуването. Гъбите действуват различно на различните хора. Например някои изпитват само божествена еуфория, която може да се преобрази в неконтролируем смях. В моя случай, аз имах халюцинации. Това, което видях, беше по-ясно видяно от всичко, което съм виждал до тогава. Аз гледах през окото на душата си, а не през лещите от рогово вещество на моите естествени очи. Нещо повече, това, което виждах, беше просмукано с огромно значение; аз бях обзет от благоговение. Моите видения, които никога не се повтаряха, бяха от неща, невидяни в този свят: никакви автомобили, никакви градове с небостъргачи, никакви реактивни самолети. Всичките ми видения имаха първична чистота; когато видях амвона в ренесансова катедрала, той не бе черен от годините и дима, но изглеждаше като току що донесен, направен преди малко от ръцете на майстор резбар. Дворците, градините, морските гледки и планините, които видях, притежаваха нова и чиста красота, която идваше понякога до всички нас като мълния; видях няколко фигури, обикновено от голямо разстояние. Но веднъж видях човешка фигура от една ръка разстояние, една жена. по-голяма от нормалното, гледаща към здрачаващото се море от своята колиба на брега. Това е любопитно усещане; със скоростта на мисълта можеш да се преместваш, където пожелаеш, и вече си там, безплътно око, уравновесено в пространството, виждащо, но невиждано, невидимо и безтелесно.
Обърнах внимание на визуалните халюцинации, но всички сетива са еднакво засегнати и целият човешки организъм е изместен в плоскостта на интензивното преживяване. Една глътка вода, едно вдишване от цигара те преобразяват, оставяйки те без дъх от учудване и удоволствие. Емоциите и интелектът също са приповдигнати. Цялото ти същество трепти от живот."
При някои от церемониите халюцинациите били предимно като геометрични мотиви, а друг път като описаните сцени. Чувството за преминаване на времето изчезнало, но преживяното се отпечатало изключително ясно в паметта на Уосън. Той пише, че по време на психозата не се появили еротични идеи, но всички участвуващи имали силно чувство за братско единение; по-сетнешните експерименти показали, че псилоцибинът действително има способността да причинява у хората състояние, в което те възприемат чувствата на околните като свои собствени. След като в популярното списание Life се появили описанията на Уосън, от гъбите се заинтересувал микологът Роже Хайм. Те били идентифицирани като Psilocybe mexicana; по-късно се оказало, че още много други видове гъби с такива свойства са широко разпространени по целия свят. Пример за това е невзрачната гъбка Psilocybe semilanceata, която расте по пасищата и поляните в почти цяла Европа. В Уелс все още не са забравени древните обреди, в които се употребява церемониална напитка, приготвена от магически гъби и мед.
В работата по изследването на халюциногенните гъби се включил вездесъщият Хофман, който в 1958 г. изолирал от тях две активни вещества, които нарекъл псилоцин и псилоцибин. Псилоцинът представлява 4-ОН-DМТ, а псилоцибинът е негов фосфатен естер. Предполага се, че в гъбите присъствува псилоцибин, но в организма на човека той бързо се разгражда до псилоцин; двете вещества имат практически еднакво действие. Действуващата им доза е 5 - 10 mg това количество се съдържа в 5 до 12 гъби. Псилоцинът и псилоцибинът са били синтезирани от Хофман, но този синтез има предимно научно значение; обикновено се употребяват самите гъби, които имат кисел, неприятен вкус. Заедно с мескалина и LSD, псилоцибинът е третия член на т. нар. класически халюциногени. Първите изследвания на ефекта на чистото вещество били проведени в лабораторията на Хофман; той резюмира действието му така: "Орални дози от порядъка на няколко милиграма водят след 20 до 30 минути до промени в психичната сфера, Психичните симптоми, причинени от малки дози, т. е. до 4 mg, включват настроението и контакта с обкръжението, така че често има субективно приятно усещане за интелектуална и телесна релаксация и откъсване от околния свят. Често тези ефекти са свързани с приятно чувство на физическа умора и тежест, но понякога обратното, на изключителна лекота - като че ли тялото на човек се носи в пространството. С по-високи дози, 6 до 12 mg по-изразени са дълбоките психически промени; те са свързани с промени на пространствените и временни възприятия и с промени на възприемането на тялото и собствената личност. Налице е зрителна свръхчувствителност и тя може да доведе до илюзии и халюцинации. В това съноподобно състояние често изплуват отдавна забравени неща, някои от които идващи от най-далечното детство.
Токсичноста на псилоцибина, определена върху животни, е много слаба, сравнена с дозите, които са ефективни при хората. LD-50 за мишки е 280 mg/kg, т. е. псилоцибинът е 2.5 пъти по-слабо токсичен за мишки от мескалина, но при това е 50 пъти по-активен като психомиметик за човека."
Както бе казано, именно магическите гъби събудили интереса на Тимоти Лиъри към халюциногените. По време на хипипоколението те придобили голяма известност, макар и никога толкова голяма, колкото LSD. Трябва да отбележим, че добропорядъчният Уосън се отнасял с огромно отвращение към хипитата, които поели към Мексико в търсене на новото преживяване. Той изпаднал в ужас от начина, по който било профанирано неговото откритие: "Това бяха хипита, псевдо-психиатри, чудаци и даже ръководители на туристически групи с послушното си стадо, много от които водеха разни девойки." Впрочем, по това време често на желаещите да опитат магически гъби продавали гъби, откъснати в отсрещния парк, инжектирани с LSD или даже с РСР.
През 70-те заедно с LSD спаднала популярността и на гъбите, но напоследък тя се възражда отново. Причината е в откритието, че халюциногенни видове от родовете Psilocybe, Paneolus, Stropharia растат почти навсякъде в Северна Америка и Европа - не само в затънтените гори, но и в градските паркове. Много от любителите на странни преживявания смятат, че е по-добре да употребяват този природен халюциноген, отколкото да купят на улицата нещо, което е синтезирано със съмнителна чистота. Един от съвременните ентусиазирани почитатели на гъбите е ботаникът Терънс МакКена. Той е автор на няколко книги за ролята на халюциногените в развитието на човешката култура, както и на първото практическо ръководство за домашно отглеждане на магически гъби. Независимо от това увеличаване на популярността на гъбите, би било твърде пресилено да се каже, че то е взело епидемични размери, нито пък има опасност това да стане; причините бяха изтъкнати при обсъждането на LSD.
Имало е опити псилоцибинът са се използува при лечението на някои психични заболявания. Особено е интересно въздействието му върху болни, които страдат от загуба на паметта; почти половината от тях се оживяват и си спомнят отдавна минали неща.


4. АЛФА-АЛКИЛТРИПТАМИНИ


Наличието на алкилна група в алфа-положение води до бавно разграждане на тези вещества в организма, поради което те са активни перорално. Преди време като антидепресант се е използувал препаратът моназ (етрипгамин, АЕТ), но отскоро той е забранен, тъй като в повишени дози ефектът му много прилича на този на екстази. Индопанът (моназ М, IТ290) е МАО-инхибитор и все още се използува в медицината като антидепресант. В дози от около 50 mg, които са значително по-големи от терапевтичните, той предизвиква лека еуфория и засилване и изкривяване на възприятията. По силно е неговото 5-метоксипроизводно (DMS). При поглъщане на 2 до 4 mg DMS след 1/2 час се появяват първите симптоми - гадене и неприятно чувство в корема. Действието му достига своя максимум между 2-ия и 4-ия час и се изразява в аналгозия и нарушаване на възприятията, без да настъпва нарушение на фината двигателна координация; продължителността е около 8 часа.


5. ХАРМАЛА АЛКАЛОИДИ


Името на хармаловите алкалоиди идва от названието на растението Peganum harmala, което е разпространено от Мароко до Тибет; у нас то е известно под името зърнеш или гробищник и се среща рядко в Североизточна България и по Черноморското крайбрежие. От зърнеша са изолирани няколко алкалоида, но тези, които имат действие върху психиката, се съдържат в корените и най-вече в семената му; последните съдържат предимно хармалин, докато в корените има хармин. Някои етнофармаколози смятат, че е много вероятно древната опияняваща напитка сома да е била приготвяна именно от зърнеш. Много учени обсъждат халюциногенните свойства на зърнеша, но твърде малко хора са го вземали съзнателно, за да се убедят лично в това. По този повод авторът реши да направи своя скромен принос в родната халюцинология, което му дава правото да говори за това растение от първо лице.
В 10 часа сутринта на гладен стомах взех 8 д смлени семена, които по мои изчисления съдържаха еквивалента на около 300 mg хармалин. С мен беше една моя позната, която трябваше да ми помогне, ако нещо се случи.
Очаквах ефектът да настъпи след час, но още след 20 минути усетих леко бръмчене в ушите. Постепенно ме обхвана летаргия и легнах; когато се опитвах да ходя, силно залитах, но легнал се чувствувах добре. Бръмченето се засили, като от време навреме се разделяше на два различни звука, които се гонеха в главата ми. Когато си затворих очите, започнаха да се появяват бледи образи. Тези картини бяха тъмно червени или сиви на черен фон и, макар и не особено ярки, бяха напълно отчетливи. Често се повтаряше мотивът на решетка или мрежа, а по-сложните образи приличаха на компютърна анимация, накъсана на бавни кадри. Макар че имах тремор, който ми пречеше да пиша, без никакви проблеми можех да разговарям и напълно ясно осъзнавах какво става. През цялото време слушах музика. След около час внезапно осъзнах, че бръмченето в главата ми се е засилило и се е оформило в проста мелодия, която приглася на музиката; това явление рязко свърши, когато свърши песента. В една от песните прозвуча дълъг протяжен вик, който предизвика у мен няколко кадъра на стилизирана мъжка глава, която крещи. Малко след това се появиха първите и единствени образи в ярки цветове - резедаво и цикламено. По това време лекото гадене се засили и само с помощта на моята позната успях да се добера до тоалетната преди стомахът ми да изригне цялото си съдържание. След повръщането бръмченето и образите постепенно започнаха да избледняват. Към вечерта и летаргията почти изчезна и аз станах да свърша това-онова вкъщи. Оказа се, обаче, че интоксикацията все още не е отзвучала. Когато рязко движех глава, виждах ярки линии по периферията на зрителното поле; помислих ги за халюцинации, но бързо усетих, че те са ярки ехо-образи на ръбовете на стаята и мебелите. Скоро и те изчезнаха и аз отидох да вечерям, след което прекрасно спах. Седмица след това ехоефектът се появи отново за няколко секунди; това се случи при преход от тъмно на светло.
Моите преживявания не се отличаваха съществено от малкото други описания на хора, които са вземали зърнеш. Неговото халюциногенно действие е несъмнено, макар и да е по-различно и по-слабо изразено от това на класическите халюциногени. Най-съществената пречка е вкусът на дрогата, който би могъл да се определи като неописуемо отвратително горчив; седмици наред само споменът за този вкус предизвикваше у мен непреодолимо гадене. Освен силната атаксия и треморът, които не ми причиняваха неудобства, докато спокойно си лежах, интоксикацията не бе съпроводена от други неприятни усещания.
Дали в миналото зърнешът се е използувал като халюциноген все още е спорно, но това е несъмнено за южноамериканската лиана Banisteriopsis caapi. От нейната кора се приготвя напитка, която се нарича каапи или аяхуаска; освен лианата в нея се добавят много и различни съставки, но целта на всички тях е да засилят хапюциногенния ефект. Тази напитка от векове се е използувала от най-примитивните народи на Южна Америка, но в наши дни се употребява без никакви предразсъдъци и от бялото население на страните, където расте лианата. "Около това растение се е създал особен култ, особено в Бразилия - страна, в която измислянето на нови култове е почти толкова популярно, колкото и футбола. Алкалоидите, които се съдържат в нея, придават на напитката синкава флуоресценция, която безспорно усилва славата й на мистично средство. Сред различните чудесии, които се разказват за каапи, най-впечатляващо е твърдението, че с нейна помощ човек получава телепатични способности.
Напитката се употребява в семеен или приятелски кръг; при този ритуал винаги един човек остава напълно трезв, за да помогне на тези, които имат неприятни изживявания. След обичайните първоначални неразположения започват виденията. Очите обикновено са затворени и преживяването се състои в смяната на различни образи, доминирани от ярки цветове - син, зелен и пурпурен. Възприятията са слабо засегнати; много редки са маниите и дереализацията. Разказва се забавната история за пилота на малък самолет, който решил да впечатли индианците в бразилската селва, като им показал няколко филма; индианците били силно разочаровани от киното и заявили, че вече са виждали подобни и даже още по-интересни неща под въздействието на сипо (това е местното название на питието) и че не смятат да го заменят за такова ерзац удоволствие. Ефектът на напитката силно зависи от начина на живот и манталитета на хората, които я употребяват. Не е забелязано някой да се е пристрастил към каапи или да е получил увреждания.
Активното вещество на тези питиета е алкалоидът хармин (телепатин). Той, както и хармалинът в зърнеша, инхибира мозъчната моноаминооксидаза (МАО), в резултат на което се повишава концентрацията на серотонина, допамина и другите моноаминни невромедиатори. За ефекта на нативните питиета голямо значение имат и другите им съставки. Инхибирането на МАО от хармала алкалоидите силно забавя метаболизма на буфотенина и DMT и по този начин много усилва силата и продължителността на действието им. Индианските шамани, като добри познавачи на лекарствените взаимодействия, отдавна са знаели, че при смесване на йопо и каапи ефектът е много силен и това много често се прави; в тази смес хармала алкалоидите действуват не толкова като халюциногени, колкото осигуряват проявата на халюциногенното действие на DMT и другите по-лабилни индолни производни. От друга страна, инхибиращият ефект върху МАО може да доведе до сериозни отравяния, ако през това време се приемат храни, богати на аминокиселината тирозин; пример за такива продукти са червеното вино, шоколада и сиренето.
Чистите алкалоиди са слабо изучени, но се смята, че хармалинът е активен при пушене или инжектиране на 25-100 mg или при 300 - 400 mg взети перорално; харминът е два пъти по-слаб. Двата алкалоида са относително слабо токсични; смъртните дози са няколко десетки пъти по-големи от халюциногенните.


6. ИБОГАИН


Едно от най-известните и уважавани растения в Екваториална Африка е ибогата (Tabernanthe iboga), Влиянието на ибогата и подобните на нея средства върху човека е слабо изучено, тъй като те се пазят ревниво от тайните общества в Африка. Тези общества са първообраз на затворените аристократични клубове в Европа и САЩ и напоследък стават все по-популярни сред местния елит; заедно с това става популярна и употребата на ибога, включително и в тези страни, където преди това не е била известна. Първоначално тя се е срещала само в Габон, Конго и Заир, но днес се отглежда и консумира и в други страни от Западна Африка. На последък ибогата става известна и в Европа; още през 30-те години във франция се продавал екстракт от нея под названието ламбарен. Подобни средства все още са достъпни в много страни, но другаде, напр. в САЩ, те са забранени. Известно е, че спортистите понякога ги използуват като допинг.
От африканските растения в Европа като афродизиак Най-известен е коринантът, но самите африканци са убедени, че ибогата го превъзхожда в това отношение. Ибогата е описана за пръв път от Грифон дьо Беле през 1864 г.: "В малки количества тя е афродизиак и стимулант; войниците и ловците често я използуват за да ги държи будни през нощта." Според местните вярвания ибогата има много други полезни приложения. Тя се използува от тези. които искат с нейна помощ да открият ценни предмети. които те самите или други хора са скрили по време на предишните си съществувания. На тези странни ритуали, наричани огбандже, обикновено се подлагат млади момичета и деца, които под въздействието на ибога непременно трябва да си спомнят къде са скрили съкровищата, които са натрупали по време на предишните си прераждания. Смята се, че ако се съпротивляват, това неизбежно ще доведе до внезапната и загадъчна смърт на някой от техните близки.
От изсушения корен на растението се приготвя средство, с чиято помощ се общува с духовете и боговете от туземния пантеон. Местното население се отнася повече с уважение, отколкото със страх, към ефектите на растението, но малкото бели хора, които са преживели това състояние, са изпитвали силно безпокойство. Един европеец, който е присъствувал на церемонията, я описва по следния начин: "Жреците и помощниците им приготвиха ибогата, разделиха напитката на порции, и тогава мъжете започнаха да танцуват около стълбовете на храма - те се движеха, тъпчеха с крака и трескаво подскачаха. Торсовете на мъжете плуваха в пот и от време на време те се втурваха към съда с вода, пиеха големи глътки и след това отново подемаха своя танц. Някои от жените тресяха хлопки, други пееха, а ритъмът постоянно се ускоряваше. Цялата група стана като едно същество, устремено към някаква невъзможна победа."
В ибогата се съдържат дузина индолни алкалоиди, от които изглежда ибогаинът е основната действуваща съставка. Той е изолиран в чист вид и е установено, че има психомиметично действие в доза около 300 mg Механизмът на действие на ибогаина върху психиката е крайно неясен; има данни, че той взаимодействува с някои от опиатните рецептори и с ММDА рецепторите, което го сродява повече с дисоциативните анестетици, отколкото с другите индолни халюциногени.
Ефектите, които оказват ибогата и чистият алкалоид върху психиката, силно зависят от дозата и настройката на субекта. Ниските дози предизвикват стимулация; по-високите дози водят до фантастични видения, възбуда, опиянение и халюцинации, а настроението се мени от силен ужас до еуфория. Предметите изглеждат заобиколени от ореоли, които преливат в цветовете на дъгата; типични са слуховите, обонятелни и вкусови синестезии. Хората, които са участвували в експерименти с ибогаин, разказват, че са изпаднали в подобно на сън състояние, в което съзнанието е запазено; фантазиите картини се оприличават на филм, който върви на висока скорост, или на серия от диапозитиви. Много високите дози водят до летаргия, която може да продължи 45 дни или до смърт.
Последните изследвания показват, че ибогаинът може да намери приложение за лечение на зависимостта от опиати, кокаин, амфетамини и алкохол, тъй като силно подтиска абстинентните явления и намалява влечението към наркотика. Впрочем, както се вижда от досегашните резултати, този вид лечение е наистина ефективен за преодоляване на абстинентните явления, но в лечението на коя да е зависимост това, което има първостепенно значение, са психологичните фактори; с това се обяснява, че много от излекуваните след време отново се връщат към своя наркотик.
В югоизточна Азия отдавна са известни Психоактивните свойства на растението Mitragina speciosa; смята се, че те се дължат най-вече на алкалоида митрагинин. В някои страни от Малайския архипелаг и Индокитай от него се приготвят напитки или просто листата му се дъвчат. В Тайланд тези продукти се препоръчват на наркоманите, които искат да се излекуват от опиатна зависимост, но не е ясно доколко те действително им помагат. Преди известно време употребата на растението в Тайланд достигнала такива размери, че правителството я забранило.
Освен споменатите тук, съществуват още много други индолни алкалоиди, за които има информация, че оказват действие върху психиката, но тези сведения са крайно непълни и недостатъчни, затова те няма да бъдат обсъждани.




ПЕЙОТ, ИНДИЙСКО ОРЕХЧЕ. КАВА-КАВА



Пейотът - магическото средство на мексиканските индианци и неговата активна съставка - мескалинът - са известни на много от читателите. По традиция след мескалина трябва да следва описание на синтетичните фенетиламини, но на тях авторът е отделил цялата следваща глава; вместо това тук ще разкажем за още два растителни продукта с въздействие върху психиката. Единият от тях е общоизвестното индийско орехче; причината, че то е познато много повече като подправка, отколкото като халюциноген, се крие в неприятните му странични ефекти. Трудно е да се каже доколко индийското орехче и кава-кава могат да бъдат определени като типични халюциногени, но те несъмнено влияят върху възприятията и настроението; те приличат на пейота и по това, че имат изключително противен вкус. Веществата, за които се смята, че са отговорни за тяхното действие, не съдържат аминен азот, но структурната им близост с мескалина и синтетичните феналкиламини навежда на мисълта за сходен механизъм на действие.


1. ПЕЙОТ И МЕСКАЛИН


Преди откриването на LSD мескалинът е бил единственото добре познато на науката типично халюциногенно средство. Мескалинът, въпреки че прилича по структура на катехоламините, въздействува върху серотониновите рецептори в мозъка; по това той прилича на LSD и псилоцибина и не е удивително, че ефектите им са доста близки.


1. 1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Не един от кактусите на Новия свят притежава психоактивни свойства, но безспорно Най-известен сред тях е Lophophora williamsii. Този кактус, наричан от местното население мескал или пейот (по-точно е пейотл), расте в полупустините от Централно Мексико до р. Рио Гранде. Съществуват археологически данни, че той е бил известен на местното население поне от преди 8000 г. Поради особените си свойства той от векове е играл важна роля в неговите религиозни вярвания и обреди. След Конкистата употребата на пейот бързо минала в нелегалност, тъй като в 1620 г. Инквизицията постановила: "Ние, инквизиторите, се обявяваме против еретичната извратеност и вероотстъпничество, и с достойнството на апостолическия си авторитет обявяваме, че това растение или корен, наричано пейот, което е въведено в нашите провинции с цел да открива кражби или да предсказва бъдещето, е едно суеверие и следва да бъде заклеймено като противно на чистотата и Цялостта на нашата свята Католическа вяра. Тези фантазии показват намесата на Дявола, истинският възбудител на този порок."
В края на миналия век до Европа и САЩ достигнали откъслечни сведения за необикновеното растение. Берлинският фармаколог Луис Левин, известен с изследванията си върху морфина и кава-кава, се заинтересувал от тези слухове; по време на едно свое пътешествие в Америка той успял да открие загадъчния кактус. Пейотът бързо станал известен в Европа и много учени и интелектуалци били пленени от свойството му да потапя личността в една друга реалност. Пейотът отворил Вратите на възприятието - това е заглавието на книгата на Олдъс Хъксли, посветена на преживяванията му под въздействието на мескалина.
Успоредно с психологическите изследвания активно се търсело действуващото начало на пейота. Към 1900 г. вече се знаело, че това е алкалоидът, наречен мескалин - безцветно масло, разтворимо във вода, алкохол и хлороформ. Структурата на мескалина била установена със сигурност едва след като Шпет в 1919 г. успял да го синтезира в химическа лаборатория. Това бил един от първите синтези на алкалоиди; въпреки че от сегашна гледна точка синтезът на Шпет изглежда елементарен, за времето си той е бил голям успех. От пейота били изолирани и други алкалоиди, напр. лофофорин, който има стрихниноподобни свойства. Макар и в по-малка степен, те също имат принос в общия ефект на пейота. Към 1925 г. всичко, което е можело да се знае за пейота и мескалина, е било известно; днес мескалинът заедно с LSD е станал стандарт за халюциногенно вещество.
След началото на века интересът към мескалина намалял, но отново се събудил след откриването на LSD. Плод на тази втора вълна, между другото, е Вратите на възприятието на Олдъс Хъксли и известните книги на Карлос Кастанеда. Понастоящем синтетичен мескалин почти не се употребява, освен като база за сравнение в изследванията на нови халюциногени. Тези, които искат да видят какво има в собствената им глава, използуват пейот или синтетични халюциногени, най-вече LSD. Наивниците, които купуват продавания на улицата "чист мескалин", на практика получават LSD, РСР или смес от двете. Типичната доза, която предизвиква халюцинации, е около 400 mg, а леталната доза е десетки пъти по-голяма.
Съществува, обаче, голяма група хора, която продължава да употребява пейот по традиционния начин. През миналия век култът към него се разпространил сред индианските племена на север от Рио Гранде и скоро завладял целите Велики равнини. Този култ обединил традиционния шаманизъм с християнството; според индианците християнският Бог е едно и също с Великия дух. който е създал света и е оставил в пейота частица от своята мощ, а Исус е човека, който е дал на хората това растение. Пейотът се употребява на съботните събирания в традиционните шатри, където под неговото въздействие индианците се молят и пеят, а на сутринта церемонията завършва с обща закуска. Основните ценности на тази религия са братска любов, грижа за семейството, самоуважение и пълно отричане на алкохола. През 1918 г. последователите й се обединили, за да противостоят на преследванията и основали Туземната Американска Църква (Native American Church), която днес има около 250 000 последователи, т. е. 1/3 от всички индианци в САЩ. Както може да се предположи, преследванията срещу тази църква обикновено са били вдъхновявани от мисионерите на конкурентните християнски вероизповедания. Организацията, обаче, е успяла да удържи на опитите употребата на пейот да бъде обявена извън закона и от 1970 г. с акт на Конгреса на САЩ тя е официално легализирана като част от ритуала.


1. 2. ЕФЕКТИ И ТОКСИЧНОСТ


Луис Левин в своята монография за пейота и мескалина, издадена в 1924 г., пише следното: "В действието на пейота, както във всеки случай на човешка реакция на някакво влияние, един фактор трябва да се има предвид като съществен елемент на реакцията - индивидуалността на субекта. Няма начин това да се предвиди. Визуалните халюцинации, като тези, които кратко ще опишем, могат напълно да отсъствуват, и на тяхно място да има слухови такива или смущения в чувството за място и пространство. В зависимост от погълнатото количество - вземало се е повече от 9 g - ефектите се появяват след 1 -2 ч и могат да продължат 4 и повече часа. След инжекция на мескалин ефектите траят обикновено 6 до 7 часа. Те се появяват на тъмно или при затворени очи.
Не винаги е възможно да се различат отделните етапи. Първата фаза. обикновено придружена от незначителни физически усещания, представлява един вид отдръпване от земните грижи и появата на един чисто вътрешен живот, което предизвиква истинско стъписване. Във втората фаза се появяват образи от този изключително вътрешен свят, сетивни халюцинации, чудеса, които въздействуват на индивида с такава сила и убедителност, че изглеждат реални. През по-голяма част от времето те се придружават от промяна на духовния живот, особена с това, че тя се чувствува като душевно щастие или нещо подобно, невъзможно да бъде изразено с обикновени думи и твърде чуждо на нормалното състояние, но въпреки това приятно. Никакви неприятни усещания не смущават тези часове на живот-сън.
Илюзиите са интересен фактор в тези състояния. Съвсем обикновени предмети изглеждат като чудни. В сравнение с материалния свят, който се проявява сега, обикновеният свят на ежедневието изглежда блед и мъртъв. Възприятията се превръщат в цветна симфония. Цветовете проблясват с нежност и разнообразие, което никой човек не може да възпроизведе. Предметите, окъпани в тези блестящи цветове, се движат и променят оттенъците си толкова бързо, че съзнанието трудно ги следи. След известно време се появяват цветни арабески и фигури в безкрайна игра, замъглени от черни сенки или брилянти, излъчващи светлина. Формите, които се получават, са очароващи в разнообразието си; геометрични фигури от всякакъв вид, сфери и кубове, бързо менящи цвета си, триъгълници с жълти точки от които излизат златни и сребърни струни, лъчисти килими, филигранни гоблени в синьо, или на тъмен фон, брилянтно червени, зелени, сини и жълти ивици, квадратни рисунки от златна бродерия, звезди със син, зелен или жълт оттенък, или изглеждащи като отражения на магически кристали, пейзажи и полета, блестящи от разноцветни скъпоценни камъни, дървета със светложълти цветове и още много други неща. Освен това често се виждат гротескни човешки фигури, цветни джуджета, приказни същества, пластични или пък неподвижни като картини. В края на психозата един мъж видя с отворени очи бели и червени птици, а когато ги затвори - девици в бяло, ангели, Светата Дева и Христос в светло синьо. Друг пациент видя собственото си лице, когато затвори очи.
Тези вътрешни фантастични видения могат да се придружават от слухови халюцинации. Те са по-редки от първите. Звън и други звуци се чуват като от много далеч и се възприемат като пеене на хор на концерт; описват се като възхитително нежни и приятни. Понякога се възприемат приятни миризми като полъх от свеж въздух, или пък необикновени вкусови усещания. Засегната е общата чувствителност и тогава субектът има илюзията, че е безтегловен, или че е станал по-голям; може да има раздвояване на личността или деперсонализация. Тялото на един епилептик стана толкова безчувствено, че той не знаеше дали е легнал, къде и как лежи. Чувството за време е намалено или съвършено изчезнало.
Съществено е, че при тези ненормални възприятия индивидът запазва ясно и активно съзнание и мисловната концентрация протича безпрепятствено. Субектът напълно разбира състоянието си. Той проявява желание за самоанализ, например пита се дали тези странни неща, които изпитва, са реални. Но той отхвърля тази идея, добре знаейки, че е взел анхалониум (старото име на пейота). Един човек, на който бе дадено от дрогата, каза на лекаря: "Зная, че съм с ума си, и благодаря на Бога, че ми даде да видя тези прекрасни картини."
Ето още едно описание; то е на един лекар, който разказва за своето преживяване с мескалина: "Представите ми за пространството бяха напълно необичайни. Можех да видя себе си от главата до краката, както и кушетката, на която лежах. Всичко останало бе нищо, абсолютно празно пространство. Бях един самотен остров, плаващ в етера. Нито една част от тялото ми не се подчиняваше на законите на гравитацията. От другата страна на вакуума - стаята ми се струваше безкрайна - пред очите ми се появиха чудни фантастични фигури. Видях безкрайни преходи с красиви остри арки, прекрасно оцветени арабески, гротескни украшения, божествени, върховни и очарователни в своето фантастично великолепие. Виденията се променяха на вълни, построяваха се, разрушаваха се и отново се появяваха в безкрайни вариации първо в една плоскост, после в три измерения и накрая изчезваха в безкрайността. Островът кушетка изчезна; вече не чувствувах физическото си тяло; бях завладян от едно всеобхватно чувство на откъсване от всичко. Обзе ме страстно любопитство; очаквах да ми се разкрият велики истини, да почувствувам същността на нещата, проблема на сътворението. Бях дематериализиран.
През цялото време оставах с едно непоклатимо убеждение - че всичко е подчинено на един ритъм; най-съкровената същност на нещата е потопена в ритъм; ритъмът бе за мен начин на метафизично изразяване. Отново се появиха виденията, и тогава чух музика. Звуците идваха от безкрая - музика на сферите, бавно появяваща се и изчезваща - и всичко следваше ритъма. Доктор Б. започна да свири, но неговата музика не хармонираше с моите видения и ги нарушаваше. Могъщото напрежение на душата, желанието за откровение се появяваше отново и отново, но всеки път в решителния момент получавах мъчителни спазми на долната челюст. Кристали от магическа светлина с блестящи страни, абстрактни детайли на теорията на познанието се мярваха зад мъгляви завеси от изпарения, които окото напразно се опитваше да пробие. Отново се появиха форми, борещи се една с друга в концентрични кръгове - в средата готически, а в края романски. С нарастваща смелост готическите арки проникваха сред заоблените романски арки и ги унищожаваха. И отново, накрая, точно преди финалното решение - скърцането със зъби. Не можех да проникна в мистерията. Стоях посред вселенската еволюция и възприемах космическия живот точно преди зараждането му. Невъзможността да разбера края, тази забрана да позная бе отчайваща. Бях уморен и страдах."
За мескалина оттогава са изписани безчислени книги и статии; повечето, които лично са преживели усещането, пишат за него с нескриван възторг. Разбира се, има и изключения, напр. книгата на Анри Мишо, озаглавена Мескалинът - нещастното чудо, в която авторът в мазохистично изстъпление описва най-подробно своите десетки лоши пътувания; читателят така и не разбира защо е било необходимо човек, който сам заявява, че предпочита водата пред виното, да се занимава с мескалин.
За съществени последствия от използуването на мескалин и пейот едва ли може да се говори. Употребата му е съсредоточена изключително сред индианците в САЩ и Мексико, а ценностите на тяхното традиционно общество изключват възможността за произволна употреба. След поглъщането на пейот у повечето хора се появяват симптоми като гадене, повръщане, треперене, безпокойство и нарушения на визуалната перспектива, но след развиването на цялостната психоза те изчезват; не е известно някой да е умрял от това. Ако и да има някакви трайни вредни последствия от приемането на пейот по време на ритуалите, те са несъпоставими с язвата на индианското общество - алкохолизма. Изследванията, проведени в Мексико, не са открили разлика в процента на децата, родени с уродства, сред индианците, които редовно употребяват пейот, в сравнение с тези, които не го използуват.


2. ИНДИЙСКО ОРЕХЧЕ


Може би най-разпространеният растителен халюциноген е познатото на всички индийско орехче; то представлява плода на вечнозеленото дърво Myristica fragrans, чиято родина са островите на Молукския архипелаг. Някои учени предполагат, че известността на сладкишите с индийско орехче се дължи на това, че даже и в ниски дози то има приятно въздействие върху психиката. В Йемен индийското орехче има славата на афродизиак и, както се вижда от описанието на ефектите му, това мнение не е лишено от известни основания.
Колкото и да е странно, индийското орехче е много слабо изучено като халюциноген; даже не се знае кои са активните вещества в него. Дълго време се смяташе, че това са миристицинът и родственият на него елемицин, които се съдържат в летливото етерично масло на орехчетата. Въпреки, че те не съдържат азот, тяхната структура силно напомня мескалина; от друга страна, опитите с чист миристицин не са дали положителен резултат. На последък този проблем активно се изучава от любителите халюцинолози. Те са установили, че активните съставки са водоразтворими и нямат нищо общо с етеричното масло, на което орехчетата дължат своя аромат и отвратителен вкус (определят го като съчетание от терпентин и сапун). Независимо от начина, по който се използува, индийското орехче има неприятни странични ефекти и е твърде непредсказуемо и опасно; то се употребява само от затворници или от отчаяни ентусиасти. Най-пълна информация за ефектите на индийското орехче е дадена в разказа на един очевидно интелигентен и наблюдателен алкохолик и наркоман, известен в науката с инициалите П. Р.
"На кухненския рафт в повечето къщи стои една кутия с една от най-силните дроги, невинна и непозната, дрога, която се продава във всяка бакалия, използува се от всеки готвач и се игнорира от копоите и службите за борба с наркотиците. Даже хипитата в техния фанатичен стремеж към търсене на нови усещания не забелязват нейния потенциал за създаване на сънища и разтърсване на сетивата. Тази странна екзотична дрога от Ориента в своята невинност крие химия, способна да дрогира човек, така че да го изхвърли от реалния свят в хипнотичен транс, където напълно го обгръща един свят на златни сънища и еуфорично блаженство. Тази дрога се намира в обикновената кухненска подправка, позната като индийско орехче...
По някаква странна причина индийското орехче е дрога, която изглежда се използува само в затвора, при това от много малко хора. Мисля, че причината за това е на първо място, че е отвратително нещо, когато я вземаш. Необходими са между 6 и 8 лъжици. Това се смесва в съд с топла вода. Бърка се силно, докато водата стане млечнокафява. Да изпиеш сместа е само началото. Орехчето не се разтваря и човек трябва да вкара ужасната горчилка в бунтуващия се стомах колкото е възможно по-бързо. През следващия половин час стомахът се мъчи да се избави от нея, но човек геройски трябва да се бори с гаденето и да не го повърне.
След около 45 минути човек се усеща, че се хили идиотски на всичко. Независимо какво е казано, какво е направено, за какво се мисли - всичко изглежда много смешно. Всеки, който е пушил марихуана, е изпитвал тази пълна невъзможност да контролираш смеха си. Някои са имали такова преживяване с LSD.
След 30 до 60 минути от тази смехория устата и гърлото започват да изсъхват, като че си взел атропин. Мисля, че цялата система се дехидратира, защото можеш да изкараш 36 часа без да преглътнеш нито веднъж и без да уринираш. Когато дехидратацията започне, смехът престава и те обхваща силна летаргия. Въпреки, че можеш да решиш да легнеш и да четеш, това не е възможно, защото очите стават сухи, червени, свити като топлийки и не можеш да ги държиш отворени. Най-нормалното тогава е просто да легнеш.
Странно нещо става с този, който е под въздействието на дрогата; вземал съм я в изолатора, където легло е студения циментен под, вземал съм я и там, където има удобно легло с дюшек, където да легнеш. Няма никакво значение. Щом веднъж те обхване летаргията, където и да си, се чувствуваш като легнал на облак. Изглежда, че те обзема желание да легнеш по гръб и летаргията е толкова силна, че не можеш да мръднеш и пръст или само един мускул, освен ако не си заставен.
Когато дрогата наистина те завладее, красиви видения изместват реалността. Това са обикновено екзотични картини. Мен например, вероятно защото съм живял в Далечния изток и още го обичам, веднага ме отнася на някакъв тропически остров. От този момент индийското орехче започва да има много от характеристиките на LSD. Виденията и сънищата започват да губят свързаността си и идват като късове от несвързани преживявания. Може твоето детство да стане твоята реалност, с изключение на това, че е винаги щастливо детство. След това виденията може да скочат в един въртоп от въртящи се необясними цветове. Внезапно, като че ли идва от хиляди мили, се появява музика с такава сладост и яснота и цвят, че се изгубваш в нея. Можеш да се почувствуваш окачен на греда и след това дяволски забързан да уловиш отново ритъма и нотите. Обикновено музиката, която чуваш е от радиото на затвора. Понякога, точно както при марихуаната, можеш да чуеш цяла симфония, изсвирена по най-изтьнчения начин, без въобще да има музика наоколо. Гласовете, които ти говорят, са също част от преживяването.
За разлика от LSD и марихуаната - говоря само за моите лични впечатления - когато някой ми говори в комата, предизвикана от орехчето, аз мога да се върна в реалността и да разбера какво ми казва. Единственият проблем е, че ми се струват 10 минути между неговия въпрос и моя отговор и говорът ми е много бавен и тежък.
Времето губи всяко значение, както с LSD. Започваш да се харесваш, когато си под въздействието на орехчето и ставаш почти като дете в способността да разбираш себе си и да си прощаваш сам. Човек става много чувствителен под влиянието му и въпреки, че ефектът продължава 24 до 36 часа, обикновено е в ерекция през повечето време.
Връщам се към чувствеността, която човек изпитва; сексуалните картини стават много живи и пулсиращи. Без да си даваш ясна сметка, че някой от пазачите може да те хване, се оказва, че галиш пениса си с най-голямото удоволствие, което си изпитвал някога. Скоро започваш да мастурбираш и сексуалните представи стават толкова реални, като че са в килията до теб. Струва ти се, че минават часове преди финалния оргазъм, но през цялото време имаш чувството, че си в оргазъм без еякулация. Когато тя най-сетне идва, също ти се струва, че това продължава поне 1 час; въпреки, че марихуаната може да ти даде огромно удоволствие по време на полов акт, не зная нещо, което да ти дава такова сексуално удоволствие като индийското орехче. Никога не съм правил истински секс под влиянието му, но съм сигурен, че ако мъжът и жената изпитват същата чувственост, както този, който мастурбира в затвора под въздействието му, един от тях ще полудее от удоволствие.
Друга прилика с марихуаната, което се изпитва и с орехчето, е развиването на невероятен апетит, особено за сладки неща. Точно както под въздействието на марихуаната, парче сух хляб ти е вкусно като най-прекрасната храна на света; така се случва и с орехчето.
Никога не съм имал желание за храна с LSD, въпреки че, както с орехчето, имам силна жажда за плодови сокове.
Докато е с дрогата 24 или 36 часа, човек въобще не спи. Той е в сънен ступор и е способен да отхвърля всички звуци, които са неприятни. През това време изглежда, че се загубва чувството за студ. Въпреки, че много нощи в дупката бяха ужасни за мен, тъй като беше студено и нямах одеала, в дните и нощите, в които имах орехче, въобще не чувствувах дискомфорт. Също така няма значение дали си на светло място или в пълна тъмнина. Очите са затворени и все едно виждаш само еротичните си цветни видения. Мисля, че може би най-голямата прилика на орехчето с LSD е усещането, че отиваш назад и назад във времето до епохи, за които само си чел. Друго е пълната загуба и липсата на нужда от времето - такова, каквото го знаем.
Когато дрогата накрая те отпусне, пропадаш в дълбок сън, но пробуждането е истинско мъчение. Последиците от орехчето са наистина болезнени. Всяка кост и мускул в тялото болят, като че си хванал малария. Очните ябълки целите са обхванати от пулсираща болка. Носът силно тече и те обхваща силна и дълбока депресия. Въпреки всичко в затвора, ако не си в изолатора, трябва да отидеш да работиш, ако не си толкова болен, че това да е напълно невъзможно. Никой не се оплаква на доктора от това, че му е зле от орехче. Но, за да спасиш душата си, е невъзможно да работиш. Това, което трябва да направиш, е да намериш спокойно място, където да масажираш болката в краката, раменете и ръцете. Мисля си, че въпреки това има много малко осъдени, към които е проявено снизхождение. Когато правиш това, го правиш през уикенда.
Странно е, но рядко можеш да видиш наркоман или алкохолик. който в затвора да се обърне към индийското орехче. Обикновено това са тези, които са пушили хашиш или марихуана и именно това е този кик, който е най-близкия до това. Никога не съм виждал някой да го използува ежедневно или да се е пристрастил; не съм виждал и някой да го прави на свобода."
За неприятните ефекти П. Р. разказва следното:
"Спомням си много живо някои от лошите ефекти, ако така могат да се нарекат. Един от тях е, че когато дрогата завладее ума и тялото ти. натрапчиво чувствуваш биенето на сърцето си. Дрогата изисква да се отпуснеш така, че е почти невъзможно да стоиш, ходиш и даже да седиш. Всичко, което ти се иска, е да легнеш долу по гръб за цели часове със затворени очи и със съзнание, напълно предадено на нея. Изведнъж биенето на сърцето изпълва съзнанието ти. То започва да отеква отвътре като биещ барабан. Това, което на моменти те плаши, е замиращата бавност на това биене. Метрономът работи, но ти усещаш, че се концентрираш върху всеки удар и напрегнато чакаш следващия, който си мислиш, че никога няма да дойде.
Друго, което си спомням е, че се чувствувам ужасно почервенял от нахлулата кръв. Главата и лицето стават много стегнати и това чувство ти оставя впечатлението, че си в силна треска. Веднъж или два пъти съм се поглеждал в огледалото и видях лицето си червено като цвекло, очите ужасно възпалени и зениците почти изчезнали.
Мисля, че човек може да се побърка, ако взема дрогата твърде често. Повечето, които я вземат, са затворници; това става през уикенда и после има дълги периоди без нея. Познавах само един човек, който започна с това и то продължи цял месец. Той стана съвсем отсъствуващ след първата седмица. След това стана параноичен и започна да ломоти като идиот. Положението му се влоши до такава степен, че в края на месеца стана напълно луд, нападаше охраната и другите затворници и накрая го откараха в лудницата в усмирителна риза. Дойде си след 6 месеца, но никога не стана отново същия. Случайно го видях наскоро и той още си е доста луд, напълно обсебен от страх за живота си и много подозрителен към света и хората. Все пак, това може да се дължи не само на индийското орехче. Не знам.
Не зная, дали ви казах, че когато си взел орехче, става много трудно да уринираш или да преглъщаш. Това е така и когато си взел някой опиат. Не мога да си спомня нещо друго неприятно освен силните терзаещи болки в костите и мускулите."
Токсичността на индийското орехче силно варира в зависимост от произхода му; това от Молукските острови е значително по-малкоотровно от произведеното на Антилските острови. Необходимата халюциногенна доза е около 5 орехчета, но някои хора са получавали много сериозно отравяне само от две, поради което са известни смъртни случаи от експерименти с индийско орехче. Поради неприятните странични ефекти и съвсем реалната опасност от отравяне то много рядко се използува като халюциноген.


3. КАВА-КАВА


Това екзотично название се отнася както за основното психоактивно растение, което се употребява от населението на островите в Тихия океан, така и за напитката, приготвяна от него. Питието се приготвя от корена на растението Piper methysticum, който се сдъвква от местните девици или се стрива в хаван; след като се добави вода и получената мътилка престои няколко часа, се получава горчива и ароматна - а по мнението на повечето европейци отвратителна напитка. Кава-кава се употребява обикновено по случай празници, за улесняване на общуването с духовете, а също така и като лекарство. Много от тези обичаи са изоставени под натиска на християнските мисионери и, както обикновено, резултатът от това е нарастналата употреба на алкохол сред местното население. Напоследък се наблюдава известно съживяване на употребата на кава-кава, което е свързано със събуждането на национални чувства сред жителите на Полинезия и Меланезия; тя се разпространява и в Австралия - както сред аборигените, така и сред любопитните бели.
Химията и фармакологията на дрогата са все още неясни. Някои от ефектите й се дължат на съдържащите се в нея дихидрокаваин и дихидрометистицин. Тяхната структура напомня на някои от описаните по-горе фенилалкиламини, а при известно въображение и на част от структурата на LSD. Объркване внася фактът, че ефектите на кава-кава силно зависят от начина на приготовление. Получената чрез дъвкане кава-кава действува като наркотик. От нея човек става спокоен и дружелюбен и изпада в състояние на лека еуфория. Речта му става лека и жива и се повишава чувствителността му към най-фините звуци. По-големи дози водят до промени във визуалните и най-вече слухови възприятия, олюляваща се походка и накрая до дълбок сън, след който човек се събужда без особени последици. Ефектът на напитката, получена от стрити корени, е обратен. Тя действува като тоник и стимулант, затова тази напитка се дава на болни за укрепване на организма.
Наблюденията са показали, че в умерени дози кава-кава изглежда не е по-опасна от алкохола. Въпреки всичко, продължителната й употреба води до неприятни последствия. Георг Форстер, участник в експедицията на капитан Кук, пише: "Старците, които са отдадени на този порок, на вид са изсъхнали и слаби; те имат отпусната и олющена кожа, зачервени очи и червени петна по цялото тяло. Всичко това, по тяхно собствено признание, е пряко следствие от пиянството; очевидно е, че този пипер съдържа вещества, предизвикващи проказа. Но, въпреки това, този корен у жителите на тукашните острови се счита за символ на мира, вероятно защото пиенето способствува за дружеските отношения."




ФЕНАЛКИЛАМИНИ


Голяма част от тази глава е посветена на резултатите от дейността на една колоритна личност, каквито рядко се срещат в днешната наука - д-р Александър Шулгин. Той завършил биохимия в Масачузетс, след което бил приет на работа във фирмата DOW CHEMICAL където синтезирал един инсектицид, от който фирмата спечелила много пари. Благодарното началство му отделило една лаборатория, където му било разрешено да се занимава с каквото си иска, с надеждата, че той ще продължи борбата си с насекомите. В началото на 60-те, обаче, Шулгин опитал мескалин и решил да посвети усилията си на търсенето на нови халюциногени, близки по структура до него. Първите получени вещества, както тогава било прието, се изпитвали върху златни рибки, но той решил, че това не е сериозно, и оттогава започнал да опитва сам всичко, което синтезира. Постепенно Шулгин събрал около себе си тесен кръг приятели, които споделяли неговите интереси и участвували в експериментите. За всички новополучени вещества, както се полага, се съобщавало в научните списания, а фирмата получавала патенти за тях. Постепенно някои от творенията на Шулгин излезли на улицата и фирмата DOW CHEMICAL се почувствувала неловко като собственик на авторските права върху вещества, придобили скандална известност. Неудобният гений бил учтиво помолен да напусне и оттогава той работи като почти частен учен в дома си в Калифорния. Досега той е изследвал подробно 179 съединения от този тип, които са възпяти в книгата “фенетиламините, които познавах и обичах: една химическа любовна история”. Тя е написана от него в съавторство със съпругата му Ан и в нея са описани не само самите изследвания, но и тяхната роля в създаването на това екстравагантно семейство. Кумирът на днешните нелегални химици и психонавти не обича да натрапва своите твърде либерални и нетрадиционни възгледи. Той дълго време продължи научните си изследвания без да има проблеми с чувствителното на тази тема правителство на САЩ и даже бе консултант на Службата за борба с наркотиците. Примирието между учените и чиновниците, обаче, никога не е искрено - в 1996 г. съпрузите Шулгин бяха осъдени на глоба от 25000 $ заради споменатата книга, която бе обявена за готварска книга за дрогаджии, въпреки че в нея няма нищо, което да не е публикувано преди това в общодостъпната научна литература.
Още у предшествениците на Шулгин възникнала простата идея да се съчетае структурата на мескалина с тази на стимуланта амфетамин (фенилизопропиламин); подходът се оказал успешен и се оказало, че много от заместените амфетамини имат интересни свойства. Някои от веществата, описани по-долу, са типични халюциногени, докато други имат такива нови и необичайни свойства, че трудно могат да бъдат причислени към някоя от известните групи. Халюциногенните амфетамини се отличават от стимуланта амфетамин в стереохимично отношение. За разлика от него, те са подобни по механизъм на действие на LSD, псилоцибина и мескалина и се явяват агонисти на серотониновите рецептори в мозъка. Дясновъртящите амфетамини, подобно на самия амфетамин, влияят предимно върху настроение то и по-слабо върху възприятията. Към последните принадлежат фенфлураминът и екстази, които действуват като инхибитори на обратния транспорт на серотонина. Всички тези вещества представляват за психиатрите и неврохимиците голям научен интерес, а някои от тях се радват на по-голяма или по-малка известност сред любителите на необичайни усещания, като най-популярните, както може да се очаква, са забранени от закона.


1. МЕТОКСИАМФЕТАМИНИ


Химерата, получена при кръстосването на амфетамина и мескалина, получила името ТМА (3,4.5-триметокси-амфетамин); това вещество показало много интересни свойства. В дози от 100-200 mg ТМА предизвиква типичните за мескалина визуални халюцинации, но те започват само след силен външен стимул; за това е бил използуван стробоскоп. Доза, по-голяма от 200 mg, причинява след половин час изпотяване, тремор, чувство за студ, гадене и зашеметяване. През следващите 7 часа ефектите върху психиката са подобни на тези на мескалина, с едно съществено изключение- в емоционално отношение участниците в опита показали неочаквана реакция, като станали гневни и враждебни и развили еуфорична мания за величие. В извънлабораторни условия ТМА се употребява изключително рядко, вероятно поради описания ефект.
Преди работите на Шулгин се смятало, че разположението на трите метоксилни групи в молекулата е съществено важно за действието на мескалина и ТМА. Той, обаче, синтезирал съединения, които не се подчиняват на това правило, и се оказало, че повечето от тях са още по-силни от мескалина. Най-силен е ТМА-2 (2,4,5-триметокси-амфетамин), чиято действуваща доза е 15 - 20 mg. DМА (2,5-диметокси-амфетамин) се е продавал нелегално като мескалин, но ефектът му е твърде безличен и неинтересен; той е по-скоро неприятен стимулант. Все пак няколко подобни съединения предизвикват типичното съноподобно състояние, съпроводено с видения, но в повечето случаи то е лишено от цветните ефекти на мескалина. Ефектът на някои от тях е съпроводен от нервност, но на други е по-приятен и е лишен от повръщането и безпокойството, които понякога предизвиква мескалина. Приелите ги изпадат в състояние, характеризиращо се с необичайно подробно и реално припомняне на минали събития (total recall).
Най-простият представител на халюциногенните амфетамини е РМА (death drug). Той представлява параметокси-амфетамин, който се синтезира лесно и вероятно затова по едно време често се появявал на нелегалния пазар. Интересът на нелегалните химици към РМА бил стимулиран от една глупава научна статия, според която РМА е следващия по сила халюциноген след LSD; този извод, направен въз основа на опити с плъхове, показва какви изводи могат да направят псевдоучените, които се страхуват да експериментират върху себе си. В същност, РМА е 1000 пъти по-слаб от LSD; в доза 50 - 70 mg той предизвиква някои ефекти, подобни на мескалиновите, но е по-скоро стимулант. При незначително повишаване на дозата той води до неприятни странични ефекти като възбуда, делириум, мускулни спазми и ригидност. РМА е относително силно токсичен. Към това се добавят усложненията от факта, че често е бил продаван като МDА. Ефективната доза на последния е двойно по-висока и в следствие на това често е имало случаи на свръхдози от РМА; симптомите са треска, конвулсии, кома и накрая смърт; РМА е довел до смъртни случаи и е забранен. В последните години той не е толкова често употребяван, тъй като не е особено интересен, а е твърде опасен.


2.DОМ (SТР) и DОЕТ


Замяната на метоксилната група на 4-то място в молекулата на ТМА-2 с алкилна е довело до получаването на още по-активни съединения. DОМ (4-метил-2,5-метокси-амфетамин) е бил синтезиран и изпитан от Шулгин още през 1964 г., но тези резултати останали непубликувани. Шулгин смята DОМ за своето проблемно дете (точно както Хофман LSD), тъй като през лятото на 1967 г. новият халюциноген вече се разпространявал (по всичко изглежда безплатно) под уличното име SТР. Според една от версиите това е съкращение от Serenity, Tranquility, Peace, а според друга идва от името на известно моторно масло. В следствие на SТР епидемията в Сан Франциско възникнали сериозни проблеми; някои от взелите го изпаднали в няколкодневно лошо пътуване и за неприятно учудване на лекарите хлорпромазинът, за който тогава се смятало, че винаги помага в подобни случаи на LSD психоза, само влошил положението им. Поради тази причина DОМ бързо станал непопулярен; впрочем, често това, което на улицата днес се продава като LSD, в същност е именно DОМ.
Веднага след появяването на DОМ било предприето сериозно изследване на ефектите му. В дози до 3 mg психозата започва 1 -2 часа след пероралното приемане на DОМ, достига максимум между 3-ия и 5-ия час и продължава 7 - 8 часа. Изпитваните съобщават: "Чувствувам се добре, повече от обикновеното. Със затворени очи съм приятно отпуснат и виждам различни картини като слушам музика." или: "Нещата пълзят, вълнуват се, изглеждат като набръчкани. Понякога на тавана се появява рисунка от точки, които се превръщат в реални лица, когато затворя очи е като сън наяве. Като цяло изглежда по-скоро забавно. Чувствувам се весел, приятно възбуден." Доза над 3 mg причинява изразен халюциногенен ефект, много подобен на този на LSD: "Първият ефект дойде по време на обяда (2 часа след поемането), когато започнах да се съсредоточавам върху портокаловия сок, който стана красив, блестящо оранжев, падащ безпорядъчно като водовъртеж. По-късно (5 часа) започнах да се свивам; водата в чашата на масата ставаше все по-голяма и се движеше към мен, искаше да ме обвие. Бях наистина уплашен. Видях един шаман, после кон на стената. После таванът започна да се движи нагоре-надолу и ставаше пурпурен и жълт. Усещах, че губя контрол. "Доза от 5 mg е винаги халюциногенна. Въпреки някои неприятни усещания, никой от изследваните не е имал продължителни кошмари. Ефектите на уличния SТР. заключават авторите на изследването, вероятно се дължат на много високата доза (10 - 20 mg), на нечистия продукт и нa това, че е бил вземан съвместно с още неизвестно какви други средства. Във всеки случай употребата на DОМ е забранена.
DОЕТ (4-eтил-2,5-метокси-амфетамин) не причинява халюцинации, но има изключително въздействие върху сетивата. Ефектът от само 2 mg DОЕТ общо взето прилича на DОМ и се изразява в умерена еуфория, но с една много интересна особеност:
"Сетивната страна на нещата е напълно различна. Оглеждайки стаята, виждаш всичко с ново, пораснало значение. Храната -мога да усещам вкуса по-отчетливо, съчетанието на вкусовете става по-гладко. Пляскам с ръце - чувствувам пръстите си да се удрят един в друг по-силно. Въобще е много приятно изживяване. И слушането на музика - трудно е да се опише - чува се по-чисто, с повече значение, по-пълно." -разказва един от участвувалите в опитите. Други ефекти са бъбривостта и невъзмож­ността за концентрация - мислите текат по-бързо от думите. Някои от хората описват появата на изключително живи картини при затворени очи: "Можех да затворя очи и да създам много реалистично всички представи, които си поискам." Веществото в дози до 5 mg не проявява типичния за мескалина и LSD халюциногенен ефект. DОЕТ и подобните на него са предмет само на лабораторни изследвания.
3. DОВ и 2С-В
Вкарването на халогенен заместител в молекулата довело до получаването на съединения с нови свойства; от тях най-изучен е DОВ (4-бром-2,5-метокси-амфетамин). Той в изключително ниски дози предизвиква силна интелектуална и емоционална стимулация без съществено да засяга възприятията; не е известно да предизвиква халюцинации. Ефективната доза на DОВ е 1 - 2 mg и това засега е най-силния препарат от тази група. По продължителност на действие DОВ е подобен на DОМ. Токсичността му е много ниска; токсичната доза е над 5000 пъти по-голяма от ефективната. Употребата на DОВ също е забранена. Съответното йодно производно (DOI) е също толкова силно, както DОВ, но действието му е по-близко до това на DОМ.
Подобно по структура е и едно съединение, известно като 2C-B(bromomescaline,nexus,venus). При перорално приемане ефектът на 2С-В настъпва относително бавно и продължава няколко часа. При смъркане действието му започва много бързо и впечатляващо, но цената за това е изключително силна болка в носа. В ниски дози (около 15 mg) 2С-В предизвиква ефекти, донякъде наподобяващи екстази. За разлика от повечето халюциногени, които имат известен аналгетичен ефект, за него е характерно, че той засилва всички възприятия от собственото тяло - тактилната чувствителност и всички приятни усещания, но също така и всяка болка и дискомфорт. 2С-В се използува като усилвател и модификатор на сексуалните преживявания; той често се взема заедно с екстази. В по-високи дози (над 30 mg) той е типичен пълноцветен халюциноген, но, за разлика от LSD, оставя ума напълно ясен.
Предполага се, че днес 2С-В е второто по популярност вещество от групата на феналкиламините - първенството принадлежи на МDМА. Той се използува предимно в университетските градчета на САЩ, поради което пресата и властите са го обявили за особено опасен. В интерес на истината, 2С-В няма повечето от неприятните странични ефекти на другите амфетамини и се смята, че дози до 100 mg са безопасни. Досега няма данни за смъртни случаи или други усложнения в следствие на употребата на 2С-В, но той също е забранен.
Фенетиламините продължават да поднасят изненади. Властите в САЩ забраниха на Шулгин да продължи работата си, но в края на 1998 г. група американски химици под ръководството на Дейвид Никълс съобщи за ново вещество, което предизвиква халюцинации в изумително ниски дози. Авторите му скромно го определят като "първия халюциноген, който не съдържа индолна структура, но е по-силен от LSD".


4. ЕКСТАЗИ - МDА, МDМА и МDЕА


Строго погледнато, когато се говори за екстази трябва да се има предвид само метилендиокси-метамфетаминът, но и другите две вещества, които се обсъждат тук, се продават под същото име. Действието на тези средства, които предизвикват повишено дружелюбие и улесняват социалните контакти, до толкова се отличава от всичко известно досега, че за тях бе предложено названието ентактогени. През последното десетилетие екстази е изключително популярен на Запад и вече се появява и у нас. Около неговото право на легално съществуване се водят горещи спорове. Ефектите му изглеждат невинно приятни и, ако можем да употребим този израз, просто хуманни. От друга страна, има данни за вредните последствия от приемането му, но все още се спори дали това не е по-скоро следствие от неправилния начин на употреба. Вероятно в близките години ще стане ясно дали екстази може да бъде смятан за толкова малко вреден както канабиса или напротив - ще се потвърдят подозренията, че той води до необратими увреждания на мозъка.


4. 1. ИСТОРИЯ И УПОТРЕБА


Прародител на съвременния екстази е метилендиокси-амфетаминът (МDА), който е известен още от 1910 г. и бил изпитван като средство за подтискане на апетита. Психологичните му ефекти го правили неприложим за тази цел, но именно поради тях той се появил през 1969 г. в студентските градчета на Уисконсин и бързо станал популярен в целите САЩ. МDА се синтезира лесно от достъпни химикали и това е спомогнало за разпространението му. В същност от химическа гледна точка МDА представлява смес от два оптични изомера с доста различно действие върху психиката. Единият от тях е халюциноген - обикновено се виждат кълбящи се облаци сивкав дим. Другият изомер предизвиква силна нужда за общуване с други хора; този ефект е породил названието хапче на любовта. Освен с това, действието му се характеризира с мека еуфория, повишена вкусова чувствителност и чувство на вцепененост. Действието на дрогата представлява смес от ефектите на двата изомера, като преобладава действието на втория.
Метилендиокси-метамфетаминът ( МDMА ) бил синтезиран в 1913 г. от фирмата Merck, има сведения, че той също бил изпитван като анорексиген, но поради неговите психологични ефекти, противоречащи на германската душевност, го отхвърлили. Има също така непотвърдени сведения, че през 50-те той се изпитвал от армията и полицията на САЩ като дрога на истината. МDМА бил почти напълно забравен, когато за него се сетил Шулгин; не без известна гордост той сам се определя като втория баща на екстази. През 1977 г. той изпитал ефекта му върху себе си и решил да го покаже на свой приятел лекар психотерапевт, който смятал скоро да се пенсионира. На сутринта приятелят позвънил и заявил, че се отказва от идеята за спокойна пенсия. Останалите 10 години от живота си ентусиазираният лекар посветил на това да кръстосва целите САЩ, за да запознае колегите си с новото вещество и да ги обучи да работят с него. Около 4000 психиатри започнали да работят с помощта на MDMA; един от тях заявил:
"MDMA е пеницилин за душата и вие не можете да не го предписвате. когато сте видяли какво може да направи." Лекарите прекрасно разбирали, че ако новото средство излезе на улицата, то незабавно ще бъде забранено, както се случило с LSD; затова те не вдигали много шум около MDMA и тази тактика за известно време имала успех.
В 1984 г. MDMA вече се използувал от студентите в САЩ, но бил все още легален; в някои градове в Тексас той се продавал даже в баровете. Към MDMA се ориентирали много от епизодичните любители на кокаин и даже хора, които по принцип не употребяват наркотици; по това време той получил сегашното си име екстази. Няколко години по-късно той нахлул в Европа заедно с рейв вълната. В 1985 г. около екстази се вдигнал голям шум. Заговорило се за това, че близкият по структура МDА уврежда мозъка на плъховете; освен това общественото мнение било настроено против всички възможни наркотици от появилите се статии за паркинсоновия синдром, причинен от МРТР, който се съдържа в синтетичния хероин. В резултат екстази бил забранен като особено опасен наркотик, което малко повлияло на уличната му употреба, но силно разочаровало психиатрите. Днес екстази и LSD продължават да се използуват от психиатрите само в Швейцария. Макар че е седалище на много световни организации, Швейцария не е техен член и така е запазила правото си на собствено отношение към всички международни конвенции, в частност тези за контрола над наркотичните средства.
Докато в САЩ екстази се използува често в домашна обстановка или сред природата, в Европа той има устойчивата репутация на денс дрога. Екстази се употребява от посетителите на големите клубове, които под неговото въздействие танцуват по цяла нощ; един познат на автора циник отбеляза, че изглежда екстази е единственото средство, което може да накара толкова много хора да се натъпчат на едно място без да се сбият. Основната част от европейския екстази се произвежда в Холандия, където законите са много по-меки, отколкото в други страни, но той е най-популярен във Великобритания. Преди две години той се използувал даже от футболните запалянковци, в следствие на което сбиванията между тях силно намаляли. Екстази е проникнал даже в тихата английска провинция и в традиционните квартални пабове, където някои от посетителите вместо бира пият портокалов сок с таблетка екстази. Смята се, че във Великобритания между 1.5 и З милиона души го употребяват; техният брой е значително по-малък даже в страни с традиции като САЩ.
Младите хора, които обичат да танцуват цяла нощ, понякога вземат екстази заедно с амфетамин, който им дава повече енергия и издръжливост. Любителите на халюциногени го използуват за въведение; те първо вземат екстази и, едва след като той п